Р Е Ш Е Н И Е № 217 София, 07.11.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: 1. ЖАНИНА НАЧЕВА 2. БИСЕР ТРОЯНОВ при участието на секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 634 по описа за 2017 г. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. Х. Х., чрез адвокат Г. Н., против решение № 90 от 25.04.2017 г. по в.н.о.х.д. № 363/ 2016 г. на Великотърновския апелативен съд с алтернативни искания за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия или за намаляване на наказанието при условията на чл. 55 от НК. Жалбоподателят навежда всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК с твърдения за немотивиран съдебен акт, липса на проверка на събраните по делото доказателства, несъставомерност на деянието, а явната несправедливост на наказанието извежда от чистото съдебно минало на подсъдимия и ниския размер на нанесените вреди. В съдебно заседание подсъдимият и неговият защитник поддържат касационната жалба по изложените в нея подробни съображения. Подновява доводите си за липса на престъпление, за допуснати процесуални нарушения при анализа на свидетелските показания и за пропускане на обстоятелства които смекчават наложеното наказание. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна, тъй като претендираните с нея процесуални нарушения не са допуснати, материалният закон е правилно приложен закон, а наказанието е справедливо. Предлага атакуваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С присъда № 48 от 18.10.2016 г. по н.о.х.д. № 28/ 2016 г. Габровският окръжен съд признал подсъдимия Д. Х. Х. за виновен в това, че в периода от 02.10.2008 г. до 01.03.2012 г. в [населено място], без съответно разрешение по чл. 13, ал. 1 от ЗКИ, извършвал по занятие банкови сделки, като предоставял кредити на физически лица, получил значителни неправомерни доходи в размер на 19 072,50 лв и причинил на С. Д. С. значителни вреди в размер на 17 972,50 лв., поради което и на основание чл. 252, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му наложил наказание от три години лишаване от свобода, изпълнението на което отложил за изпитателен срок от пет години, на основание чл. 66 от НК, както и наказание глоба в размер на пет хиляди лева. В тежест на подсъдимия били възложени разноските по делото. С решение № 90 от 25.04.2017 г. по в.н.о.х.д. № 363/ 2017 г. Великотърновският апелативен съд изменил присъдата, като преквалифицирал престъплението в чл. 252, ал. 1 от НК, признал подсъдимия за невинен да е извършил деянието в периода от юни 2011 г. до 01.03.2012 г. и да е получил значителни неправомерни доходи в общ размер от 19 072,50 лв., да е причинил на С. Д. С. значителни вреди в размер на 17 972,50 лв., определил наказанието лишаване от свобода при условията на чл. 54 от НК и отменил кумулативното наказание от пет хиляди лева глоба. В останалата част потвърдил първоинстанционния съдебен акт. Касационната жалба е неоснователна. Изложените в жалбата доводи вече са били изтъквани пред въззивната инстанция. В решението те са намерили своя обоснован и аргументиран отговор. Касаторът поддържа довод за нарушен материален закон, защото нямало данни за извършено престъпление по чл. 252, ал. 1 от НК, а и същото не било доказано по категоричен начин, основавайки се изцяло на свидетелски показания. Наведеното твърдение за недоказаност на фактите по предоставените от подсъдимия лихвени заеми на свидетелите М. М., Р. М. и С. С. покриват оплакване за необоснованост, което не представлява касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1 от НПК и не води до отмяна на обжалвания съдебен акт. Касационният съд не може да приема нови фактически положения и да преоценява доказателствата, подменяйки по този начин свободното вътрешно убеждение на съдебните инстанциите по фактите. В решението си апелативният съд е извършил самостоятелен доказателствен анализ, като ясно е посочил кои от доказателствата кредитира и кои не. Съпоставяйки различните гласни доказателствени средства аргументирано е извел доверие към показанията на свидетелите М., М., С., Е., Х., В., М. и С., вместо тези на Б. и Х.. Не е допуснал и нарушения при прочитането и приобщаването на показанията на свидетелите В., С., М., М. и С. от досъдебното производство. От материалите по делото се установява, че въззивният съд е положил дължимите усилия и е отговорил на всички доводи и възражения на подсъдимия и неговия защитник, постановявайки правилен съдебен акт. Не е допуснал нарушение на процесуалните норми на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, тъй като установените доказателства и взетото решение са постановени след обективно, всестранно и пълно изследване на разкритите факти и обстоятелства по делото. Наведеният довод за съществени нарушения на процесуалните правила е неоснователен. Не се констатират и недостатъци в дейността на въззивната инстанция, довели до погрешни правни изводи – съставомерността на деянието и виновността на подсъдимия. След внимателен и самостоятелен анализ на целия обем от доказателства въззивният съд е стигнал отчасти до нова материалноправна оценка на фактите. Поради липса на протест касационната инстанция не може да извърши проверка в оправдателната част на съдебния акт, но правните изводи за липса на неправомерни доходи за подсъдимия Х. и за претърпени имуществени вреди от свид. С. не са останали безспорни за въззивния съд, след като на стр. 26 от решението е посочил, че семейството на свидетелите Е. останали без жилище, а свид. С. станала длъжник по ипотечен кредит. Основното касационно възражение за допуснато нарушение на материалния закон по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е за несъставомерност на деянието. Изпълнителното деяние по чл. 252, ал. 1 от НК, съобразено с конкретиката на разглеждания случай, се изразява в сключване на банкови сделки по занятие, за които се изисква разрешение по закон, без подсъдимият Х. да притежава такова. За състава на престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК е без значение формата на договора между дееца и пострадалия, размерът на предоставените парични средства и на уговорените лихви, наличието или липсата на обезпечение, както и сроковете за връщане на заемната сума. Доколкото престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК е формално не се изисква и настъпването на конкретни престъпни последици (освен по ал. 2, където деянието е резултатно). Предвид тези принципни положения въззивният съд законосъобразно е приел, че разкритите по делото действия на подсъд. Д. Х., свързани с предоставяне на парични заеми срещу насрещно задължение за връщането им с лихва, представляват банкова дейност. Подсъдимият не попада в кръга на субектите по чл. 2 и чл. 13 от Закона за кредитните институции и правилно е прието, че деецът няма правомощия за осъществяване на такава дейност. Доводите в жалбата, касаещи извършването и на други дейности, източник на доходи за подсъдимия, не оборват изводите за съставомерност на деянието. Неоснователен и е доводът, изложен от защитника на подсъдимия Х., че получените лихви са незначителни. Престъплението по на чл. 252, ал. 1 от НК е на просто извършване, поради което реално настъпилите общественоопасни последици не са признак от обективната страна на деянието (за разлика от чл. 252, ал. 2 от НК, по което обвинение подсъдимият е оправдан). Предвид изложените съображения касационната инстанция намира, че не е допуснато нарушение на материалния закон при постановяване на атакувания съдебен акт. Релевираният довод за явна несправедливост на наложеното наказание също е неоснователен. Правилно отговорността на подсъдимия е индивидуализирана при условията на чл. 54 от НК, а не в хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. На подсъдимия е наложен предвидения в закона минимален размер по 252, ал. 1 от НК – три години лишаване от свобода. Намаляването му би било възможно единствено ако са налице предпоставките на чл. 55 от НК, които обаче отсъстват в настоящия случай. Въззивният съд правилно и законосъобразно е констатирал липсата на многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства. Като смекчаващи наказателната отговорност на подсъдимия Х. е преценил следните обстоятелства – чисто съдебно минало, добри характеристични данни, частични признания, упражняване на обществено полезен труд с развитие на бизнес дейност. Не представляват изобщо индивидуализиращи обстоятелства липсата на критичност към извършеното престъпление и липсата на криминална регистрация (стр. 26 от въззивното решение). Обратното – проявената от подсъдимия критичност представлява смекчаващо отговорността му обстоятелство, тъй като е осъзнал укоримостта на своето противоправно поведение и е показал поправянето си и без да е започнато изпълнението на наказанието. Криминалната регистрация на гражданите е от значение само за вътрешната дейност на органите по опазване на обществения ред в страната. За нуждите на наказателното производство административните отбелязвания (регистрации), извършвани от службите на МВР, нямат правно значение, дори и като характеризиращи личността на подсъдимия. Допуснатата грешка от апелативния съд обаче не се отразява съществено върху степента на наказателна отговорност на подсъдимия, а изключването на двете обстоятелства от така очертания обем на индивидуализацията не налага намаляване размера на санкцията. Наложеното наказание е определено правилно и законосъобразно с оглед постигането на целите по чл. 36 от НК и се явява справедливо по размер. Искането на касатора за определяне на санкцията при условията на чл. 55 от НК е неоснователно. Въззивното решение като правилно и законосъобразно в обжалваната му част следва да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 90 от 25.04.2017 г. по в.н.о.х.д. № 363/ 2016 г. на Великотърновски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.