8 Р Е Ш Е Н И Е № 81 гр. София, 18.07.2013 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и трети април през две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 143 по описа за 2012г., взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място], приподписана от процесуален представител юрисконсулт Р. П. Р. срещу решение № 122 от 31.05.2011г. по в. т. дело № 145/2011г. на Окръжен съд Русе, с което след частична отмяна на решение № 27 от 13.01.2011г. по гр. дело № 1811/2010г. на Районен съд Русе е отхвърлен иска на [фирма], [населено място] против [община] за сумата 13 999,58 лв. – разходи за извършени ремонтни работи на 4 бр. автомобили заедно със законната лихва от 01.03.2010г. до окончателното изплащане като неоснователен, въззивникът е осъден да заплати на въззиваемия сумата 2 108 лв. – разноски и юрисконсултско възнаграждение, и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата част, с която Районен съд Русе е отхвърлил иска за разликата над 13 999,58 лв. до пълния предявен размер 17 166,36 лв. и изцяло иска за заплащане на сумата 6 037,32 лв. – лихва за забава за периода от 15.08.2009г. до 01.03.2010г. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи, че изводът на въззивния съд, че констативният протокол от 27.04.2007г. удостоверява единствено факта на предаване на наетите вещи и тяхното състояние, но не и поети задължения от името и за сметка на [община], тъй като подписалите го служители не са имали представителна власт за поемане на допълнителни задължения, е неправилен и необоснован. Съдебният състав не е съобразил, че двамата служители, подписали протокола, са длъжностни лица, които са действали в рамките на своите служебни задължения, професионална квалификация и компетенции, и че констативният протокол е подписан съгласно уговорките в чл. 4 от договора. Въззивната инстанция не е отчела и частичното изпълнение от страна на кмета на [община] по фактура № [ЕГН]/27.12.2010г., с което е потвърдил действията на служителите. В касационната жалба се прави оплакване за нарушение на разпоредбата на чл. 230 ЗЗД – не е взето предвид, че посочената разпоредба има диспозитивен характер и страните са уговорили, че общината ще поеме разходите за ремонт на наетите автомобили, тъй като не са предадени в техническо състояние, което позволява да се ползват за целите, за които са наети. Решението е необосновано и поради това, че не са съобразени представените доказателства, установяващи вида и размера на извършените разходи, необходими за привеждане на автомобилите в състояние, годно за ползването им по предназначение съгласно сключения договор. Изложени са и съображения за допуснато процесуално нарушение, тъй като въззивният съд не е определил правната квалификация на предявения иск. Касаторът поддържа становище, че липсата на договорно основание на заявената претенция не освобождава съда да разгледа и реши спора при различна от дадената от първата инстанция или твърдяната от ищеца правна квалификация. Относно иска за обезщетение поддържа становище за незаконосъобразност на ожалвания съдебен акт, като релевира доводи, че липсата на префактуриране на реално извършените разходи за ремонт на процесните автомобили не освобождава ответника от задължението да ги заплати, тъй като произтичат от договорно правоотношение между страните. Касаторът моли решението да бъде отменено, предявените искове да бъдат уважени и претендира присъждане на направените съдебни и деловодни разноски. Ответникът [община], [населено място] оспорва касационната жалба и поддържа становище, че въззивното решение е правилно, постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон. Излага доводи за правилност на извода, че констативният протокол е подписан от лица без представителна власт и че липсва последващо потвърждаване на извършените от тях действия. Прави възражение, че при липса на предявен иск за водене на чужда работа без пълномощие или за неоснователно обогатяване, не следва да има произнасяне в тази насока. Ответникът моли решението да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените съдебни и деловодни разноски и възнаграждение за юрисконсулт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното: С определение № 9 от 08.01.2013г. по т. дело № 143/2012г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните релевантни правни въпроси: 1/ процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да определи правната квалификация на спорното материално право; 2/ материалноправният въпрос относно основанието за заплащане на разноските по ремонт, извършен с цел привеждане на вещта в състояние, което отговаря на ползуването на предоставената под наем вещ, когато страните по наемното правоотношение са уговорили наемодателят да предаде вещта в състояние, което отговаря на целта, за която е наета, и не е изпълнил задължението си, както и по приложението на разпоредбата на чл. 230, ал. 2 ЗЗД. По поставения процесуалноправен въпрос задължителната по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съдебна практика, обективирана в ППВС № 6/21.02.1979г., както и решение № 398/25.05.2010г. по гр. д. № 738/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 673/29.09.2009г. по гр. д. № 2868/2008г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 51/07.04.2009г. по т. д. № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. д. № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. д. № 417/2009г. на ВКС, ТК и други, съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, е в смисъл, че ищецът е длъжен в исковата молба да посочи фактическите обстоятелства, на които се основава иска и които позволяват да се индивидуализира твърдяното от него субективно право или правоотношение, чиято защита претендира, а задължение на съда е да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум. Въззивният съд не е определил правната квалификация на иска, но това нарушение на съдопроизводствените правила в конкретния случай не е съществено и не обуславя недопустимост или неправилност на решението, тъй като въззивната инстанция е разгледала предявения иск. Предвид твърдените факти и обстоятелства в обстоятелствената част на исковата молба и заявения петитум, предявеният иск за заплащане на направените разходи за извършени ремонти и отстраняване на дефекти по привеждане в експлоатация на четирите броя наети товарни автомобила по договор за наем, сключен между ищеца и ответника на 05.04.2007г., е на договорно основание – чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 230, ал. 2, предл. последно ЗЗД, на което е разгледан от първоинстанционния и въззивния съд. По релевантния за спора материалноправен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, е формирана задължителна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 85/02.12.1968г. по гр. д. № 149/1968г. на ВС, ОСГК, решение № 120/01.07.2009г. по т. д. № 21/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 34/02.04.2009г. по т. д. № 683/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 571/14.10.2008г. по т. д. № 313/2008г. на ВКС, І т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която отношенията между страните по наемното правоотношение за заплащане на разходите за ремонт в наетия обект, направени от наемателя с цел привеждането му в състояние, годно за предназначението на обекта, се уреждат от договора за наем, а при липса на договор, респективно конкретни уговорки, следва да се вземат предвид правилата при водене на чужда работа без пълномощие /гестия/ или въз основа на неоснователно обогатяване. Разпоредбата на чл. 230, ал. 1 ЗЗД урежда задължението на наемодателя да предаде вещта в състояние, което отговаря на ползуването, за което е наета, при липса на други уговорки в договора. Нормата на чл. 230, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако вещта не е предадена в надлежно състояние, наемателят може да иска поправянето й, или съразмерно намаление на наемната цена, или да развали договора, както и да иска обезщетение във всички случаи. Когато страните по наемното правоотношение са уговорили наемодателят да предаде вещта в състояние, което отговаря на целта, за която е наета, но не е изпълнил задължението си, и наемателят е направил разходи за привеждане на вещта в състояние, годно за ползване, наемателят има право да претендира обезщетение в размер на направените разходите на основание чл. 230, ал. 2 ЗЗД. При така дадените отговори на релевантния материалноправен въпрос, настоящият съдебен състав счита, че решението на въззивната инстанция е неправилно. Независимо от диспозитивния характер на нормата на чл. 230, ал. 1 ЗЗД, това съдържание е възпроизведено и в клаузата на чл. 4, ал. 1 от процесния договор за наем. Наемодателят е бил длъжен да предаде товарните автомобили в състояние, което отговаря на целта, за която са наети, като при предаването следва да съобщи на наемателя за всички недостатъци на вещите, които са му известни. Страните са уговорили, че наемодателят не отговаря за недостатъците на наетите вещи, които наемателят е знаел при обикновен оглед или е могъл да узнае, като предаването на вещите и установяване на тяхното състояние се удостоверява с двустранен протокол, който се прилага към договора. Въззивният съд обосновано и съобразно представените доказателства е установил, че с констативен протокол от 27.04.2007г. към договора [община], представлявана от Е. С. – началник – сектор „Т.” и Т. П. - началник – сектор „Управление на собствеността и ведомствен транспорт”, и [фирма] са извършили предварителен оглед на автомобилите, констатирали са тяхното състояние и са се договорили, че всички разходи по привеждане на колите в изправност са за сметка на Общината. Изводът на решаващия съдебен състав за неоснователност на иска поради липса на договорно основание на претенцията поради това, че уговорката в констативния протокол за поемане на разходите по привеждане на автомобилите в изправност от [община] е нищожна, тъй като лицата, подписали констативния протокол за [община] не са оправомощени да представляват общината с оглед разпоредбите на ЗМСМА и действията им не са потвърдени надлежно по реда на чл. 42, ал. 2 ЗЗД от кмета, е необоснован, постановен в противоречие с представените доказателства и в нарушение на чл. 230, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съд не е съобразил, че прегледът на предоставените за временно ползване товарни автомобили е извършен и констативният протокол от 27.04.2007г. е съставен в изпълнение на задълженията на [община] съгласно чл. 4 от сключения между страните договор за наем, както и че подписалите го лица са служители в [община], съответно началник сектор „Т.“ и началник сектор „Управление на собствеността и ведомствен транспорт“ и са подписали протокола в изпълнение на служебните си задължения, установени от представените длъжностни характеристики. Решаващият съдебен състав не е обсъдил в тяхната взаимна връзка представените по делото доказателства, като не е отчел, че въз основа на констативния протокол е извършен технически преглед на автомобилите от независимо търговско дружество – [фирма], в резултат на който са установени недостатъците на товарните автомобили. Задължението за заплащане на направените от наемателя разходи за отстраняване на недостатъците на автомобилите – предмет на договора за наем, за привеждането им в състояние, което отговаря на ползването, за което са наети, произтича от договорните клаузи. Констативният протокол е от значение, доколкото с него се установява частично състоянието на товарните автомобили и възможността техническият преглед да бъде извършен от независимо търговско дружество. При постановяване на въззивното решение не е отчетено, че извършвайки разходите, установени по размер от заключението на автотехническата експертиза – 14 526,22 лв. без ДДС или 17 431,46 лв. с ДДС, ищецът е изпълнил задължението на наемодателя да предаде наетите автомобили в надлежно състояние, отговарящо на предвиденото ползване. Неправилни са доводите на въззивната инстанция, че доколкото са налице доказателства, че вещите са предадени в състояние, неотговарящо на целта на договора, пред наемателя са съществували възможностите, визирани в чл. 230, ал. 2 ЗЗД /да иска поправянето на вещите, или съразмерно намаление на наемната цена, или да развали договора/, от които той не се е възползвал. Разпоредбата на чл. 230, ал. 2, предл. последно ЗЗД включва и възможност за претендиране на обезщетение, което е поискано с предявяване на исковата молба. Предпоставките за ангажиране отговорността на наемодателя за заплащане на обезщетение в размер на направените от наемателя разходи за привеждане на автомобилите в състоянието, за което са наети, са налице. Релевираното от ответника в съдебно заседание на 14.12.2010г. в първоинстанционното производство възражение за прихващане на сумата 3 164,84 лв. без ДДС – стойност на непредадени вещи при връщане на товарните автомобили, не следва да бъде обсъждано, тъй като е преклудирано поради това, че е направено след преклузивния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК. Искът за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е неоснователен за пълния предявен размер от 6 037,22 лв. Поради обстоятелството, че за заплащане на претендираното обезщетение между страните няма определен ден за изпълнение, то приложение намира разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, съгласно която длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора. В конкретния случай не са налице данни кога ищецът е поканил ответника да му възстанови направените разходи за ремонт на автомобилите с цел привеждането им в състояние, подходящо за ползването им по договора за наем. Изпадането в забава не може да се аргументира и с издадените на [фирма] фактури, тъй като извършеният ремонт не е префактуриран от ищеца на ответника, поради което не е намерил отражение в счетоводството на [община]. Поради изложените съображения решението е неправилно - постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано, поради което следва да бъде частично отменено и тъй като не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия от въззивния съд, съобразно правомощията на касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК, вместо него да се постанови друго, с което искът по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 230, ал. 2, предл. последно ЗЗД да се уважи за сумата в размер 17 166,36 лв., заедно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба – 01.03.2010г. до окончателното плащане на сумата. По отношение на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД въззивният съдебен акт е правилен и следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът трябва да заплати на ищеца направените от последния разноски за всички съдебни производства, изчислени съразмерно на уважената част от предявените искове, в размер общо 2 698,32 лв. и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК възнаграждение за юрисконсулт за производството пред ВКС в размер 793,33 лв. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника сумата 491,49 лв. – възнаграждение за юрисконсулт за касационното производство, съразмерно на неоснователната част от касационната жалба. Дължимите за първоинстанционното и въззивното производство от ищеца на ответника разноски, включително възнаграждение за юрисконсулт са в размер общо 612,24 лв. /120,75 лв. за държавна такса и 491,49 лв. юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство/. Поради това, че общият размер на разноските, които касаторът дължи на ответника за всички съдебни производства е 1 103,73 лв., въззивното решение трябва да бъде отменено в частта за присъдените разноски над 1 103,73 лв. до присъдените 2 108 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 122 от 31.05.2011г. по в. т. дело № 145/2011г. на Окръжен съд Русе в частта , с която е отхвърлен иска на [фирма], [населено място] против [община] за сумата 13 999,58 лв. – разходи за извършени ремонтни работи на 4 бр. автомобили заедно със законната лихва от 01.03.2010г. до окончателното изплащане като неоснователен, въззивникът /ищецът/ е осъден да заплати на въззиваемия /ответника/ сумата над 1 103,73 лв. до 2 108 лв. – разноски и юрисконсултско възнаграждение, и е потвърдено решение № 27 от 13.01.2011г. по гр. дело № 1811/2010г. на Районен съд Русе в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над 13 999,58 лв. до пълния предявен размер 17 166,36 лв. и вместо това постановява: ОСЪЖДА [община], [населено място], площад „Свобода“ № 6 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], [улица] на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 230, ал. 2, предл. последно ЗЗД сумата 17 166,36 лв. /седемнадесет хиляди сто шестдесет и шест лева и тридесет и шест стотинки/, представляваща обезщетение в размер на направените разходи за извършени ремонтни работи и отстраняване на дефекти по привеждане в експлоатация на четири броя товарни автомобили – предмет на договор за наем рег. № О.-Е./05.04.2007г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 01.03.2010г. до окончателното й плащане, и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата 3 491,65 лв. /три хиляди четиристотин деветдесет и един лева и шестдесет и пет стотинки/ – разноски за всички съдебни производства и възнаграждение за юрисконсулт. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 122 от 31.05.2011г. по в. т. дело № 145/2011г. на Окръжен съд Русе в останалата част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.