4 Р Е Ш Е Н И Е № 420 гр. София, 10.11.2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на десети октомври през две хиляди и единадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря Цветанка Найденова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 909 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 307, ал. 2 ГПК. Образувано е по молбата на М. Т. М. от [населено място], за отмяна на влязлото в сила решение без номер от 3 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 11819 по описа на Софийския градски съд за 2009 г. В молбата се сочи, че с влязло в сила съдебно решение, постановено по гр.д. № 14344 за 2008 г. районният съд в [населено място] по искова молба на молителя с правно основание по чл. 71, ал. 1, т. 1 З. установил дискриминация по отношение на молителя по смисъла на чл. 4, ал. 2 З., проявена от С. г. о.; това решение е влязло в сила на основание чл. 296, т. 2 ГПК, поради което е налице сила на пресъдено нещо; с влязло в сила решение по въззивно гр.д. № 11819 за 2010 г. на СГС е установено, че не е налице дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 1 З. от страна на общината спрямо молителя; с постановяването на въззивното решение е пренебрегната по недопустим начин силата на пресъдено нещо във връзка с проявената пряка дискриминация; в процедурата по допускане на касационното обжалване ВКС се е позовал на правна норма (т. 23 ДР ППЗСП), която към правнорелевантния момент не е била действаща, а и да е действаща, на преценка подлежи третирането на молителя на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 З. в сравнение с други домуващи в центъра при сравними сходни обстоятелства; не е съобразено и прилагането на правилото на чл. 15, ал. 3 ЗНА. В съдебното заседание молителят поддържа твърденията си за неправилност на съдебния акт на въззивния съд. Ответникът С. о. не представя отговор по реда на чл. 306, ал. 2 ГПК. Молбата за отмяна е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 305, ал. 1, т. 4 ГПК от лице, имащо интерес от исканата отмяна. За да постанови атакуваното решение, съдът приел, че дори да се приеме, че прекратяването на договора за социални услуги с молителя да представлява дискриминация по възрастов признак, предявеният иск за удължаване на срока на този договор следва да бъде отхвърлен, защото удовлетворяването на подобно искане не представлява възстановяване на положението преди евентуалното нарушение по смисъла на чл. 71, ал. 1, т. 2 З., а би било заместване на волеизявлението на административен орган, с каквито правомощия гражданският съд не разполага; жалбоподателят би постигнал безсрочно настаняване в съответния център, което противоречи на § 1 ДР ППЗСП и чл. 40 ППЗСП, поради което предявеният иск на основание чл. 71, ал. 1, т. 2 З. следва да се отхвърли. Съдът още отбелязал, че прекратяването на договора за социални услуги с молителя не представлява дискриминационно действие, основано на неговата възраст, защото е установено, че други лица на възрастта на молителя пребивават в центъра, поради което възрастта не е била дискриминационен признак и причината за отношението към него е друга, но исковете по т. 1 и 2 на ал. 2 на чл. 71 З. са самостоятелни и влязлото в сила решение на районния съд по уважения иск по т. 1 не обвързва въззивния съд с мотивите си. С решение без номер от 17 юли 2009 г., постановено по гр.д. № 14344 по описа на районния съд в [населено място] за 2008 г. по предявените искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 и 2 З. съдът приел, че възрастта на молителя е била една от основните причини изобщо да не се разгледа молбата му за продължаване на срока за предоставяне на социални услуги, а към процесния период в дома са живели и други лица на възраст над 25 години и следователно молителят е третиран по-неблагоприятно от други лица на същата възраст, живеещи в дома; искът за осъждане на ответника да преустанови нарушението, като удължи срока на договора за доставка на социални услуги, както и да се въздържа в бъдеще от други такива нарушения, е неоснователен, защото периодът, за който молителят е поискал да бъде удължен договорът е изтекъл към момента на подаване на исковата молба и претенцията е безпредметна с оглед на желанието на молителя, изложено в съответната молба. В частта по иска по чл. 71, ал. 1, т. 2 З. решението е обжалвано от молителя и е постановено атакуваното въззивно решение. С определение № 604 от 21 април 2011 г. по гр.д. № 1818 за 2010 г. на ІV ГО ВКС в процедурата по чл. 288 ГПК не е допуснал касационното обжалване на атакуваното въззивно решение. Молбата за отмяна е неоснователна. Отмяна на влязло в сила решение на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК може да се иска, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи. За да е налице противоречие е необходимо да има пълна обективна и субективна тъждественост между делата, т. е. не само да са между същите страни, но и да имат един и същ предмет – когато решенията са издадени на еднакво основание и по еднакво искане, както се сочи в т. 9 на ППВС № 9/77 г, неизгубило значението си и при действието на ГПК от 2007 г. Вместо да предвиди обезсилване на второто по време решение заради нарушаване забраната за пререшаване на спора по чл. 299 ГПК, законът предвижда отмяна на онова от тях, което е неправилно (чл. 307, ал. 4 ГПК). Безспорно в разглеждания случай е налице субективен идентитет между страните по двата предявени иска, но няма обективно тъждество – решенията не са издадени на еднакво основание и по еднакво искане. Молителят е предявил при условията на обективно кумулативно съединяване два иска – иск за установяване на нарушението на правото на молителя на равно третиране по чл. 71, ал. 1, т. 1 З. и иск за осъждане на ответника да преустанови нарушението като удължи срока на договора за доставка на социални услуги и да се въздържа вбъдеще от по-нататъшни нарушения. Предмет на разглеждане по първия иск е установяването на осъществено нарушение – дискриминационно третиране по смисъла на З., докато чрез втория иск, основавайки се на установеното дискриминационно третиране, се цели преустановяване на дискриминационната практика, възстановяване на състоянието на равно третиране и препятстването на подобни дискриминационни действия занапред. Във втория случай предмет на делото е правото на страната да иска преустановяване на дискриминационното третиране със съответните последици, като преюдициално установеното дискриминационно третиране, пораждащо притезанието, не се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо по втория иск. При изложените съображения следва да се приеме, че макар въззивният съд да е изложил съображения по правилността на възприетото от съда третиране на молителя като дискриминационно, без да е имал въззивна жалба по първия предявен иск, то произнасянето му по иска по чл. 71, ал. 1, т. 2 З. има съвсем различен предмет от този по иска по чл. 71, ал. 1, т. 1 З. – решенията са издадени на различно основание и по различно искане, поради което не е налице хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК за отмяна на решението на въззивния съд, независимо от интереса на молителя и от правилността на въззивното решение. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на М. Т. М. от [населено място], за отмяна на влязлото в сила решение без номер от 3 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 11819 по описа на Софийския градски съд за 2009 г. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: