Р Е Ш Е Н И Е № 92 София , 16.05.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Бисер Троянов Надежда Трифонова при секретар Ил.Рангелова и в присъствието на прокурора К.Софиянски изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 982/2018 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба от подсъдимия С. С. П. против решение № 220 от 17.07.2018 г. по внохд № 229/2018 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. В жалбата се твърди, че решението е „неправилно и несправедливо”. Изтъква се, че съдът не е установил фактическата обстановка по казуса в съответствие с процесуалните правила и е стигнал до неточни изводи относно механизма на разследваното пътнотранспортно произшествие. Акцентира се върху неубедителност на експертните заключения, поставени в основа на разсъждения за причинно - следствена връзка между уврежданията, получени от пострадалия и смъртта му, настъпила поради тромбоемболия. Двукратно се подчертава необходимост от прилагане на института на погасителна давност. С тези аргументи се настоява за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или, алтернативно, за намаляване на наложената санкция. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговите защитници поддържат жалбата по изложените в нея съображения (с изключение на възражението за давност), към които прибавят и позоваване на чл. 24, ал. 1, т. 8а от НПК поради приключило административнонаказателно производство за същото деяние. Прокурорът пледира жалбата да бъде оставена без уважение, тъй като не са налице касационни основания за ревизия на обжалвания съдебен акт, който е постановен в законосъобразна въззивна процедура. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното : Окръжният съд в гр. Хасково с присъда № 27 от 27.02.2018 г. признал подсъдимия С. С. П. за виновен в това, че на 02.07.2013 г., на път III-769, при управление на моторно превозно средство - товарен автомобил „М. С. 312 Д” нарушил правилата за движение по пътищата, а именно : · по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП - „Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с....характера и интензивността на движението, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението” и · по чл. 25, ал.1 от ЗДвП - „Водач на пътно превозно средство, който ще предприеме каквато и да е маневра, в частност, за да премине в друга пътна лента, преди да започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение” и по непредпазливост причинил смъртта на Г. А. Д., като след деянието направил всичко, зависещо от него за оказване на помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б”б” във вр. с чл. 343, ал. 1, б.”в” във вр с чл. 342, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 2, б.”б” от НК му наложил наказание пробация със следните пробационни мерки – задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител, и двете с продължителност една годна и шест месеца, както и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от една година, като го оправдал по първоначално повдигнато обвинение по чл. 343, ал. 1, б.”в” във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Апелативният съд в гр. Пловдив с решение № 220 от 17.07.2018 г. по внохд № 229/2018 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е основателна на различно от посочените в нея основания. Апелативният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр.1 от НПК, относимо към абсолютните предпоставки за отмяна на обжалваното решение. Обосновката на второинстационния съд съдържа неясноти и противоречия, еквивалентни на липса на мотиви, поради което за касационния съдебен състав е невъзможно да извърши проверка по релевираните от подсъдимия и неговите защитници оплаквания. Не съществува спор в съдебната практика и доктрина, че липса на мотиви е налице както в хипотезите на тяхното пълно отсъствие, така и при схематична, повърхностна, непълна, неясна и вътрешно противоречива аргументация на съда. И в двата случая липсата на мотиви касае порок в дейността на решаващия съд, който рефлектира от една страна на правото на страните да получат обоснован отговор на поставените от тях въпроси, а от друга страна - на възможността да се разбере действителната воля на съда. В настоящия казус въззивният съд е игнорирал функцията си на инстанция по същество, ангажирана със задължение да анализира цялата доказателствена съвкупност и да посочи кои обстоятелства намира за установени и въз основа на кои доказателства. Проверяваното решение стартира с преразказ на фактическата обстановка, възприета от окръжния съд и предпоставяща отговорността на подсъдимия. Тя е определена като непълна, макар да е признато, че съответства на доказателствата, поради което на стр.5 може да се прочете , че първата инстанция е „пропуснала да отрази в приетата фактическа обстановка установените от заключенията по назначените експертизи обстоятелства, имащи съществено значение за правилното решение на делото”. Тази категорична заявка създава очакване, че в следващите абзаци ще намерят място точно такива допълващи, постигнати с помощта на експертни знания, констатации на съдебния състав, които да обогатят компонентите на издирваната обективна истина. Вместо на тях съдебният състав последователно и описателно се е спрял на заключенията на всички назначени по делото експертизи, но без да подлага на анализ съдържанието им. Така въззивната инстанция намерила, че съгласно заключението по назначената автотехническа експертиза „при конкретната пътна обстановка водачът на товарен автомобил марка „М. С. 313 Д” е нямал техническа възможност да предотврати настъпилото ПТП на 02.07.2013 г.”, а също така, че „от техническа гледна точка причини за възникналото ПТП между товарен автомобил „М. С. 312 Д” и каруца с конска тяга, управлявана от Г. А. Д., са интензивната /спонтанна/ промяна на поведението на коня, вследствие на което системата кон-каруца излиза от контрола на водача, навлиза вляво на платното за движение пред товарен автомобил „М. С. 321 Д”, в момента на изпълнение на маневра за заобикалянето ѝ”. След повторение на данните за време и място на инцидента, съдът отново отбелязал, че водачът на товарния автомобил предприел маневра „Заобикаляне на препятствие” и в този момент препятствието (система кон-каруца) променило интензивно параметрите на движение – скорост и траектория и за втори път констатирал, че за подсъдимия не е съществувала техническа възможност да предотврати настъпилото ПТП. Това изложение е последвано от заключението на допълнителната автотехническа експертиза, което разработило причините за възникналото пътнотранспортно произшествие в два варианта, но отново при изпълнявана от подсъдимия маневра заобикаляне отляво по отношение на каруцата, управлявана от пострадалия. В решението е отразено, че с оглед конкретната пътна обстановка и показанията на свидетелката А. относно траекторията на каруцата, подсъдимият е имал техническа възможност да съобрази поведението си на водач и да предотврати настъпилото ПТП. Най-сетне апелативният съдебен състав се е позовал и на комплексната съдебно- медицинска и автотехническа експертиза, според която ”най-вероятен от техническа гледна точка, е следният механизъм на анализираното ПТП - ...водачът на товарния автомобил „М.С. 312 Д” предприел маневра изпреварване в опасна близост до каруцата на разстояние 11- 12 метра, а не на минималното необходимо безопасно разстояние от 47 – 48 м, когато би имал техническа възможност да избегне произшествие, независимо, че каруцата е тръгнала наляво. Въпреки очевидните различия в прилежно описаните експертни интерпретации въззивният съдебен състав не е изразил становище кои от тях кредитира, кои отхвърля и с какви съображения (арг. от чл. 154 от НПК). В обжалвания акт отсъства коментар каква маневра е извършвал подсъдимия - заобикаляне (чл. 91 от ППЗвП), както се сочи в част от експертизите, или изпреварване (чл.87 от ППЗдвП), според последната от тях. И ако все пак становището на съда може да се разгадае в полза на втората версия, тъй като е прието, че каруцата се е намирала в движение, то напълно необяснимо остава твърдението на съда, че с изложените различни експертни мнения са разкрити „нови обстоятелства, които са от съществено значение за правилното решаване на делото”. Безкритичното изложение на съдържателно отличаващи се версии замъглява фактическите констатации на съда и не допринася за убедителност на базираните върху тях правни изводи. Това процесуално нарушение впечатлява особено настойчиво на фона на напълно трафаретните разсъждения на стр.17 относно доказателствената дейност на първата инстанция. Въззивният съд, макар на стр.5 да се е ангажирал със забележка за непълно отразяване на „установени от заключенията по назначените експертизи обстоятелства” е заявил без колебание, че „подробно и детайлно са изследвани от първата инстанция и заключенията по назначените експертизи. Аргументирано и обосновано Окръжният съд им е дал вяра, като изготвени компетентно, обосновано, пълно и от надлежни специалисти”. Очевидно апелативният съдебен състав е инкорпорирал чрез препращане мотивите на първата инстанция, която е предпочела заключението на комплексната експертиза. При това предположение обаче той е следвало да отговори защо намира,че подсъдимият е допуснал и нарушение на правилото на чл.20, ал.2 от ЗДвП. В решението не се съдържат разсъждения за дължимото поведение на подсъдимия като водач във връзка с режима на скоростта. Там декларативно е прогласено, че избраната от С. П. скорост от 78 км/ч е в причинна връзка с инцидента, тъй като предприетата маневра е започнала от 11 м, а не от 47 - 48 м от движещата се пред товарния автомобил каруца. Мотивационният дефицит в обсъжданото решение е заложил тежко противоречие, тъй като, според изложеното, подсъдимият е бил длъжен, по силата на чл.20, ал.2 от ЗДвП, да намали скоростта или да спре преди да стигне до каруцата , но в същото време не е бил длъжен, тъй като е изпълнявал маневра изпреварване, но по неправилна траектория. Нито една от предходните инстанции не се е задълбочила в установяване на скоростта, с която подсъдимият е следвало да управлява товарния автомобил в конкретната пътна обстановка, но въпреки това са извели несъобразяване с чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Този липса на аргументация е направила непознаваем логическият път на заключенията на съставите по същество както относно механизма на пътнотранспортното произшествие, така и относно допуснатите нарушения на правилата за движение. Също така недостъпни за касационен коментар са и направените изводи относно причинно-следствената връзка между причинените на пострадалия Г. А. Д. увреждания при разследваното пътнотранспортно произшествие и смъртта му, настъпила около месец по-късно. На стр.11 от въззивното решение са изброени установените при огледа и аутопсията на починалия травматични увреждания – разкъсана предна надлъжна връзка на гръбнака на границата на шийния с гръдния отдел, счупване на бодлестия израстък и на ръба на тялото на първи гръден прешлен, контузия на гръбначния мозък и субархноидален травматичен кръвоизлив с пробив към ликворната система, оток на главния и гръбначния мозък, счупване на 2-10 ребро вдясно по различни анатомични линии, счупване на малкия пищял на дясната подбедрица и счупване на дясната ключица. Веднага след това е заявено, че експертите са били изключително затруднени да определят основната и непосредствена причина за настъпване на смъртта на пострадалия Д.. Вероятно съдът директно е споделил професионалните дилеми на експертите, защото е продължил изложението на препятствията пред тях от първо лице. Този подход е довел до хаотичен разказ, в който е изгубена категоричността на становището на съда по разглеждания и в експертен план основен за казуса проблем. На стр.12 е отбелязано, че непосредствена причина за смъртта на пострадалия е белодробна тромбоемболия с автохтонен характер, свързана със соматична патология, тежка атеросклероза и артериална хипертония, усложнени с хронична болест на сърцето и тежък хроничен венозен застой във вътрешните органи. Въз основа на това съдът е заключил, че основна причина за смъртта е понесената травма с последващо залежаване. Този краен извод би бил неукорим доказателствено и логически, ако бе предшестван от разсъждения на съда, базирани на всички обстоятелства по делото и експертната им интерпретация. Вместо това, на повече от пет страници, са развити общи разсъждения относно „особеностите на лекарската дейност”, обогатени с афоризми за грешките като учител на медицинския практик и цитати от специализирана литература като „Макроскопическая дифференциальная диагностика патологических процесов”, Москва, „Медицина”, 1987 г. Тази информация с общопознавателен, в една част, и строго професионален, в друга, характер, разширява хоризонта на обсъжданите в казуса фактически и правни проблеми, но не съдържа техния убедителен отговор по стандарта на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Най-малко от решението не става ясно какво е приел съда – дали, че всички установени при аутопсията телесни увреждания са резултат на пътнотранспортно произшествие, но не са били диагностицирани (стр.16 от мотивите), или че пострадалия Г. Д. е получил само счупване на ключицата (стр.21), но и то е достатъчно за причиняване смъртта на пострадалия. Суверенно право на решаващия състав е да извърши преценка на правнорелевантните факти в рамките на предмета на доказване, но формирането на вътрешното му убеждение е подчинено на изискване за пълнота, обективност и всестранност на изследването на всички обстоятелства и на свързването им в необорими логически констелации. Ето защо, след като се е позовал на стр.21 на връзката между причина и следствие в логически порядък, въззивният съдебен състав е бил длъжен да хармонизира този постулат с предходните си разсъждения по фактите. Посочените противоречия и неясноти във въззивното решение напълно осуетяват инстанционния контрол върху него и изключват на този етап от развитие на процеса окончателни изводи за правна квалификация на инкриминираната дейност и справедливост на наложените санкции. Това налага отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, който да извърши цялостно и законосъобразно обсъждане на всички доказателствени материали и да изложи мотиви, съобразени с чл.339 от НПК. Водим от горното и на основание чл.354, ал. 3, т. 2 вр. с ал. 1, т. 5 вр . с чл. 348, ал. 1, т. 2 и ал. 3, т. 2, пр.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И ОТМЕНЯВА решение № 220 от 17.07.2018 г. по внохд № 229/2018 г. по описа на Пловдивския апелативен съд и връща делото за ново разглеждане от друг състав на съшия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.