7 ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 234 гр. София, 02.04. 2019 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 2710 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. В. К. - синдик на „ИМО" 2005 ООД /н./ и по частна касационна жалба на Димитър В. Пачеджиев като ЕТ „КОКО - Димитър Пачеджиев" срещу определение № 262 от 23.01.2018г. по ч.гр.д. № 254/2018г. на САС, 10 състав, с което са потвърдени определение от 10.08.2017г. и определение от 09.10.2017г., и двете постановени по т.д. № 3950/2012г. на СГС, TO, VI-1 състав. С първото от потвърдените определения е върната подадената от синдика на „Имо 2005" ООД /н/ въззивна жалба, а с второто е върната подадената от ЕТ „Коко - Димитър Пачеджиев" въззивна жалба. Частният жалбоподател К. В. К. - синдик на „ИМО" 2005 ООД /н./, поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като въззивният съд се е позовал на неотносима съдебна практика. Твърди, че обжалваното определение противоречи на задължителната съдебна практика, приложима в случая, съгласно която неприемането на вземането в производството по несъстоятелност е основание за възобновяване на спряното производство по чл.422 ГПК, а не за предявяване на установителен иск по чл.694 ТЗ, доколкото двете производства имат един и същи предмет. Поддържа, че по предявен иск по чл.694 ТЗ, съгласно ал.7 на същия член, държавна такса не се събира предварително, като идеята на законодателя е да не се затруднява достъпът до правосъдие за установяване на действителното правно положение между страните по спорните вземания в производството по несъстоятелност поради необходимостта от предварително внасяне на големи държавни такси. Счита за неправилна тезата на въззивния съд, че доколкото нормата на чл.694, ал.7 ТЗ била изключение от общите правила за заплащане на държавни такси по ГПК, не можела да бъде приложена по аналогия в случаите относно дължимост на държавна такса от несъстоятелния длъжник по въззивна жалба срещу уважен установителен иск по чл.422 ГПК. В изложението си по чл.284, ал.З, т.1 ГПК частният жалбоподател поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следния процесуалноправен въпрос: Дължи ли се от търговско дружество с открито производство по несъстоятелност предварително държавна такса при обжалване на съдебно решение, постановено в производство, образувано по предявен от кредитор установителен иск по чл.422 ГПК преди откриване на производството по несъстоятелност, което производство е продължено поради невключване на вземанията в списъците с приети от синдика вземания, или държавна такса по жалбата се дължи при условията на чл.694, ал.7 ТЗ, при които се дължи държавна такса от дружество в производство по несъстоятелност при обжалване на решение, постановено по установителен иск по чл.694 ТЗ поради идентичния предмет на двата вида производства /иск по чл.422 ГПК, предявен преди откриване на производството по несъстоятелност на ответника, и иск по чл.694 ТЗ, когато предмет на двете производства е едно и също вземане/? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с определение № 483 от 11.07.2014г. 1827/2014г. на ВКС, ТК, II т.о.. Твърди още, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа, че поставеният въпрос е решен очевидно неправилно от съда - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. Частният жалбоподател Димитър В. Пачеджиев като ЕТ „КОКО - Димитър Пачеджиев" поддържа, че въззивният съд е основал определението си на неотносима съдебна практика, а не е съобразил приложимата към случая задължителна съдебна практика, обективирана в определение № 483 от 11.07.2014г. 1827/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. Сочи, че съгласно тази практика неприемането на вземането в производството по несъстоятелност е основание за възобновяване на спряното производство по чл.422 ГПК, а не за предявяване на установителен иск по чл.694 ТЗ, доколкото двете производства имат един и същи предмет, поради което излага съображения, че следва да намери приложение разпоредбата на чл.694, ал.7 ГПК. В изложението си по чл.284, ал.З, т.1 ГПК повтаря съображенията, изложени в частната касационна жалба, като се позовава на определение № 483 от 11.07.2014г. 1827/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и на определение № 4077 и № 4078 от 13.12.2017г. по ч.гр.д.№ 6344/2017г. на CAC, TO, 3 състав. За обосноваване на основанията за допускане на касационно обжалване е посочил следния въпрос: Съответства ли казусът по т.д. № 3950/2012г. на СГС, VI-1 състав на приложената от въззивния съд съдебна практика, въз основа на която въззивният съд е мотивирал своето решение. Ответникът „БАНКА ДСК" ЕАД оспорва частните жалби. Поддържа, че въззивният съд правилно не е взел предвид посочената от частните жалбоподатели съдебна практика, тъй като тя е неотносима към процесния спор. Излага съображения, че твърдяното от жалбоподателите приложение на нормата на чл.694, ал.7, изр.2 ТЗ по аналогия към производствата по чл.637, ал.З ТЗ е недопустимо. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частните касационни жалби са подадени от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.З ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, поради което са процесуално допустими. Въззивният съд, за да потвърди определенията на първоинстанционния съд, с което са върнати подадените от К. В. К. - синдик на „ИМО" 2005 ООД /н./ и Димитър В. Пачеджиев като ЕТ „КОКО - Димитър Пачеджиев" въззивни жалби, е обсъдил спорния въпрос дали жалбоподателите дължат предварително внасяне на държавна такса. Приел е, че по въпроса „дължи ли се държавна такса по подадена въззивна жалба от търговец по предявен срещу него установителен иск по чл.422 ГПК и приложима ли е разпоредбата на чл.620, ал.5 ТЗ" е налице задължителна съдебна практика на ВКС, според която, когато срещу търговец в несъстоятелност е уважен иск по чл.422 ГПК и е признато за установено задължението му към ищеца, не е налице дело, което се води за попълване масата на несъстоятелността по чл.620, ал.5 ТЗ. Предявеният установителен иск, предмет на делото, няма връзка с установителния иск за вземането по чл.694, ал.1 ТЗ, когато страните не спорят, че кредиторът /банката/ не е направил възражение пред съда по несъстоятелността по реда на чл.690 ТЗ срещу неприемането от синдика на вземането му срещу търговеца в несъстоятелност, респ. не се е развило производство по реда на чл.692 ТЗ, и затова по подадената въззивна жалба срещу постановеното по него решение търговецът в несъстоятелност дължи държавна такса. Въззивният съд е споделил тази практика и е приел, че образуваното преди и заварено производство по чл.422 ГПК запазва своя характер, независимо от по-късно откритото производство по несъстоятелност, което не може да рефлектира с обратно действие и да го трансформира в производство по чл.694 ТЗ. Посочил е, че искът по чл.422 ГПК обслужва единствено заповедното производство, а за разлика от това искът по чл.694 ТЗ обслужва развилото се вече производство по несъстоятелност с оглед неприети и приети от синдика вземания на кредитора, т.е. винаги е образувано в един по-късен момент, поради което се подчинява на специални правила, дерогиращи общите такива. Изложил е съображения, че независимо от идентичния предмет на производството по чл.422 ГПК и на производството по чл.694 ТЗ, двете производства запазват своя различен характер, доколкото първото е обусловено от заповедното производство, а второто - от производството по несъстоятелност, поради което се подчиняват на различен процесуален ред. Въззивният съд е посочил, че разпоредбите на чл.620, ал.5 и чл.694, ал.7 ТЗ, с които законодателят освобождава от предварително внасяне на държавни такси участниците в производството по несъстоятелност, са изрично и изчерпателно предвидени изключения, поради което е приел, че твърдяното от жалбоподателя приложение на нормата на чл.694, ал.7, изр.второ ТЗ по аналогия спрямо производствата по чл.637, ал.З ТЗ е недопустимо. По частната касационна жалба на К. В. К. -синдик на ,.ИМО" 2005 ООД /н./: Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд в обжалваната от този касатор част. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на TP № 1/19.02.20 Юг. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.З ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният в частната касационна жалба процесуалноправен въпрос следва с оглед данните по делото и мотивите на въззивния съд да бъде уточнен по следния начин: Идентичен ли искът по чл.422 ГПК, предявен преди откриване на производството по несъстоятелност на ответника, с иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ, когато предмет на установяване по всеки от двата иска е дължимостта на едно и също вземане, и приложима ли е към такова производство по чл. 422 ГПК разпоредбата на чл.694, ал.7 ГПК? По въпроса дали са идентични искът по чл.422 ГПК, предявен преди откриване на производството по несъстоятелност на ответника, с иска по чл.694, ал.1 ТЗ, когато предмет на установяване по всеки от двата иска е дължимостта на едно и също вземане, е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в постановеното по реда на чл.274, ал.З ГПК определение № 483 от 11.07.2014г. 1827/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. Според тази практика искът по чл.422 ГПК, предявен преди откриване на производството по несъстоятелност на ответника, е идентичен с иска по чл.694, ал.1 ТЗ, когато предмет на установяване по всеки от двата иска е дължимостта на едно и също вземане, и затова, при наличие на вече висящо производство по чл.422, ал.1 ГПК, предявеният по-късно иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ е недопустим. Този извод е обоснован с еднаквия предмет на двете производства и еднаквото действие на решението по всяко от двете производства, което съгласно разпоредбите на чл.637, ал.4 и чл.694, ал.4 ТЗ се свежда до установително действие в отношенията на длъжника, синдика и всички кредитори на несъстоятелността. С оглед това разрешение, което настоящият състав напълно възприема, следва да се приеме, че по отношение на заведеното в посочената хипотеза производство по чл.422 ГПК намира приложение разпоредбата на чл.694, ал.7 ГПК. Този извод произтича от равнопоставеността в правното положение на кредиторите на несъстоятелността, независимо дали те са предявили или не иск относно вземането си преди откриване на производството по несъстоятелност. Заварените искове по чл.637, ал.1 ТЗ, след възобновяването им при условията на ал.З на същия член, играят ролята на иск по чл.694 ТЗ, като целта на запазването на извършените по завареното производство действия е единствено с оглед процесуална икономия. Няма логическо или правно основание кредиторите по заварените производства по чл.637, ал.З вр. ал.1 ТЗ да бъдат третирани по-неблагоприятно относно дължимите държавни такси /размер и момент на внасяне/ от тези, които не са ищци по висящи към датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност дела, след като и двата иска - по чл.637, ал.1 вр. ал.З ТЗ и по чл.694 ТЗ, са предназначени да обслужат нуждите на производството по несъстоятелност относно разрешаване на спора за вземането, предмет на иска. С оглед отговора на поставения процесуалноправен въпрос е неправилен изводът на въззивния съд за неприложимост на разпоредбата на чл.694, ал.7 ГПК към настоящото производство. Предмет на производството по чл.694 ТЗ е установяване съществуването /несъществуването на вземането, предмет на иска, като искът може да бъде положителен или отрицателен установителен иск, а ищец по отрицателния установителен иск може да бъде както длъжникът, така и кредитор /чл.694, ал.1 и ал.З ТЗ/. Несъмнено чл.694, ал.7 ТЗ освобождава от предварително заплащане на държавна такса ищеца по иска, без значение какъв е видът на установителния иск и кой е ищецът -кредитор или длъжникът. Следователно тази норма не цели защита на масата на несъстоятелността, а създаване на облекчение на страните по несъстоятелността при участието им в исковото производство по установяване на вземанията във всички инстанции до приключване на спора с влязло в сила решение. Видът на установителния иск по чл.694 ТЗ и процесуалното качество на страната в исковото производство /ищец или ответник/ са предопределени от крайния резултат на развилата се процедура по възраженията по чл.692 ТЗ в производството по несъстоятелност, обективиран в определението на съда по несъстоятелността по чл.692, ал.4 ТЗ. Поради това няма основание страната, за която изходът на производството по възраженията по чл.692 ТЗ е негативен и има процесуалното качество на ищец по иск по чл.694 ТЗ, да бъде третирана по-благоприятно във връзка със задължението за внасяне на държавна такса от страната, която се ползва от постановеното определение по чл.692, ал.4 ТЗ и която в качеството си на ответник е подала въззивна жалба срещу решение, с което предявеният иск по чл.694 ТЗ е уважен. Този извод следва и от факта, че двата вида установителни искове /положителен и отрицателен/ имат идентичен предмет - спорното вземане. Предвид изложеното, всяка от главните страни по исковете по чл.694 ТЗ, независимо дали е ищец или ответник, следва да се ползва с еднакви права, включително относно правото на освобождаване от предварително внасяне на държавна такса. В настоящия случай предмет на предявения иск по чл.422 ГПК е вземане на ищеца „Банка ДСК" ЕАД по отношение на частния жалбоподател „Имо 2005" ООД, което е предявено в откритото след завеждане на делото производство по несъстоятелност на това дружество, но не е прието, а възражението на кредитора е оставено без уважение с определението по чл.692, ал.4 ГПК на съда по несъстоятелността. Поради това производството по чл.422 ГПК е продължило и е приключило пред първата инстанция с постановяване на решение, с което вземането е признато за установено. При това положение и по изложените по-горе съображения следва да се приеме, че съгласно чл.694, ал.7 вр. чл.637, ал.З ТЗ ответникът по предявения иск - длъжникът „Имо 2005" ООД /н./, не дължи предварително държавна такса за въззивно обжалване на първоинстанционното решение. Поради това обжалваното въззивно определение в частта, в която е потвърдено определение от 10.08.2017г. по т.д. № 3950/2012г. на СГС, ТО, VI-1 състав, с което е върната подадената от синдика на „ИМО 2005" ООД /в несъстоятелност/ въззивна жалба, както и потвърденото първоинстанционно определение, следва да бъдат отменени и делото следва да бъде върнато за администриране на въззивната жалба. По частната касационна жалба на Димитър В. Пачеджиев като ЕТ „КОКО - Димитър Пачеджиев": Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд в частта, в която е потвърдено определение от 09.10.2017г. по т.д. № 3950/2012г. на СГС, TO, VI-1 състав, с което е върната подадената от частния жалбоподател въззивна жалба. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на TP № 1/19.02.20 Юг. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.З ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, в изложението по чл.284, ал.З, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.З, т.1 ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в него не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. В изложението касаторът е повторил оплакванията си за неправилност на въззивното определение, изложени в частната касационна жалба, поради противоречие с практиката на ВКС. За обосноваване на основанията за допускане на касационно обжалване частният жалбоподател не е формулирал конкретен правен въпрос, обусловил правните изводи на въззивния съд, а по същество е направил оплакване за неотносимост на съдебната практика, на която въззивният съд е основал изводите си, т.е. оплакване за неправилност, което може да бъде обсъждано само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, ОПРЕДЕЛИ: ОТМЕНЯ определение № 262 от 23.01.2018г. по ч.гр.д. № 254/2018г. на САС, 10 състав, с което е потвърдено определение от 10.08.2017г. по т.д. № 3950/2012г. на СГС, TO, VI-1 състав, с което е върната подадената от синдика на „ИМО 2005" ООД /в несъстоятелност/ въззивна жалба, както и потвърденото първоинстанционно определение. ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за администриране на въззивната жалба, подадена от синдика на „ИМО 2005" ООД /в несъстоятелност/. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 262 от 23.01.2018г. по ч.гр.д. № 254/2018г. на САС, 10 състав, с което е потвърдено определение от 09.10.2017г. по т.д. № 3950/2012г. на СГС, ТО, VI-1 състав, с което е върната подадената от Димитър В. Пачеджиев като ЕТ „КОКО - Димитър Пачеджиев" въззивна жалба. Определението не подлежи на обжалване. 8 ПРЕДСЕДАТЕЛ: