Р Е Ш Е Н И Е
№ 60048
[населено място], 20.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в открито съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА
ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
при участието на секретар Ина Андонова като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 2122 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД срещу решение № 2197/15.04.2020 г. по в. гр. д. № 13 343/2019 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение № 82 636/02.04.2019 г. по гр. д. № 17 235/2016 г. на Софийски районен съд и е отхвърлен предявеният „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД срещу Р. А. Н. и М. А. Н. – К., иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване, че последните дължат солидарно на основание договор за кредит от 16.08.2007 г., анекс № 1/17.09.2009 г., анекс № 2/18.10.2013 г. и договор за поръчителство от 16.08.2007 г. главница за разликата над 7 227, 83 лв. до 8 242, 26 лв. и за периода м. 02.2020 г. до 20.09.2020 г., както и законна лихва върху главницата от 07.12.2015 г. – 20.01.2020 г. и отложена договорна лихва по чл. 2, б. „д“ от анекс № 2/18.10.2013 г. в размер на 393, 93 лв., включително преразпределената отговорност за разноски.
В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Заявява се оплакване, че въззивният съд не е разгледал направеното от банката твърдение, че със самата искова молба прави изявление за предсрочна изискуемост на вземанията си по договора за кредит. Формирано е искане за постановяване на решение, с което първоинстанционното да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго такова, с което спорът да бъде разрешен и предявените искове да бъдат уважени цялост с присъждане на разноски.
От ответниците по касация Р. А. Н. и М. А. Н. - К. е подаден отговор. В него се оспорва подадената касационна жалба като неоснователна. Заявено е искане тя да бъде оставена без уважение като неоснователна, а въззивното решение да бъде потвърдено. Претендира се присъждане на разноски.
С определение № 39/20.01.2021 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение за отговор на въпроса „Включва ли се в задължението на съда, регламентирано в чл. 235, ал. 3 ГПК, разглеждане на посочено в исковата молба изявление на кредитор, упражнил преди това правото си по чл. 410 ГПК, че счита задълженията на длъжника си за предсрочно изискуеми?“ при хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на съответствието му с т. 9 на ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на II ТО, решение № 42/03.06.2020 г. по т. д. № 1680/2019 г. на I ТО, както и решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на I ТО.
В проведеното открито съдебно заседание представителят на касатора поддържа подадената жалба и искането за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :
За да отмени атакувания пред него акт, въззивният съд е счел, че основните доводи във въззивната жалба са свързани с въпроса дали банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и дали е обявила предсрочната изискуемост на длъжниците преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. В мотивите на решението е отрекъл приетото от първостепенния съд, че банката е направила кредита предсрочно изискуем на датата 20.11.2015 г. Възприемайки разрешенията, дадени с ТР № 8/02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК и т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е преценил, че предявеният иск по чл. 422 ГПК по отношение на вземането за главница, съставляваща компонент от вноските с настъпил падеж до датата 04.02.2020 г. /приключване на устните състезания пред въззивната нистанция/, е основателен. Счел е, че законна лихва върху главницата се дължи не от датата на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, нито от датата на исковата молба, а от датата на последната падежирала вноска. Отрекъл е и дължимост на претендираните отложени лихви в размер на 393, 93 лв. поради ненастъпилата им изискуемост към 04.02.2020 г. С оглед частично уважаване на иска по чл. 422 ГПК относно падежиралите вноски, съдът е отказал да разгледа твърденията за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит с получаване от ответниците на исковата молба, като се е мотивирал с приложение на разрешението, формулирано с решение № 210/27.07.2015 г. по гр. д. № 5600/2014 г. на ГК на ВКС. В същото е даден отрицателен отговор на въпроса при частично уважаване на главния иск съдът дължи ли произнасяне по евентуално заявения такъв.
По селективното основание, обусловило достъпа до касационно обжалване :
Правният въпрос, за отговор на който е допуснато касационно обжалване, е намерил своя отговор в задължителните постановки, обективирани в т. 9 на ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на II ТО, решение № 42/03.06.2020 г. по т. д. № 1680/2019 г. на I ТО, както и решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на I ТО. С цитираното тълкувателно решение е прието, че правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение и в производството по иска с правно основание чл. 422 ГПК, поради което съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, които са от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска – от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска. Тази теза е застъпена и в мотивите към т. 1.2. на ТР № 8/02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Там е посочено, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото такова, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене. Това задължава съда да обсъди и фактите, настъпили след предявяване на иска, ако те са от значение за спорното право. В по – новата практика, създадена след постановяване на ТР № 8/02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, се изоставя разбирането, обективирано в решение № 161/08.02.2016 г. по т. д. № 1153/2014 г., решение № 77/10.05.2016 г. по т. д. № 3247/2014 г., решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на II ТО на ВКС, че уведомяването на длъжника относно предсрочната изискуемост на кредита, извършено с исковата молба по реда на чл. 415 ГПК, има за последица настъпване на тази изискуемост, но не може да бъде взето в предвид по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК, а е основание за предявяване на нов осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед по реда на чл. 410/чл. 417 ГПК. В решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на II ТО, решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на I ТО, решение № 42/03.06.2020 г. по т. д. № 1680/2019 г. на I ТО е възприета тезата, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК, като изявлението на банката, в тази посока може да бъде инкорпорирано в исковата молба. Упражненото по този начин потестативно право в хода на производството представлява нов факт от значение за съществуване на претендираното вземане за главница и възнаградителни лихви, който следва да бъде взет предвид по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл е и отговорът на въпроса, обусловил достъп до касация в настоящата хипотеза.
По същество на касационната жалба настоящият състав на съда намира следното:
Въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при наличие на процесуалноправен порок, довел до неговата необоснованост.
Като не е взел в предвид изявлението на кредитора ищец, ясно обективирано в исковата молба при условия на евентуалност, с което упражнява потестативното си право да обяви кредита за предсрочно изискуем, въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 235, ал. 3 ГПК. Този релевантен за спорното производство факт не е намерил място в мотивите на въззивното решение и е останал извън обхвата на постановения акт по същество на спора. Констатираният от настоящия състав порок по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. II ГПК е довел и до необоснованост на постановеното решение. Въззивното решение следва да бъде отменено. Тъй като след отмяната не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия или повтарянето на вече извършени, то на основание чл. 293, ал. 2 ГПК настоящата инстанция следва да се произнесе по същество.
От събраните по делото доказателства, включително приетото в хода на първоинстанционното производство експертно заключение, се установява, че предсрочно дължимата от ответниците главница е в размер на 8 242, 26 лв., така както е установил и първостепенния съд. Следва да бъде преценено, че върху падежиралата главница в размер на 401, 87 лв. законна лихва се дължи от датата, на която е подадено заявлението по чл. 410 ГПК, а върху предсрочно изискуемата част в размер на 7 840, 39 лв. лихва се дължи от датата, на която е обявена предсрочната изискуемост – 23.05.2017 г. /датата, на която е получен препис от исковата молба от длъжниците/. Предсрочна изискуемост е настъпила с получаване на исковата молба и по отношение на отсрочената лихви в размер на 393, 93 лв. Следователно и за тази сума искът се явява основателен.
При изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски се дължат на касатора. Същите представляват държавна такса в размер на 60 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., дължими за настоящата инстанция. Следва да бъдат доприсъдени и разноски за въззивното производство в размер на 23, 37 лв. – възнаграждение за юрисконсулт, както и за първоинстанционното производство в размер на 154, 22 лв., а за заповедното - в размер на 55, 40 лв., или общо разноски в размер на 442, 99 лв.
С тези мотиви и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 2197/15.04.2020 г. по в. гр. д. № 13 343/2019 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение № 82 636/02.04.2019 г. по гр. д. № 17 235/2016 г. на Софийски районен съд и е отхвърлен предявеният „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД срещу Р. А. Н. и М. А. Н. – К., иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване, че последните дължат солидарно на основание договор за кредит от 16.08.2007 г., анекс № 1/17.09.2009 г., анекс № 2/18.10.2013 г. и договор за поръчителство от 16.08.2007 г. главница за разликата над 7 227, 83 лв. до 8 242, 26 лв. и за периода м. 02.2020 г. до 20.09.2020 г., както и законна лихва върху главницата от 07.12.2015 г. – 20.01.2020 г. и отложена договорна лихва по чл. 2, б. „д“ от анекс № 2/18.10.2013 г. в размер на 393, 93 лв., включително е преразпределена отговорността за разноски, вместо което постановява
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, че Р. А. Н., ЕГН [ЕГН], и М. А. Н. – К., ЕГН [ЕГН], дължат солидарно на „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], сума в размер на 1 014, 43 лв., представляваща разлика между 8 242, 26 лв. и 7 227, 83 лв. – непогасена предсрочно изискуема главница, ведно със законната лихва от 07.12.2015 г. върху главница в размер на 401, 87 лв. и от 23.05.2017 г. върху главница в размер на 7 840, 39 лв., както и 393, 93 лв. – предсрочно изискуеми отложени лихви по чл. 2, б. „д“ от Анекс № 2/18.10.2013 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Р. А. Н., ЕГН [ЕГН], и М. А. Н. – К., ЕГН [ЕГН], да заплатят на „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД сума в размер на 442, 99 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.