О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 296 гр. София, 30.05. 2017 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети май през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 1061 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ответника Застрахователо дружество [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. М. срещу определение № 408 от 03.02.2017г. по ч. гр. д. № 4427/2016г. на Апелативен съд София, Гражданска колегия, 10 състав, с което е отменено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 10 състав определение № 2893 от 30.05.2016 г. по т. д. № 2291/2015г. /погрешно посочено т. д. № 2893/2016г./ в частта, с която е оставена без уважение молбата на [фирма], [населено място] за изменение на решение № 392 от 19.02.2016 г. в частта за разноските, и вместо това Застрахователно дружество [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2 483,58 лв. – направени разноски за адвокатско възнаграждение. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че представените фактури само индивидуализират задължението и установяват начина за неговото погасяване – в брой, поради което липсват доказателства за реално заплатено адвокатско възнаграждение от [фирма]. Излага становище относно необходимостта от представяне на разписка или друг равностоен документ, установяващ заплащането на адвокатското възнаграждение. В представеното изложение съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС: 1. Когато липсват доказателства за реално заплатени от страната разноски, следва ли да бъдат присъждани от съда? 2. Издадената от страната фактура представлява ли доказателство за плащане на адвокатския хонорар или само индивидуализира задължението? Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Д. оспорва частната касационна жалба и прави възражение за липса на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същото не е постановено в противоречие с цитираното Тълкувателно решение. Поддържа становище за наличие на доказателства за извършено плащане на адвокатското възнаграждение, а именно представените по делото фактури, договор за процесуално представителство и защита и списък на разноските. Излага съображения относно характеристиката на фактурите като документ: фактурите представляват разписки по смисъла на чл. 77, ал. 1 ЗЗД поради това, че в тях е удостоверено, че сумите са получени в брой на посочените дати; фактурите се явяват счетоводен документ, удостоверяващ извършеното плащане в брой, тъй като отговарят на изискванията на Закона за счетоводството. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. За да отмени първоинстанционното определение и да осъди Застрахователно дружество [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за адвокатски хонорар в размер на 2 483,58 лв., въззивният съд е констатирал представянето на доказателства за реално направени разноски, а именно договор за правна помощ и две фактури, издадени и едностранно подписани от адвокатското дружество. Приел е, че доколкото фактурите отразяват плащане в брой, същите представляват разписки за получаване на сумите от адвокатското дружество, както и са надлежни първични счетоводни документи, удостоверяващи плащане в брой, тъй като съдържат съществени реквизити, регламентирани в Закона за счетоводството. Съдебният състав се е аргументирал с липсата на нормативно определени изисквания, на които следва да отговаря договора за правна помощ и съдействие, за да бъде действителен и да доказва плащане на уговорените с него суми, поради което е счел за реално заплатена сумата от 1 000 лв. при сключването му. Изложил е съображения, че адвокатското дружество няма задължение да издава фактура, удостоверяваща реално получаване на последваща платена сума, като това е възможно да се извърши и чрез отбелязване в обикновена разписка или по друг надлежен начин. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 280, ал.1 ГПК предпоставя произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на спора между страните и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи, с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от частния жалбоподател първи процесуалноправен въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на този въпрос е свързан с преценка на конкретните факти и доказателства и касае правилността на определението, поради което няма характер на правен въпрос по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 19.12.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По правилността на изводите на въззивния съд по поставения въпрос касационната инстанция дължи произнасяне след допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт при наличие на някое от твърдените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулираният от частния жалбоподател втори процесуалноправен въпрос се отнася до доказателственото значение на издадената от страната фактура спрямо плащането на адвокатското възнаграждение. Този въпрос е релевантен за спора, тъй като е от значение за изхода по настоящото дело и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Същият е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС. По смисъла на т. 1 от посоченото Тълкувателно решение съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В съобразителната част на решението е прието, че за да бъде присъдено възнаграждението, страната трябва да е доказала реалното му заплащане на процесуалния си представител: в зависимост от уговорения в договора за правна помощ и съдействие начин на плащане – в брой или по банков път, заплащането на възнаграждението се доказва или чрез вписване на направеното плащане в самия договор, който има характер на разписка, или с представянето на доказателства за извършен банков превод. При плащане на адвокатското възнаграждение в брой е допустимо удостоверяването на плащането да бъде извършено и с разписка, издадена след сключване на договора, ако плащането е извършено след възникване на правоотношението по договора за процесуално представителство и правна помощ, или с касов бон, ако адвокатското дружество разполага с фискално устройство. Съгласно разпоредбата на чл. 113, ал. 1 ЗДДС фактурата служи за доказване на извършена доставка на услуга, респективно на стока, или за получаване на авансово плащане. Фактурата като първичен счетоводен документ, съобразно чл. 6, ал. 1 ЗСч е носител на информация за регистрирана стопанска операция, но не е доказателство за извършено плащане по стопанската операция. В хипотезата, когато фактурата е издадена при получаване на авансово плащане и в нея е отразено, че авансовото плащане е извършено, същата може да се приеме в исковото производство като доказателство за плащане. Въззивният съд в противоречие с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 19.12.2010 г. на ОСГТК на ВКС е приел, че [фирма] е представил доказателства за реално плащане на уговореното адвокатско възнаграждение, поради което следва да се допусне касационно обжалване на определението на Апелативен съд София на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По делото е безспорно, че представителната власт на Адвокатско дружество „К. И. и Я. Н.“ произтича от представеното с исковата молба пълномощно от 25.05.2015г. В представения по т. д. № 2291/2015г. договор за правна услуга от 25.02.2015г. за осъществяването на процесуално представителство и защита интересите на [фирма] от Адвокатско дружество „К. И. и Я. Н.“ е договорено възнаграждение в размер на 2 800 лв., платимо в брой на три вноски. Сумата е посочена като договорена, но не и изрично като заплатена. Приетите по същото дело данъчни фактури № [ЕГН]/25.02.2015г. и № [ЕГН]/22.10.2015г. не удостоверяват, че уговореното адвокатско възнаграждение е платено. Те отразяват единствено факта, че [фирма] дължи на адвокатското дружество възнаграждение в размер общо 2 800 лв. с включен ДДС по договор за правна услуга от 25.02.2015г., съответно 1 000 лв. и 1 800 лв., както и че уговореното плащане е в брой. Когато плащането се извършва в брой, следва да бъдат представени доказателства за заплатеното по фактурата – фискален бон, когато адвокатското дружество разполага с фискално устройство, или съоветна разписка, или в договора за правна помощ да бъде отразено, че плащането е извършено, като в тази част договорът би имал характер на разписка. Предвид изложените съображения се налага изводът, че ищецът не е доказал действителното извършване на фактурираните разноски с оглед задължителното условие за присъждането им, регламентирано в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС. Въззивното определение е неправилно, поради което следва да бъде отменено и искането на ищеца [фирма] за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство трябва да бъде оставено без уважение. С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по частната касационна жалба /ищец/ следва да заплати на частния жалбоподател /ответник по иска/ направените от последния разноски за настоящото производство пред ВКС в размер на 515 лв. – платено адвокатско възнаграждение и държавна такса. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ определение № 408 от 03.02.2017г. по ч. гр. д. № 4427/2016г. на Апелативен съд София, Гражданска колегия, 10 състав и вместо това постановява: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на [фирма], [населено място] за изменение на решение № 392 от 19.02.2016г. по т. д. № 2291/2015 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 10 състав в частта за разноските за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 2 483,58 лв. ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], вх. С, ет. 4, офис № 14 да заплати на Застрахователно дружество [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер на 515 лв. /петстотин и петнадесет лева/, представляваща направени разноски за производството пред ВКС – платени адвокатско възнаграждение и държавна такса. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.