Р Е Ш Е Н И Е № 8 гр. София, 19.03.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в откритото заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета година в състав: Председател: Светла Димитрова Членове: Геника Михайлова Даниела Стоянова при секретаря Райна Стоименова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 1285 по описа за 2017 г. Производството е по чл. 290 - 293 ГПК (редакция до ЗИДГПК, обн. ДВ бр. 86/ 27.10.2017 г. - § 74 от ПЗР). До касационно обжалване е допуснато решение № 478/ 08.12.2016 г. по гр. д. № 765/ 2016 г., с което Русенски окръжен съд, потвърждавайки решение № 1043/ 26.07.2016 г. на Русенски районен съд признава за недействителен по отношение на М. Т. К. договора по н. а. № 192/ 01.08.2011 г., с който К. И. И. и Г. Г. И. са продали един магазин в [населено място] на С. Д. И. – по иск с правна квалификация чл. 135 ЗЗД на М. К. срещу К. И., С. И., Ц. В. И., В. Г. С. и Г. Г. Д.. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата правилност по въпроса: Как (и кога) въззивният съд изпълнява задължението си да се произнесе по въведено оплакване за допуснато от първата инстанция нарушение на чл. 172 ГПК? По повдигнатия процесуалноправен въпрос, касационният състав намира, че оплакването за нарушение на чл. 172 ГПК е допустимо да бъде заявено във въззивната жалба, но и в писмения отговор на жалбата срещу първоинстанционното решение. Оплакването е за допусната грешка при извършената преценка на доказателствата. Всяка от страните има надлежна процесуална легитимация да заяви оплакването пред втората инстанция (арг. от чл. 269, изр. 2, но и от чл. 6, ал. 2 ГПК). Въззивният съд е длъжен да го разгледа, когато постановява решението си по правния спор. Когато упражнява правомощия на инстанция по същество (чл. 271, ал. 1 ГПК), той също дължи обсъждане на събраните доказателства (чл. 273, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК). Предвиденото в чл. 272 ГПК не допуска препращане към мотивите на първоинстанционния съд, а го задължава да изложи собствени в приложението на чл. 172 ГПК. Стига показанията на свидетелите да са от значение за изхода на спора (арг. от чл. 269, изр. 2 и чл. 6, ал. 2 ГПК). Те нямат такова значение, когато: 1) установимият факт не е сред юридическите, които са включени в обсега на доказване и не е сред онези, които са с доказателствено значение относно тези юридически факти, или 2) установимият факт е сред юридическите, включени в обсега на доказване или сред онези, които са с доказателствено значение относно тези юридически факти, но обсъждането на свидетелските показания е ненужно, защото те не обуславят изхода на спора (например са по установяване правопораждащ факт, но изводът за възникване на спорното субективно право е изключен поради липсата на доказателства за друг правопораждащ факт или са за вземането, обект на съдебно възражение за прихващане, но останалите събрани доказателства изключват възникването на вземането по иска). В подобни хипотези въззивният съд дължи мотиви, защо е ненужно да обсъжда юридическият, съответно доказателственият факт, за който пред първата инстанция са разпитани заинтересованите свидетели. Когато въззивният съд е длъжен да пристъпи към обсъждане на показанията на заинтересованите свидетели, неговата дейност е производна от задълженията, с които е бил натоварена първата инстанция и които произтичат от предвиденото в чл. 172 ГПК. Ако във въззивната жалба или в писмения отговор на жалбата няма оплакване за нарушение на чл. 172 ГПК, въззивният съд няма правомощие да го констатира (арг. от обратното на чл. 269, изр. 2 и от чл. 6, ал. 2 ГПК). Исковете по чл. 135 ЗЗД е предявил ответникът по касация М. К.. Качеството на кредитор е обосновал с твърденията, че в периода 2009 г. – 17.01.2012 г. и без основание (без правен интерес) е погасил множество задължения на касатора К. И. от стопанската й дейност като едноличен търговец под фирма [фирма] - публични, осигурителни и трудово-правни, а са му върнати само част от платените суми. За непогасения остатък от 43 060 лв. М. К. е предявил частичен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД до размера от 17 870 лв. Делото приключва с влязло в сила решение № 155/ 05.10.2015 г. по гр. д. № 226/ 2015 г. на Русенски окръжен съд за уважаване на частичния иск срещу К. И.. Договорът по н. а. № 192/ 01.08.2011 г., с който длъжникът К. И. е продала на своята внучка С. И. магазина в [населено място] уврежда кредитора. Искът по чл. 135 ЗЗД е предявен и срещу Ц. И. и срещу Г. Д. и В. С.. Надлежната им процесуална легитимация на първия е обоснована с твърдения, че първият е в брак с купувача към сключения договора, а другите са наследници на Г. Г. И., съпруг на продавача по договора. Исковете срещу наследниците са заявени като евентуални – в случай, че съдът не възприеме твърденията на кредитора, че предмет на договора е имот, лична собственост на длъжника, макар и придобит по време на брак. Всички касатори са оспорили исковете с възраженията, че: 1) вземанията за неоснователно обогатяване не са възниквали и (евентуално) 2) за тях страните по договора не са знаели. С първоинстанционното решение на основание чл. 135 ЗЗД е прогласена относителната недействителност на договора. Било е прието, че събраните доказателства в необходимата степен установяват качеството на ищеца М. К. на кредитор по вземанията от неоснователно обогатяване. Отхвърлено е и евентуалното възражение. Знанието на длъжника К. И. за вземанията е установено от гласните доказателства, събрани чрез разпита на свидетеля Л. М.. Установено е, че макар и придобит по време на брак, магазинът е лична собственост на длъжника (реституционният способ от чл. 1 ЗВСОНИ) и исковете са уважени за целия магазин. Срещу решението касаторите са подали въззивна жалба. Оплакали са се, че събраните доказателства изключват качеството на М. К. като кредитор вземанията от неоснователно обогатяване, а съдът е пропуснал да зачете задължителното действие на приложени от тях (други) влезли в сила решения, с които са отхвърлени искове на М. К. срещу К. И.. Оплакали са се също, че в нарушение на чл. 172 ГПК първостепенният съд е възприел свидетелските показания на Л. М. откъм извода, че длъжникът е знаел за вземанията на М. К. от неоснователно обогатяване. Пропуснал е да забележи, че М. обслужва счетоводно дружество, на което ищецът е управител и едноличен собственик на капитала ( [фирма]) и е заинтересувана да свидетелства в полза на кредитора. В обжалваното решение въззивният съд отново обсъжда събраните доказателства и също приема те да доказват качеството на М. К. на кредитор на К. И. по вземания с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, пасиви на търговското предприятие на едноличния търговец. Добавил е, че същият извод обосновава и влязлото в сила решение по частичния иск, което има задължително действие (чл. 297 и чл. 299, ал. 1 ГПК). Не се е произнесъл по оплакването в жалбата, че показанията на свидетеля е следвало да се обсъдят съгласно изискванията на чл. 172 ГПК, нито е забелязал възможната заинтересованост на М. да свидетелства в полза на ищеца. Първоинстанционното решение е потвърдено. По допустимостта на въззивното решение. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира въззивното решение частично недопустимо. В. С. и Г. Д. не притежават надлежна процесуална легитимация на ответници по предявения иск. Ищецът е обосновал качеството си на кредитор с личен дълг на продавача по атакувания договор. За личен дълг на единия съпруг разпоредителната сделка с имот, съпружеска имуществена общност, се обявява за относително недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД за 1/ 2 ид. част от имота (т. 1 от ТР № 5/ 29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/ 2013 г. ОСГТК на ВКС). За личен дълг на единия съпруг разпоредителната сделка с имот, лична собственост, се обявява изцяло за относително недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД. Следователно личният характер на дълга изключва всяка възможност за уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД спрямо съпруга на длъжника, без значение дали имотът е съпружеска имуществена общност или негова лична собственост. Тя е изключена и за наследниците на съпруга. Липсата на надлежна процесуална легитимация е абсолютна процесуална пречка за допустимост на иска. Въззивното решение подлежи на обезсилване от касационната инстанция, а производството – на прекратяване в частта, с която искът по чл. 135 ЗЗД е уважен срещу В. С. и Г. Д., наследници на Г. Г. И. (чл. 293, ал. 4, вр. чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК). По правилността на обжалваното решение. В допустимата част на решението в нарушение на чл. 269, изр. 2 ГПК и в противоречие с дадения отговор въззивният съд не се произнася по оплакването в жалбата, че първата инстанция е нарушила чл. 172 ГПК. Допуснатото нарушение е съществено по смисъла на чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК, доколкото искът е уважен, а въззивният съд е възприел относимият юридически факт за осъществен, базирайки и своите фактически констатации на тази група гласни доказателства, без да забележи, че свидетелят е заинтересован в полза на ищеца. Пред първата инстанция М. свидетелства, че в релевантния период (2009 г. – 17.01.2012 г.) е счетоводител на извършваната стопанска дейност от едноличния търговец, но и на [фирма]. Ищецът е едноличен собственик и управител на дружеството, а към разпита свидетелят продължава да е негов счетоводител. Тези показания въззивният съд е следвало да преценени съобразно изискванията на чл. 172 ГПК, а ги приема за достоверни, без да ги съпостави с другите доказателства. Заявените касационни основания не налагат извършване на допълнителни съдопроизводствени действия. Правният спор следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция. Неоснователно е оплакването, че по делото не е доказано качеството на М. К. на кредитор. Правилно въззивният съд е зачел задължителното действие на влязлото в сила решение по уважения частичен иск на М. К. срещу К. И. при квалификацията на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 17 870 лв. – предявената част от вземания от неоснователно обогатяване, възниквали в периода 2009 – 17.01.2012 г. (чл. 299, ал. 1 ГПК). Чл. 216, ал. 2 ГПК не допуска по правния спор да се приеме нещо различно по отношение на С. И. и на Ц. И., съответно купувач и съпруг на купувача към сключения договор. По иска по чл. 135 ЗЗД те са необходими другари на длъжника, продавачът по него, когото влязлото в сила решение обвързва в отношенията му с кредитора (чл. 299, ал. 1 ГПК). Знанието на длъжника К. И., че към сключения договор М. К. е неин кредитор по вземанията от неоснователно обогатяване е материално-правна предпоставка на иска по чл. 135 ЗЗД. Установяването на този факт е необходимо, тъй като в отговора на исковата молба той е оспорен от ответниците с надлежна процесуална легитимация. Доказателствената тежест е за ищеца, доколкото законът го предвижда като част от фактическия състав на чл. 135 ЗЗД (арг. от чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД), а фактът е различен от презюмирания в чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Оборимата презумпция е за знанието за вземането и увреждането (и) на прекия приобретател на имуществото от длъжника, когато разпоредителната сделка е възмездна (чл. 135, ал. 1, изр. 2, вр. чл. 135, ал. 2 ЗЗД). Няма презумпция за знание на длъжника за вземането, а фактът е включен в обсега на доказване. От събраните доказателства, включително чрез разпита на свидетеля М., се установява, че в релевантния период М. К. е търговски пълномощник на едноличния търговец К. И., а вземанията от неоснователно обогатяване са възникнали все от неговите действия като пълномощник, макар и в правната сфера на едноличния търговец (чл. 26 ТЗ, вр. чл. 36, ал. 2 ЗЗД). За това, че К. И. е знаела за тях (за плащанията, с които търговският пълномощник М. К. със собствени средства е погасявал задължения на едноличния търговец към трети лица) свидетелства единствено заинтересованата М.. Нейните показания не са категорични: „Не може да не е знаела К. И., че фирмата й е била в затруднено, да не кажа в окаяно състояние… Не мога да кажа, че той (М. К.) е ръководил и управлявал всичко, тъй като К. И. ходеше на всякъде и знаеше всичко… К. знаеше, че М. внася свои пари… От НАП непрекъснато получавахме писма за размера на задълженията. Много често като се получаваха писмата, ходех горе и ги показвах лично на К..“ От показанията на свидетеля Д. Д. обаче се установява, че К. И., която е негова (и на ищеца) баба, е малограмотна жена, завършила трети клас. Може да се подписва, но не чете и пише добре. Не е проявявала никакъв интерес към стопанската дейност, а във фурната, където дейността е била развивана, се е появявала, само за да вземе продукция за лични нужди. К. И. живее извън града, където е фурната, а в града пребивава само за 2-3 месеца през зимния период. Следователно показанията на свидетелят М. не установяват категорично релевантният факт, че длъжникът е знаел за вземанията от неоснователно обогатяване, когато е сключил договора за покупко-продажба на магазина. Осъществяването му разколебават показанията на другия свидетел Д.. Обсъждането и на неговата заинтересованост да свидетелства в полза на длъжника (на своята баба) е ненужно, защото предвиденото в чл. 172 ГПК не изисква насрещно, а допълващо доказване за факта на знанието. Този факт е неустановим и по съображения от влязлото в сила решение по частичния иск. Приключилото гражданско дело е заведено през 2015 г., а договорът го предхожда с години. При неблагоприятни последици на доказателствената тежест, касационната инстанция е длъжна да намери за неосъществен благоприятния за ищеца юридически факт. Касационната инстанция е длъжна да отмени неправилното въззивно решение в допустимата негова част и да отхвърли неоснователният иск по чл. 135 ЗЗД . При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по касация, ищец по иска по чл. 135 ЗЗД, следва да плати на касатора К. И., ответник по иска, сумата 901.24 лв. – разноските по делото. Претенциите за това от другите ответници по иска не могат да бъдат уважени поради липса на доказателства и те да са извършили такива. При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 478/ 08.12.2016 г. по гр. д. № 765/ 2016 г. на Русенски окръжен съд в частта по исковете на М. Т. К. срещу В. Г. С. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН] и Г. Г. С. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН]. ПРЕКРАТЯВА производството по тези искове. ОТМЕНЯ решение № 478/ 08.12.2016 г. по гр. д. № 765/ 2016 г. на Русенски окръжен съд в останалите части. ОТХВЪРЛЯ иска на М. Т. К. от [населено място], ул. „братя М.“ № 16, ЕГН [ЕГН], срещу К. И. И. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН], С. Д. И. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН] и Ц. В. И. от [населено място], [улица], вх. 1, ет. 4, ЕГН [ЕГН], за относителната недействителност на договора за покупко-продажба по нотариален акт № 192/ 01.08.2011 г., том III, рег. № 11342, нот. д. № 485/ 2011 г. по описа на нотариус Г. Г. с район на действие [населено място], № 221 в регистъра на Нотариалната камара. ОСЪЖДА М. Т. К. да заплати на К. И. И. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 901.24 лв. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.