О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 219 София, 25.06.2020 г. Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на осемнадесети май две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ ЛЮБКА АНДОНОВА като разгледа докладваното от съдия Албена Бонева частно гр. дело № 721 по описа за 2020 г. взе предвид следното: Производството по делото е образувано по частна касационна жалба, подадена от А. И. И., чрез адв. С. В. А. – Ш., срещу въззивно определение № 215/25.02.2019 г. Плевенския окръжен съд, постановено по ч.гр.д. № 115/2019 г. Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. Представено е приложение с основания за допускане на касационното обжалване (пришито към въззивното дело, л. 49, както и цялата преписка по частната жалба). Жалбоподателят се обосновава с правните въпроси: съдът или страната са задължени да определят правната квалификация на иска, какви са задълженията на първоинстанционния съд при грешна правна квалификация, дадена от страната в изпълнение на неправилни или неясни указания от същия съд, какви са задълженията на въззивния съд при прекратяване на делото от първоинстанционния съд в този случай; изпълнението на неправилни указания на съда може ли да доведе до неблагоприятни последици за страната, включително основание ли е за прекратяване на делото. Поддържа противоречие с решение № 280/05.07.2012 г. по гр.д. № 298/2011 г. I г.о. на ВКС, решение № 160/18.02.2010 г. по гр.д. № 839/2009 г. на III г.о. на ВКС, решение № 434/13.05.2010 г. по гр.д. № № 700/2009 г. на г.о. на ВКС, определение № 216/25.04.2016 г. по ч.т.д. № 690/2016 г. на II т.о. на ВКС, решение № 377/16.02.2016 г. по гр.д. № 1160/2015 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 286/13.07.2011 г. по гр.д. № 962/2010 г. на I г.о. Въпросите, обобщени и уточнен от състава на Върховния касационен съд: как се определя правната квалификация на исканията, с които е сезиран съдът, кой я дава и при неясни искания (искови молби), какви указания дължи съдът, са от значение за постановения правен резултат. Разрешението на въззивния съд противоречи на чл. 7 и чл. 129 ГПК и тълкуването, дадено в трайно установената съдебна практика, част от която е цитирана по-горе. Предметът на спора се определя от ищеца (молителя) чрез излагане на правнорелевантните факти, искане и очертаване на насрещни страни при исковите производства. Посочването на правната квалификация е задължение и отговорност на съда. При неяснота относно сезирането, което е пречка и да се квалифицира то, съдът дава ясни и точни указания какво точно да уточни страната – какви са нейните конкретните фактически твърдения при липса на такива, непълнота или при противоречие в изложението, какво е искането, кои са насрещните страни и пр., но не изисква от страната да изясни искането си чрез посочване на правна квалификация. Каквито и затруднения да среща съдът, негово е задължението да определи относимата правната норма, при това по никакъв начин не е обвързан от дадената от страните квалификация. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма или понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорна, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое защитавано право, съответно търси съдействие от съда. Ако първостепенният съд е оставил без движение молбата, с която е сезиран, без да има правно основание за това или, ако е дал неточни или неправилни указания, въззивният съд е длъжен да изправи допуснатите нарушения, дори и без нарочни оплаквания. Той е длъжен сам да квалифицира искането, с което е сезиран съдът, ако е ясно какво е то, а ако не, но указанията на първата инстанция са неясни или неточни, сам да даде нужните указания по чл. 129, ал. 1 ГПК. В случая Плевенски окръжен съд не е действал според даденото разяснение. Обжалваното въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване, поради наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. А. И. И. е сезирала Плевенски районен съд с молба, квалифицирана от нея като такава по чл. 542 ГПК. Твърди, че е собственик на подробно описан недвижим имот, придобит по силата на договор за дарение, оформен в нотариален акт № ..., том ..., дело .... г. Дарители са нейната майка М. П. И. и баща ѝ – понастоящем покойник, И. А. И.. Твърди, че не разполага с копие от нотариалния акт. Поискала препис от Агенцията по вписванията – Плевен. От там отговорили, че оригиналът липсва от нотариалните книги, има данни, че е откъснат от кориците; съществува като номер в описа на книгата. Подаден е сигнал в Районна прокуратура – Плевен и е заведена преписка. Молителят обосновава правния си интерес от наличие на нотариален акт, удостоверяващ правото ѝ на собственост и моли съдът да установи факта на прехвърлянето по договора за дарение на имота. Моли да се допусне до разпит като свидетел дарителя М. И.. Първостепенният съд оставил без движение молбата с указание да се уточни дали е предявен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК или молба за установяване на факта на извършено дарение с договор по нотариален акт № ... г. по чл. 542 ГПК поради това, че съставеният нотариален акт е изгубен/унищожен. Молителката посочила, че молбата ѝ е по чл. 542 ГПК за установяване на факта на унищожаването на нотариалния акт. С определение от 28.01.2019 г. първоинстанционният съд върнал молбата по съображения, че по реда на чл. 524 ГПК могат да се установяват само факти с правно значение, за чието установяване законът предвижда съставяне на официални свидетелстващи документи, а нотариалният акт не е официален свидетелстващ документ, а диспозитивен, защото материализира изявления, които нямат свидетелстващо значение. Въззивният съд потвърдил първостепенния съдебен акт с единствените съображения, че той е правилен и законосъобразен. Произнесъл се е като контролноотменителна инстанция, а не като въззивна, при това в случая следва да действа като пълен въззив, както е указано по задължителен начин в Тълкувателно решение № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС. В противоречие с дадения по-горе отговор и в нарушение на чл. 7 и чл. 129 ГПК е изходил за предмета, с който е сезиран от посочената от страната правна норма, като неправилно е дал указания на молителя по чл. 129, ал. 2 ГПК за уточняване на молбата, чрез квалифицирането й с правна норма. Нещо повече, съдът посочил две разпоредби – чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 542 ГПК като алтернативи, от които на практика поискал от молителя „да избере“, а те в случая и двете са неприложими. Неправилни са и изложените съображения, поради които е прието, че молбата е недопустима, като такава по чл. 542 ГПК – нотариалният акт не бил официален свидетелстващ документ, а диспозитивен, защото материализира изявления, които нямат свидетелстващо значение. Нотариалният акт би могъл да е само официален свидетелстващ документ, когато съдържа единствено нотариално удостоверяване; възможно е да материализира едновременно частен диспозитивен документ (напр.волеизявления на страните по договор) и официален свидетелстващ документ в частта на нотариалното удостоверяване, какъвто е и случаят с нотариален акт, с който е оформено дарение на недвижим имот. В случая това е и без значение, защото въобще не е била налице хипотезата на чл. 129, ал. 2 ГПК – А. И. е изложила ясно фактическите си твърдения и искане, като задължение на съда е било да го подведе под относимата правна норма. Друг е въпросът, че нито една от посочените от съда правни норми – чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 542 ГПК няма отношение към същността на отправеното искане за съдействие. Разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК урежда правната възможност от разглеждане на иск за установяване на спорно право или правоотношение. Това значи, че ищецът твърди съществуване на право или правоотношение, което е спорно между насрещните страни. В случая няма подобно твърдение, както и насрещна страна. Решението, с което установителен иск за собственост се уважава има действие само между насрещните страни в исковото производство и техните правоприемници. Отбелязва се по чл. 115 ЗС и въз основа на него не може да се иска съставяне на нотариален акт за собственост, а всъщност в случая това е правният интерес и целта на подадената молба. По реда на чл. 542 ГПК се установяват правно значими факти, които следва задължително да са удостоверени с документ, който не е съставен и не може да бъде съставен или е бил унищожен или изгубен, без да има възможност да бъде възстановен. Нотариалният акт, с който е оформена една сделка материализира удостоверителните изявления на нотариалния орган и изявленията на страните по договора. Следователно има характеристиките на официален свидетелстващ документ в частта на нотариалното удостоверяване: съставя се от орган, притежаващ нотариална компетентност, съдържа негово свидетелстващо изявление за това, което се е осъществило пред него и го е възприел лично, включително за представените пред него документи, в пределите на компетентността му и по ред, предписан от закона. В частта, съдържаща волеизявленията на страните документът е частен диспозитивен. Ако нотариален акт не е бил съставен, то сделката не е оформена по предвидения от закона начин – условие за валидността й, т.е. такава не съществува за правния мир, като не може да се иска съставяне на нотариален акт по реда на чл. 542 ГПК. Каквото и да е нотариално удостоверяване, ако не е било направено не може да бъде извършено по разпореждане на съда, въз основа на решение по чл. 542 ГПК. Ако се касае за грешка, допусната в нотариалния акт, тя може да се отстрани по реда на чл. 579, ал. 3 ГПК от нотариусът, но също не и по реда на чл. 542 ГПК. Ако съставен нотариален акт е унищожен или загубен и препис от него не може да се получи от страната, тя не може да иска по съдебен път, по чл. 542 ГПК, установяване съдържанието на фактите, за които е свидетелствал нотариалния орган, нито нотариус може да бъде задължен, въз основа на решение на съд по чл. 542 ГПК, да състави съответното нотариално удостоверение и нотариален акт. Още по-малко е възможно по реда на чл. 542 ГПК съдът да установява съдържание на волеизявления на страни по сделка. Подобно решение не може да задължи нито нотариус, а още по-малко Агенция по вписванията, да възстановят унищожения нотариален акт. Нотариални удостоверявания се извършват само в нотариални производства от компетентните нотариални органи. Те могат да бъдат задължени от съд да извършат нотариално удостоверяване само въз основа на решение по чл. 577 ГПК, когато са отказали да извършат такова въз основа на подадена до тях молба по чл. 571 ГПК и този отказ е отменен. В случая подадената пред съда молба е за съдействие, което е компетентен да осъществи нотариус по местонахождение на недвижимия имот, за който се твърди, че бил предмет на дарението. Ако бъде доказана невъзможност на молителката да се снабди с препис от нотариалния акт и въз основа на наличните данни, включително вписванията в книгите, водени в Агенцията по вписванията, нотариусът е органът, компетентен в охранителното производство по чл. 587 ГПК., да я признае за собственик на съответния имот, като придобит въз основа на договор за дарение (с възпроизвеждане на всички елементи от същия), като оформен в нотариален акт (при пълна индвидуализация на същия). Той постановява мотивирано постановление и, ако с него признава правото на собственост, издава на молителя нов нотариален акт за собственост върху имота (не се възстановява изгубения), като новото нотариално удостоверяване има за цел да даде известност на вече настъпила правна последица; формално да легитимира собственика като такъв пред трети лица, като го снабди с „документ за правото му”. Този констативен нотариален акт подлежи на вписване в Агенцията за вписване, като в разглежданата хипотеза с него няма да се промени реда и значението на вписаните дотогава данни по партидата. Ако възникне спор относно собствеността, той вече може да бъде разрешен по исков ред. При така изясненото, въззивното определение като краен резултат следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното, съдът О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно определение № 215/25.02.2019 г. на съд Плевенския окръжен съд, постановено по ч.гр.д. № 115/2019 г. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно определение № 215/25.02.2019 г. на съд Плевенския окръжен съд, постановено по ч.гр.д. № 115/2019 г. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: