Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 278   София, 26 май 2010 година     В  ИМЕТО  НА  НАРОДА   Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на 12 май две хиляди и десета  година, в състав:             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА                                                                                                  ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА                                              ИВЕТА АНАДОЛСКА                                                                                                           при участието на секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдията Ивета Анадолска н. дело № 207/2010 година.       Производството е образувано по жалба на подсъдимия Р. В. М. против въззивно решение № 24/ 04.03.2010 год. по в.н.о.х.д. № 167/2009 год. на Софийския апелативен съд. В касационната жалба, поддържана в съдебно заседание, лично и от защитника, като основания за проверка на въззивното решение, са посочени допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание. Правят се алтернативните искания за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, респ. - намаляване размера на наложеното наказание. Частните обвинители и гражданските ищци З. С. Б. и Р. К. Б. изразяват становище за неоснователност на жалбата. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира жалбата на подсъдимия за неоснователна. Върховният касационен съд, като съобрази становището на страните и провери правилността на въззивното решение в пределите на правомощията си по чл.347 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С атакувания съдебен акт е потвърдена присъда №144/ 17.06.2008 год. по н.о.х.д. № 873/2006 год.на Благоевградския окръжен съд и на основание чл.60, ал.1 и чл.61,т.1 от ЗИНЗС-определен първоначален „специален” режим на изтърпяване на наказанието „доживотен затвор”. С първоинстанционната присъда е признат за виновен и осъден подсъдимия Р. В. М. за извършено престъпление по чл. 116, т. 7 и във вр.с чл. 54 НК му е наложено наказание”доживотен затвор”. Предявените граждански искове са уважени за сумата от по 100 000лв., за всеки един от родителите на пострадалия, суми представляващи обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, в резултат от загубата му. Жалбата на подсъдимия е неоснователна. Не са установени посочените процесуални нарушения, свързани със събиране, проверка и оценка на доказателствения материал. Всички доказателства са разгледани в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съпоставени по между им. В унисон с разпоредбата на чл.107, ал.3 НПК, не е игнорирана една част от тях за сметка на останалата/ в противовес на заявеното в жалбата/. Решаващият съд е стигнал до правилния извод, че обвинението е доказано по несъмнен начин, изключващ всякаква друга възможност, относно авторството на подсъдимия в извършването на престъплението и неговата вина, в каквато насока са наведени съображения от касатора. Неоснователно е възражението, свързано с ограниченото право на защита на подсъдимия. Въззивният съд, контролиращ правилността на атакувания пред него акт, е в правото си да прецени допустимостта на определен кръг от доказателства, по смисъла на чл.315 НПК за разкриване на обективната истина. Апелативният съд е положил достатъчно усилия, за да осигури присъствието на свидетеля Г, но неуспешният край на издирването му по никакъв начин не рефлектира върху процесуалните права на касатора. Показанията на свид. Гълъбов, депозирани в предходни етапи на наказателното производство-подробни, логични и последователни, не са изолирани от останалите доказателства. Те са подложени на съвкупна преценка с останалите и преди всичко с изслушаните експертизи, изготвени на базата на обективните находки за механизма на умъртвяване. Поради това и настоящият съдебен състав не намира,че са ограничени процесуалните права на касатора, изразяващи се в невъзможността да ползва и други доказателства, изключващи виновността му. Решението не е постановено в разрез с разпоредбата на чл.13 и чл.14 НПК. В жалбата се съдържат доводи, които са правени и пред въззивната инстанция и на тях по реда на чл. 339, ал. 2 НПК е отговорено с подробни съображения, които се възприемат от касационния състав. За да не уважи направените пред него възражения е прието, че първоинстанционният съд е извършил точен анализ на доказателствата по делото и изложил съображения съобразно чл. 305, ал. 3 НПК. Изводите на втората инстанция са обосновани и се основават на комплексна оценка на събрания доказателствен материал. Въз основа на него, на всички поставени в жалбата доводи и съображения е отговорено с аргументи, изключващи защитната версия на подсъдимия, свързана с различен вид престъпно съучастие-да е действал като помагач. Аналогичните възражения, апелативният съд е отхвърлил аргументирано, на базата на съвкупната оценка на доказателствения материал-разпечатка на разговорите с фонокарта, закупена и ползвана от М. към телефона на Т. и писмото от „Глобул”, безспорно установените срещи между двамата след извършване на деянието, „подареният” от Т. лек автомобил, дни след убийството, неубедително посочен от защитата като компенсация с ниска стойност за престъпното участие на подсъдимия, иззетите гилзи от дома на касатора, идентични с откритите на местопрестъплението. Авторството на деянието е установено по несъмнен начин от подробния анализ на преките и косвени доказателства, които в тяхната взаимовръзка и обусловеност изключват всяка друга възможна версия извършителят на престъплението да е различно лице. В тази насока са изследвани обясненията на подсъдимия, показанията на свид. Гълъбов и на свидетелите П, Г. , Я. , В. съдебно-медицинската и балистична експертиза и хронологично са проследени събитията в тяхното развитие.   Оценявайки доказателствата по делото, съдът е приел за установени фактическите положения, задължителни за настоящата инстанция, и правилно е приложен материалният закон. Извършеното от М. деяние правилно е квалифицирано като убийство, извършено с користна цел.   Несъстоятелен е доводът за явна несправедливост на наложеното наказание и не следва да бъде смекчавано наказателно правното положение на касатора. Законосъобразен е изводът на въззивната инстанция, относно индивидуализиращите белези на наказанието, определено по реда на чл.54НК. Инстанциите по фактите са оценили завишената степен на обществена опасност на деянието, предвид конкретната характеристика на извършването му, събраните негативни данни за дееца/ с акцент върху обремененото му съдебно минало/ и преди всичко положените от него усилия да мотивира други лица за депозиране на неверни показания, с които да бъде прикрит извършителя на престъпното посегателство, наличието само на отегчаващи отговорността обстоятелства, поради което е адекватен изводът на съдилищата, че санкцията „доживотен затвор”е достатъчна за постигане целите на специалната и генерална превенция.   Определеното от съда обезщетение за претърпени от гражданските ищци неимуществени вреди е съобразено с разпоредбата на чл.52 ЗЗД и не налага промяна на атакуваното решение в посока на неговото намаляване. Двамата родители са лишени от син в млада трудоспособна възраст, загубили са в негово лице морална и материална опора и преживели значителни по обем болки и страдания в резултат от загубата му.   По изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че не са налице условията за отмяна, респ. изменение на атакуваният съдебен акт.     Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение№ 24/ 04.03.2010 год. по в.н.о.х.д. № 167/2009год. на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: