Р Е Ш Е Н И Е № 356 гр.София, 03 октомври 2011 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на дванадесети септември през две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ БЛАГА ИВАНОВА при секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Стефка Бумбалова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 1816 по описа за 2011 г Производството е образувано по искане на осъдените Е. Д. Г., Б. Д. Г. и П. Б. Г., депозирано на 1.06.2011 г, за възобновяване на ВНОХД № 197/10 по описа на Окръжен съд, Монтана, по което е постановено решение от 8.12.2010 г, с което е потвърдена присъда на Районен съд, Лом, от 16.09.2010 г, по НОХД № 170/10. С първоинстанционната присъда, молителите са осъдени, както следва: Подсъдимият Е. Д. Г. е признат за виновен в това, че на 24.08.2005 г в [населено място], в съучастие като съизвършител с Б. Д. Г. и П. Б. Г., умишлено е причинил средна телесна повреда на М. Т. Г., изразяваща се в счупване на долна челюст, довело до трайно затрудняване на дъвченето и говоренето, с оглед на което и на основание чл. 129, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на четири месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години. Подсъдимият Б. Д. Г. е признат за виновен в това, че на 24.08.2005 г в [населено място], в съучастие като съизвършител с Е. Д. Г. и П. Б. Г., умишлено е причинил средна телесна повреда на М. Т. Г., изразяваща се в счупване на долна челюст, довело до трайно затрудняване на дъвченето и говоренето, с оглед на което и на основание чл. 129, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години. На основание чл. 25 вр. чл. 23 НК, му е определено за изтърпяване едно най-тежко общо наказание измежду наложеното по НОХД № 170/10 и по НЧД № 311/08, двете по описа на ЛРС, а именно: шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години. Подсъдимият П. Б. Г. е признат за виновен в това, че на 24.08.2005 г в [населено място], в съучастие като съизвършител с Е. Д. Г. и Б. Д. Г., умишлено е причинил средна телесна повреда на М. Т. Г., изразяваща се в счупване на долна челюст, довело до трайно затрудняване на дъвченето и говоренето, с оглед на което и на основание чл. 129, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на четири месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години. Е. Д. Г., Б. Д. Г. и П. Б. Г. са осъдени солидарно да заплатят на М. Т. Г. обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 5 000 лв, заедно със законните последици. С искането се релевира основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Изтъкват се следните доводи: вътрешното съдийско убеждение по релевантните факти е изградено въз основа на превратно тълкуване на доказателствените източници, невярно са интерпретирани показанията на св. Й., в разрез със събраните доказателства е прието, че в инцидента са участвали четирима извършители, не е изяснено конкретното участие на всеки един от съучастниците, не е взето предвид заключението на комплексната експертиза, пропуснато е изясняване на обстоятелството дали по време на инцидента подсъдимите са проверявани от органите на КАТ, осъдителната присъда почива на предположения, СМЕ е изработена, въз основа на медицинската документация, без личен преглед на пострадалия. Иска се да бъдат отменени съдебните актове, по реда на Гл. 33 НПК, и делото да бъде върнато за ново разглеждане. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на искането. Осъдените не участват лично в настоящето производство. Представителят на ВКП намира искането за неоснователно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Искането е допустимо, тъй като е направено от лица, имащи право на това, при спазване на законоустановения срок по чл. 421, ал. 3 НПК и касае съдебен акт, непроверен по касационен ред. Разгледано по същество, е неоснователно. Релевираното основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Доказателствената съвкупност е оценена съобразно изискванията на чл. 14 НПК и правилата на формалната логика, тоест, липсва порок във вътрешното убеждение по релевантните факти. Въззивният съд е споделил доказателствените изводи на Районния съд, Лом, които са правилни и се възприемат от настоящата инстанция. Направен е подробен анализ на гласните доказателствени източници, които са обсъдени както помежду си, така и наред с останалия доказателствен материал. Вярно са интерпретирани показанията на св. Й., заявила, че поради изживения шок не е съхранила ясен спомен за събитията. Свидетелката добросъвестно е казала, че е видяла две „високи момчета”, но не е могла да ги запомни. Това прави разбираемо изявлението й, че не може да потвърди дали извършителите присъстват в съдебната зала. Св. Й. обаче не се явява единственият очевидец на деянието. Такова качество имат още пострадалият и св. Д., които са заявили с категоричност кои са участниците в инцидента. Казаното от тях съвпада с показанията на св. Г., възприел именно подсъдимите като лицата, които с бърз ход са се оттеглили от местопрестъплението. Правилно е отбелязано, че е налице съвкупност от доказателства, уличаващи подсъдимите, която оборва тезата им, че не са извършили престъплението. Осъждането почива на доказани факти, а не на предположения, тоест, не е допуснато нарушение по чл. 303, ал. 1 НПК. Няма пречка СМЕ да даде заключение по писмени данни, както е в случая, без личен преглед на освидетелствания. Вярно е интерпретирано заключението на комплексната експертиза, която е преценявана не изолирано, а в контекста на цялата събрана доказателствена съвкупност. По делото няма данни, събрани по реда на НПК, за това: подсъдимите да са спирани за проверка от органите на КАТ, поради което съдилищата не са имали задължение да изяснят посоченото обстоятелство. Отделен е въпросът, че в хода на съдебното производство такива доказателствени искания не са правени. Обвинението е за съучастие под формата на съизвършителство, в която хипотеза не е необходимо да се детайлизират поотделно действията на всеки един от съучастниците. Събраните доказателства действително сочат на съучастие между четири лица, но произнасянето на съда е в рамките на повдигнатото обвинение, което, в случая, е за съучастие на три лица. Друг е въпросът, че съучастието на по-широк кръг лица поначало е обстоятелство, което отегчава наказателната отговорност и е релевантно при индивидуализация на наказанието. По тези съображения, ВКС намери, че не е налице основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което липсва процесуална възможност за отмяна на постановените съдебни актове и връщане на делото за ново разглеждане. Ето защо, искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. По изложените съображения, ВКС намери, че искането е неоснователно и като такова следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на основание чл. 425 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖАНИЕ искането на осъдените Е. Д. Г., Б. Д. Г. и П. Б. Г. за възобновяване на ВНОХД № 197/10 по описа на Окръжен съд, Монтана, приключило с решение от 8.12.2010 г, с което е потвърдена присъда на Районен съд, Лом, по НОХД № 170/10. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: