О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 105

София, 14.03.2022 година

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 15 февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 3787 /2021 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от К. В. Д., малолетна, действаща чрез своята майка и законен представител М. Д. Д. против решение № 8 от 17.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 217/2021 г. на Апелативен съд-Пловдив, с което е потвърдено решение № 260062/26.02.2021 г., постановено по гр. д. № 687/2019 г. на ОС – Хасково. С последното са отхвърлени предявените от касаторката искове да бъде осъдено „Братя Пилеви“ ООД, ЕИК 836143499 за заплащане на сумата от 50 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща и В. Д. Д., настъпила на 19.09.2014 г. ведно с обезщетение за забавено плащане от тази дата до окончателното изплащане.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 49 ЗЗД, чийто предпоставки, пълномощникът на касаторката счита, че са налице. нарушение на процесуалните правила, изразяващи се в това, че представителят на ответника не е имал пълномощно, а само договор за правна помощ, даден е ход на делото на 17.02.2020 г. въпреки поисканото отлагане на делото от пълномощника поради ангажимент по друго дело и назначаване на съдебно медицинска експертиза по искане на ответника и не назначаване на експертиза с вещо лице по трудова медицина, отказ на съда да си даде отвод поради съмнения в безпристрастността му, недопускане на очна ставка и задаване на въпроси на управителя на ответното дружество по чл. 176 ГПК. Иска да се приложат правилата за неприсъствено решение поради това, че не били потвърдени действията на представителя на ответника, който не е упълномощен. Направено е оплакване, че въззивната инстанция не поправила допуснатите нарушения от първата инстанция и не е обсъдила събраните по делото доказателства и доводи.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и по ал.2 пр.1 ГПК по въпроси, които ще се обсъдят по-долу.
Ответникът по касация оспорва жалбата и допускането до касация, счита, че въпросите са фактически, а не правни, а решението е съобразено с доказателствата и влязлото в сила решение по административния спор, с което е прието, че смъртта не е настъпила в резултат на трудова злополука. Въпросите са свързани с оплакване за необоснованост, но такъв порок не е основание по чл. 280 ГПК. Затова моли да не се допуска касационен контрол.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Малолетната К. В. Д. е предявила чрез своята майка и законен представител М. Д. Д. обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД против „Братя Пилеви“ ООД за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща и В. Д. Д., настъпила на 19.09.2014 г. в размер на 50 000 лв., ведно с обезщетение за забавено плащане от тази дата до окончателното изплащане. Установено е, че бащата на ищцата е работил по трудов договор като шофьор на товарен автомобил, собственост на ответното дружество. На 18.09.2014 г. В. Д. е управлявал камион по маршрута с. Конуш – гр. Кюстендил, който е бил натоварен с 20 000 кг. грис в разфасовки от по 50 кг., а на 19.09.2014 г. е управлявал същия камион по маршрут с Коняво. област Кюстендил - с. Конуш, област Хасково, който е бил натоварен с 21 440 кг. пшеница в насипно състояние. При втория курс, по време на почивка за храна в района на комплекс „Черната котка“ на изхода от гр. София е починал. Според заключението на медицинската експертиза, смъртта на Д. се дължи на внезапно спиране на сърдечната дейност, което не е в причинна връзка с управлението на камиона. С влязло в сила решение № 242 от 05.04.2018 г. по адм..д.№ 1172/2017 г. на Административен съд-Хасково е отхвърлена жалбата на ищцата против решение № 1012-26-252-2 от 17.10.2017 г. на директора на ТП на НОИ – Хасково, като по декларираната от „Братя Пилеви“ ООД, злополуката, при която е починал В. Д. не е приета за трудова. Решението е потвърдено с решение № 281/26.02.2019 г. по адм.д.№ 7201/2018 г. на ВАС.
Основната теза на пълномощника на ищцата в исковата молба е, че баща й е починал в резултат на деликт, извършен от дружеството-ответник, изразяващ се в това, че то като работодател е наредило на Д. да участва в разтоварването на камиона и в резултат на физическото натоварване, на което е бил подложен е настъпила смъртта му. Затова основният иск е квалифициран по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД.
За доказване на твърдения деликт е разпитана свидетелката Д., която изразява убеденост, че Д. е разтоварвал грис, което научила от майката на ищцата, живееща във фактическо съжителство с починалия. В противен смисъл са показанията на св. И. – шофьор в ответното дружество, който обяснява, че не е имало такава практика. Съдът не е уважил искане на ищцата за задаване на въпроси по реда на чл. 176 ГПК на управителя на ответното дружество и за очна ставка между двамата разпитани свидетели.
Въззивната инстанция е приела, че не е доказан твърдения деликт. Тъй като св. Д. не е пряк очевидец, показанията и не изхождат от пряк очевидец или опосреден свидетел, а възпроизвеждат разговор с майката и законен представител на малолетната ищца, съдът е приел, че те не могат да бъдат годно доказателство за това обстоятелство. Затова е прието, че въпреки настъпилата вреда, тя не е резултат от деликт, извършен от ответника и не е в причинна връзка с работата, възложена за изпълняване от Д.. Затова е обобщено, че не е налице хипотезата на чл. 49 от ЗЗД.
Касаторът подържа основанието по чл. 280, ал.2, пр.1 ГПК, като счита обжалваното решение за нищожно. Съдът не констатира вероятна нищожност на обжалваното решение. То е постановено и подписано от надлежен състав, в рамките на компетентността му. Волята на съда е изразена ясно и разбираемо. Обстоятелството, че в частта за разноските не е отразено, че въззивницата се осъжда за разноски чрез майка й и законен представител може да бъде отстранено по реда на чл. 247 ГПК или чрез тълкуване на решението, но не е основание за нищожност на решението. Оплакването, че разноските са пресъдени без списък по чл. 80 ГПК и е отнета възможността за възражение за прекомерност и искането за отмяната на решението в частта за разноските / с характер на определение/ се разглеждат в производство по чл. 248 ГПК, а не по реда на обжалването. На обжалване с частна жалба подлежи определението по чл. 248 ГПК, а не решението в частта за разноските. Затова на това основание не се допуска касационно обжалване.
Първият въпрос е свързан с твърдението в касационната жалба, че адв. З. е представлявала ответното дружество без пълномощно, а само с договор за правна помощ и въпросите са свързани с това може ли тя да извършва процесуални действия от името на ответника. Договорът за правна помощ е договор за поръчка, който предоставя право и задължение на доверителя да действа от името и за сметка на довереника, като извършва правни действия от негово име. Действията, извършвани от довереника са действия с представителна власт дори да няма пълномощно, поради което поставеният въпрос е без значение за крайния изход от спора и не удовлетворява общото основание за допускане до касация.
Съдебно медицинската експертиза е назначена служебно от съда, съгласно предвидената възможност с разясненията в т.3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Без значение е, че ответника се е противопоставил на назначаване на експертиза с вещо лице – лекар по трудова медицина, а е поискал да се назначи лекар със специалност „съдебна медицина“. Съдът е преценил какви специални знания са му необходими за изясняване на спора и по кои относими по конкретния казус въпроси. С влязлото в сила решение по административният спор е разрешен със сила на пресъдено нещо въпроса, че смъртта на В. Д. не е в резултат на трудова злополука, т.е. не е „внезапно увреждане на здравето станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието“, съгласно дефиницията в чл. 55 КСО. Затова като не е назначена експертиза по исканата от ищцата задача, не е нарушена съдебната практика, а въпроса във връзка с това, предвид изложеното, не влияе на крайния изход от спора.
От обстоятелството, че съдът е отказал да освободи ищцата от държавна такса – определение, което в последствие е отменено и от това, че е отказано допускането на експертиза, поискана от ищцата не следва, че съдът не е безпристрастен. Затова въпросите, свързани с това дали е неправилно решението, постановено от съд, който не е безпристрастен не се допуска касационно обжалване. Те не влияят на кройния изход от спора.
Въпросът „носи ли възложителят на работата отговорност по ЗЗБУТ за здравето и живота на изпълнителя на работата, когато лекар по трудова медицина е издал медицински документ, в който отразява, че изпълнителят на работата е годен да извършва превози“ е неотносим към иска по чл. 49 ЗЗД. Починалият е бил в трудово правоотношение с работника. Ако са нарушени изискванията за безопасни условия на труд, това би било основание за договорна отговорност от неспазване на трудовия договор, но при установена трудова злополука. В случая с влязло в сила решение е отречено, че смъртта е настъпила в резултат на трудова злополука, т.е., че е в причинна връзка с работата, поради което не може да се търси и отговорност за вреди от трудов договор. Тъй като искът е предявен на извън договорно основани – деликт, а и защото е установено с влязло в сила решение, че няма трудова злополука, въпросът е неотносим към спора и по него не се допуска касационен контрол.
Не кореспондира на мотивите на въззивното решение твърдението за противоречие със съдебната практика по въпроса за задължението на съда да изложи мотиви към решението. Видно от съдържанието на обжалваното решение, към него са изложени мотиви, с които е отговорено на оплакванията във възивната жалба. В проведеното открито съдебно заседание, съдът е изложил мотиви и защо не допуска исканите доказателства. Поради това, че този въпрос не кореспондира на данните по делото, по него не се допуска касационно обжалване.
В с.з. на 17.02.2020 г., първоинстанционния съд е дал ход на делото въпреки молбата на пълномощника на ищцата делото да се отложи, защото е ангажиран по друго наказателно дело в по-горен по степен съд – Пловдивски апелативен съд. Касаторът счита, че това е било основание за отлагане на делото и като не е уважил искането, съдът е нарушил правото на защита на малолетната ищца. В този смисъл е формулиран и следващия въпрос. Съдът констатира, че това съдебно заседание не е било последно, а единственото действие, извършено в него е назначаване по почин на съда на СМЕ за установяване причината за смъртта на Д.. Съдебната практика по чл. 142, ал.2 ГПК приема, че явяването на пълномощникът на страна по друго дело не е основание за отлагане на делото, защото не е внезапно препятствие като е без значение пред какъв по степен съд ще се яви пълномощника. Препятствието следва да е внезапно, тъй като изискването на чл. 56, ал. 3 ГПК за призоваване най-рано седем дни преди заседанието е въведено, за да се даде възможност на страната да организира защитата си. /Определение № 367 от 16.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 159/2019 г., IV г. о. Решение № 15 от 28.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4428/2018 г., III г. о., Определение № 929 от 12.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 836/2009 г., I г. о., Решение № 240 от 2.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1204/2014 г., IV г. о., Определение № 472 от 9.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2121/2020 г., I г. о. / Тъй като съдът преценява във всеки конкретен случай дали препятствието е такова, че поради него не може да се яви страната и пълномощника й, не може да се създаде единна практика за това кога трябва да се отлага делото. Поради това, че не се констатира противоречие със съдебната практика по чл. 142, ал.2 ГПК по този въпрос не е налице основание за допускане до касация.
Касаторката се позовава на решение № 414/2007 г. по гр.д.№ 32/2006 г. на ВКС, ІІІ гр.о., което не е представено и твърди, че въззивното решение му противоречи. От изложеното за съдържанието му в изложението не следва, че е по аналогичен казус, т.е., че е уважен иск по чл. 49 ЗЗД против работодателя при установено с влязло в сила решение, че смъртта на работника не е настъпила в резултат на трудова злополука. Другото цитирано от касатора решение № 2 от 25.02.2015 г. по гр.д.№ 340/2014 г. на ВКС, ІІІ гр.о. се отнася за доказването с решение на ТЕЛК, че злополуката е трудова и въззивното решение не е постановено в противоречие с него, доколкото в настоящия случай решението на ТЕЛК за това е обжалвано, но жалбата от касаторката е отхвърлена, т.е. прието е, че злополуката не е трудова. Обжалваното решение е съобразено с това, че в исковия процес по друг начин освен установения в КСО не може да се доказва трудова злополука. Неоснователно е и твърдението за противоречие с ПП-7-58. Предявеният иск не е отхвърлен поради констатация за невиновно поведение на ответника, а поради това, че не е доказано представител на ответното дружество да е реализирало деликт, т.е. да е наредил шофьора да разтоварва камиона с лично участие и предвид установеното от заключението на СМЕ, че смъртта не е настъпила във връзка с работата му, а поради увреждане на сърцето на Д.. Към настоящият момент действа нормата на чл. 200 КТ, която също урежда отговорността на работодателя за увреждане здравето на работника или за причиняване на смърт при трудова злополука като гаранционно обезпечителна. В случая обаче в административната процедура по КСО е отречено, че смъртта е настъпила в резултат на трудова злополука. Затова гаранционно обезпечителната отговорност на работодателя не е ангажирана. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.
В обобщение не са наведените основания по чл. 280, ал.1 т.1, т.3 и ал.2 пр.1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване.
На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски в доказания с договора за правна помощ размер 1000 лв., за които е отразено, че са изплатени в брой. Те са посочени като единствен разход в отговора на касационната жалба.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 8 от 17.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 217/2021 г. на Апелативен съд-Пловдив по касационна жалба, подадена от К. В. Д., малолетна, действаща чрез своята майка и законен представител М. Д. Д..
Осъжда К. В. Д., малолетна, действаща чрез своята майка и законен представител М. Д. Д. да заплати деловодни разноски на „Братя Пилеви“ ООД, ЕИК-836143499 за касационна инстанция в размер на 1000 лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: