Р Е Ш Е Н И Е № 60128 София, 01 юли 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети юни две хиляди двадесет и първа година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия Д. Вълкова наказателно дело № 395/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, подадена от частния обвинител Н. П., чрез повереник - адвокат Я. С. от САК срещу въззивно решение № 260028 от 25.02.2021г., постановено по ВНОХД № 22/21г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. В жалбата се релевира касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК - явна несправедливост на наложеното наказание по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 и т.2 от НПК. Прави се искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната част като се отмени приложението на чл.66 от НК и се увеличи наложеното наказание лишаване от свобода в неговия максимален размер. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че наложените две наказания не са явно несправедливи и при индивидуализацията им са съобразени всички относими обстоятелства. Размерът на наказанието лишаване от свобода намира за справедливо определен при условията на чл.54 от НК, при превес на смекчаващите вината обстоятелства. Намира за правилен отказа на въззивния съд да приложи разпоредбата на чл.55 от НК поради липса на многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства. Съгласява се с редукцията по чл.58а, ал.1 от НК, която намира за законосъобразна с оглед крайния резултат, както и с приложението на чл.66 от НК поради ниската степен на обществена опасност на дееца, за когото счита, че би могъл да се поправи с прилагане на условното осъждане. Намира за справедливо определени изпитателният срок по чл.66, ал.1 от НК, както и кумулативно наложеното наказание по чл.343г от НК – лишаване на подсъдимия от право да управлява МПС за срок от пет години. Поради това предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Касационният жалбоподател и частен обвинител Н. П. и повереникът й адвокат Я. С., (повереник и на необжалвалия частен обвинител И. С.), се явяват в съдебно заседание пред касационната инстанция. Заявяват, че поддържат касационната жалба и молят за уважаването й по изложените в нея съображения. Повереникът се позовава допълнително на осъществен от подсъдимия частично успешен опит да заличи следите от ПТП, което счита за неотчетено отегчаващо обстоятелство, изключващо приложението на чл.66 от НК. Оспорва и извода на въззивния съд, че възрастта на дееца е пречка същият да изтърпи ефективно наказание лишаване от свобода, като се позовава на решение на ВКС, съгласно което спрямо подсъдим на 87-годишна възраст, причинил смъртта на дете, е била постановена ефективна присъда. Частният обвинител И. С., редовно призована, не се явява. Адвокат К. А., защитник на подсъдимия Д. П. в съдебно заседание пред настоящата инстанция пледира ВКС да остави в сила въззивното решение като правилно и законосъобразно. Оспорва аргументите на касационния жалбоподател и частен обвинител Н. П., че подсъдимият е отказал да окаже помощ на пострадалата й майка, като не й е дал вода. Намира ,че размерът на наложените наказания и на изпитателния срок са съобразени със законовите изисквания, като възрастта на подсъдимия намира за правилно съобразена от въззивния съд при преценката за приложение на чл.66 от НК. Представя и писмен отговор на касационната жалба, в който с аналогични съображения моли същата да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда №260013 от 11.11.2020г. по НОХД №498/2020г. Окръжен съд - Пазарджик е признал подсъдимия Д. С. П. за виновен в извършване на множество престъпления по транспорта, а именно: - За това, че на 08.03.2019 г. на път свързващ две села, при управление на моторно превозно средство - товарен автомобил, е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП („Водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват“), като не е контролирал непрекъснато управляваното от него моторно превозно средство, поради което блъснал с автомобила движещата се вдясно на пътното платно велосипедистка Р. П. и по непредпазливост е причинил смъртта й, която е настъпила в резултат на тежка съчетана гръдно-коремна и опорно-двигателна травма, довела до разкъсване на аортата, масивна кръвозагуба и остра анемия на вътрешните органи, поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“ от НК във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, във вр. с чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, във вр. с чл. 54 от НК, във вр. с чл. 373, ал. 2 от НПК, във вр. с чл. 58а, ал. 1 от НК, му наложил наказание две години и четири месеца лишаване от свобода; - За това, че по същото време и място, при управление на същото моторно превозно средство и в резултат на нарушение на същото правило за движение по пътищата (по чл.20, ал.1 от ЗДвП), блъснал с автомобила си движещата се друга велосипедистка И. С. и по непредпазливост й е причинил комплексна средна телесна повреда изразяваща се в счупване на странични израстъци на поясните прешлени в ляво на нива Л1, Л2, ЛЗ, Л4 и Л5, което е причинило трайно затрудняване на движението на снагата за около 3-6 месеца от датата на травмата; контузия на левия бял дроб в долната част, което й е причинило разстройство на здравето временно опасно за живота за около 15 дни от датата на травмата, поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „б“ от НК във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, във вр. с чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, във вр. с чл. 54 от НК, във вр. с чл. 373, ал. 2 от НПК, във вр. с чл. 58а, ал. 1 от НК му е наложил наказание една година лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК, съдът е определил общо наказание две години и четири месеца лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК отложил изпълнението му за изпитателен срок от четири години, считано от влизане на присъдата в законна сила. На основание чл. 343 г от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от пет години, като съдът се е произнесъл за веществените доказателства и деловодните разноски, включително направените от частните обвинители. С въззивно решение № 260028 от 25.02.2021г., постановено по ВНОХД № 22/2021г., Апелативен съд – Пловдив е потвърдил атакуваната пред него първоинстанционна присъда. Касационната жалба е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Пределите на касационната проверка, лимитирани от касационното основание, поддържано от касационния жалбоподател П., е за явна несправедливост, като от съдържанието на жалбата се установява, че се оспорва само наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода и приложението на чл.66 от НК, което изключва касационна проверка относно кумулативното наказание по чл.343г от НК. При индивидуализацията на наложените наказания лишаване от свобода по всеки пункт от обвинението, както и при определяне на общото наказание по чл.23 от НК, въззивният съд е съобразил индивидуалните особености на конкретния случай, като правилно е взел предвид тези, които определят конкретната тежест на всяко извършено престъпление и характеризират личността на дееца. Предходните съдилища неоснователно са упреквани от касатора, че са занижили наказателната отговорност на дееца, като са му наложили минимални по размер наказания лишаване от свобода. На първо място, с оглед конкретното обвинение за множество (две) престъпления по смисъла на чл.23, ал.1 от НК, всяко от които е по-леко наказуемо от престъплението по визирания в чл.343, ал.4 вр. ал.3 от НК квалифициран състав, предходните съдилища са съобразили принципното положение в наказателния процес, че не могат да ангажират наказателната отговорност на дееца по непредявено обвинение. Това процесуално правило е валидно и когато са налице данни за извършено по-тежко престъпление по чл.343, ал.4 вр. ал.3 от НК, какъвто е процесният случай предвид настъпилите съставомерни последици и установения от АТЕ механизъм за причиняването им. При причиняването на смърт на едно лице и средна телесна повреда на друго лице с едно деяние по чл.342 от НК е налице квалифициращ деянието признак (вж. Постановление № 1 от 17.01.1983г. по н.д. № 8/82г., на Пленума на ВС – т.4, б.”е”.), който е налагал съобразяването му от органа на ДП при привличане на подсъдимия в качеството на обвиняем. Такова обвинение не е било своевременно предявено, включително по реда на чл.287 от НПК. Следователно при индивидуализация на наказанието за всяко престъпление, съответно при определяне на общото наказание по чл.23 от НК, съдилищата са ограничени от установените в чл.343, ал.1,б.“в“ от НК и в чл.343, ал.1,б.“б“ от НК граници на наказателната отговорност. На второ място, първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. При тази диференцирана процедура наказанията подлежат на определяне по правилата, визирани в разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК, която препраща към нормата на чл.58а от НК. Предвид обвинението за извършени с едно деяние множество престъпления по транспорта, на основание чл.23, ал.1 от НК за всяко престъпление съдът правилно е определил отделно наказание и е наложил най - тежкото от тях. В настоящия случай решаващите инстанции са индивидуализирали наказанието лишаване от свобода за всяко престъпление, предмет на конкретното обвинение при съобразяване на предпоставките по чл.58а, ал.1 от НК, като наложеното за всяко престъпление наказание лишаване от свобода не е минимално, а близо до установения в закона среден размер с оглед установената наказуемост за всяко от престъпленията, предмет на обвинението. Вярно установените от въззивния съд и значими за определяне на наказанието по всеки пункт от обвинението обстоятелства, преценени коректно в хипотезата на чл.54 от НК, в тяхната взаимна връзка и в контекста на степента на обществена опасност на деянието и дееца, са обусловили определянето на законосъобразно и съответно на целите по чл.36 от НК наказание за всяко отделно престъпление, а именно лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца за причинената смърт на велосипедистката Р. П., редуцирано (с една трета) на две години и четири месеца и една година и шест месеца лишаване от свобода за причинената комплексна средна телесна повреда на велосипедистката И. С., редуцирано (с една трета) на една година лишаване от свобода. Правилно е определеното общо наказание лишаване от свобода за срок от две години и четири месеца на основание чл.23, ал.1 от НК, доколкото същото се явява по - тежкото измежду наложените наказания лишаване от свобода за всяко от двете престъпления. При определяне конкретната продължителност на наказанието лишаване от свобода по всеки пункт от обвинението, въззивният съд е възприел изцяло фактическите данни, установени от първоинстанционния съд, обуславящи съответните смекчаващи обстоятелства и частично отегчаващите такива и е отчел допълнителни, значими за индивидуализацията на наказанието обстоятелства. Като се е съгласил с изводите на първоинстанционния съд, че чистото съдебно минало на подсъдимия, отличните характеристични данни, доброто име в обществото, трудовата му ангажираност по време на трудоспособната му възраст и по - ниската степен на непредпазливата вина (небрежност) са смекчаващи вината обстоятелства, въззивният съд правилно е приел, че заявеното от дееца разкаяние още в хода на досъдебното производство също следва да се цени като допълнително смекчаващо вината обстоятелство. Преценката на въззивния съд, че същото е „искрено“ (л.9 от мотивите на въззивното решение) е израз на правомощието на въззивния съд по оценка на доказателствения материал и не може да бъде подлагано на съмнение в ущърб на подсъдимия, както се настоява в касационната жалба. Правилно са отчетени като допълнителни смекчаващи обстоятелства проявената грижа към пострадалите от дееца. В тази насока са съвпадащите обяснения на подсъдимия със заключението на фоноскопската експертиза, която е имала за задача да прехвърли на хартиен носител съдържанието на аудио файловете от телефонните обаждания на тел.112. Видно от заключението на вещите лица Н. Г. и Н. М. една от пострадалите жени е поискала вода, докато е търсила помощ на тел.112 (вжл л.263 от ДП) и подсъдимият се е отзовал (вж протокол за разпит на обвиняем - л.135 гръб от ДП, приобщен на основание чл.374 вр. чл.283 от НПК – л.32 от НОХД №498/2020г. на ОС-Пазарджик), което опровергава довода на касационния жалбоподател в съдебно заседание пред настоящата инстанция в обратна насока. Правилно въззивният съд е преценил като допълнително смекчаващо обстоятелство позвъняването на тел.112 от подсъдимия, което макар и хронологично да е осъществено минути след като една от пострадалите е позвънила на същия телефон, това действие не следва да бъде игнорирано, защото обективира опит и воля на дееца да осигури оказване на своевременна и квалифицирана помощ на двете жени. Не е отдаден неоправдан приоритет на здравословното състояние на дееца, както се сочи в касационната жалба, защото поради напредналата възраст (76 години) подсъдимият страда от редица заболявания видно от приложените медицински документи (л.151-158 от ДП). По отношение на отегчаващите обстоятелства изводите на въззивната инстанция търпят известна критичност, но не в претендираната от касационния жалбоподател насока за подценяването им и несъобразяването на техния превес. Не се подкрепя от съдържанието на проверявания акт въззивният съд да е приел „наличието на превес на отегчаващите отговорността обстоятелства“ (вж. стр.2 от касационната жалба) което, според касатора, произвежда противоречие в мотивите. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд убедително е защитил тезата за лек превес на смекчаващите вината обстоятелства, което го е мотивирало да определи наказанията под средния размер. Адекватно е отчетена от апелативния съд много грубата форма на допуснатото нарушение на ЗДвП предвид максимално благоприятната пътна обстановка, която по никакъв начин не е препятствала възможността деецът своевременно да възприеме движещите се непосредствено една зад друга велосипедистки. Правилно броят на причинените средни телесни повреди на велосипедистката С. е отчетен като отегчаващо вината обстоятелство. Въззивният съд обаче е придал на данните за санкционирането на подсъдимия по административен ред за извършени п нарушения на ЗДвП тежест, каквато те не могат да имат предвид отчетената реабилитация за тях. Поради това причинените други ПТП, за които деецът е бил санкциониран по административен ред през 2007г. и 2015г., обратно на извода на въззивния съд, не могат да се отчетат като сочещи „закономерна тенденция“ (л.10 гръб от мотивите на въззивното решение), защото отдалечеността им във времето, правоспособността на дееца в продължение на 60 години да управлява МПС (л.35 от ДП) и най-вече отчетената от контролирания съд реабилитация, изключва утежняване положението на дееца на това основание. Обратното не държи сметка за законоустановените последици от реабилитацията, а именно, че заличава наказването по начин, който не допуска деянието, за което деецът е бил административно наказан, включително вредоносният резултат от него, да бъдат основание за завишаване наказателната отговорност на дееца. С други думи, след като е приел, че деецът е реабилитиран за административни нарушения по ЗДвП, въззивният съд неправилно е отчел същите като отегчаващи вината обстоятелства. Въпреки това наложеното наказание за всяко престъпление, предмет на обвинението е индивидуализирано при съобразяване на установените по делото други смекчаващи и отегчаващи обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК, като правилно на подсъдимия е отказана привилегията по чл.55 от НК. Вън от неправилно отчетените административни наказания, въззивният съд е изложил изключително подробни, убедителни и законосъобразни съображения за съответност на наложените наказания по смисъла на чл.35, ал.3 от НК, които се споделят от касационната инстанция и е безполезно да се повтарят. Следва само да се допълни, че несъответствието в броя на смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства не дава основание за уважаване искането в касационната жалба за увеличаване наказанието лишаване от свобода в „неговия максимален размер“. За да се определи такова наказание, по аргумент от чл.54 от НК, е необходимо по делото да няма смекчаващи вината обстоятелства. Случаят не е такъв, а и смекчаващите вината обстоятелства превалират. Освен това разглеждането на делото по реда на конкретната диференцирана процедура изначално гарантира на подсъдимия редуциране на определеното наказание лишаване от свобода с една трета (чл.58а, ал.1 от НК). На следващо място доводът за степента на обществена опасност на престъплението и конкретния вредоносен резултат също не дават основание за уважаване на касационната жалба, защото поначало те са съобразени от законодателя при криминализиране на деянието и определяне на санкциите за него, поради което не би могло да се ценят като отегчаващи обстоятелства при индивидуализацията на наказанието (чл.56 от НК) Оплакването в касационната жалба, че при определяне на наказанието съдът не е съобразил опита на дееца „за заличаване на доказателства“ и следи от ПТП е правено и пред въззивния съд и правилно е отклонено като неоснователно. Същото не държи сметка, че при диференцираната процедура по Глава двадесет и седма от НПК, съдът е ограничен в обхвата на описаните и признати от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт. В тези предели могат да се установяват и противопоставят обстоятелства, свързани с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност. Поради това наведеният довод за индивидуализация на санкционните последици и начина им на изтърпяване в светлината не неустановено по съответния процесуален ред твърдение за заличени доказателства или следи от ПТП от страна на дееца, не позволяват завишаване наказателната отговорност на подсъдимия. Както вече се изтъкна, конкретният размер на наложените наказания и определеното общо наказание по чл.23 от НК е резултат преди всичко от неправилната правна квалификация на деянието, която не може да се коригира по реда на касационната проверка въпреки, че е относима към съдържанието на наказателната отговорност, поради правната рамка на обвинението. При водене на ДП и изготвяне на обвинителния акт е прието неправилно съдържание на наказателната отговорност на дееца, защото не се касае за множество престъпления по транспорта, а до едно такова - по квалифицирания състав на чл.343, ал.4 вр. ал.3 от НК, както правилно е отбелязал и прокурорът от АП-Пловдив в хода на съдебните прения пред въззивната инстанция. Поради това неудовлетворяващото касационния жалбоподател съдържание на наказателната отговорност на дееца е резултат не от проявено неоправдано снизхождение от предходните инстанции, а от изначално неправилната правна квалификация на извършеното като множество (значително по-леко наказуеми престъпления по транспорта) вместо по квалифицирания състав по чл.343, ал.4 вр. ал.3 от НК. Предвид пределите и предмета на касационната проверка, това не може да бъде коригирано, включително чрез отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от предходните съдебни инстанции, тъй като процесуалната възможност за изменение на обвинението в по-тежко по реда на чл.287 от НПК е преклудирана. С оглед на горното, настоящият състав на касационната инстанция намира, че определеното на подсъдимия общо наказание от две години и четири месеца лишаване от свобода, в резултат на приложението на чл.58а, ал.1 от НК за всяко престъпление, предмет на обвинението, което не подлежи на преценка от страна на съдилищата, защото е императивно установено, не разкрива признаците на явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 от НПК. Претендираната явна несправедливост на наказанието е и относно приложението от решаващите съдилища на разпоредбата чл.66 от НК. В тази връзка следва да се посочи, че прилагането института на условното осъждане е въпрос, който винаги е строго конкретен и чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, стига да са налице предпоставките на чл.66 от НК, а именно да е наложено наказание лишаване от свобода за срок до три години, лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и съдът да установи, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправяне на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието. Въззивната инстанция е констатирала наличието на всички предпоставки на цитирания текст. Извън двете формални юридически предпоставки - наложено наказание лишаване от свобода да е за срок до три години и лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, съществен критерий за приложение на условното осъждане, е преценката за възможността за превъзпитание на подсъдимия извън условията на пенитенциарно заведение. Без да се игнорира генералната претенция, акцентът е към постигане преди всичко на специалната такава. Комплексната преценка, направена от въззивната инстанция, че целите на наказанието по чл.36 от НК могат да бъдат постигнати с института на условното осъждане се възприемат и от този съдебен състав, но не само поради пределната възраст на подсъдимия, който понастоящем е почти на 77 години. Правилно е преценено и документираното по делото тежко здравословно състояние на подсъдимия П. и че принудителното му изолиране от обществото не е необходимо, защото с нищо не би допринесло за поправянето му. Независимо, че не може да бъде пренебрегната генералната превенция, водеща според закона е личната такава. Ето защо, настоящият състав намира, че решаващите съдилища, прилагайки разпоредбата на чл.66 от НК не са допуснали явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5, т.2 от НПК. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 260028 от 25.02.2021г., постановено по ВНОХД № 22/2021г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.