6 Р Е Ш Е Н И Е №61 гр. София, 14 март 2018 год. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Н.Любенов изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 111/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия Е. И. А. срещу решение № 282/21.11.2017г. по внохд № 381/2017г. по описа на Апелативен съд - Варна. В касационната жалба се релевират основанията по чл. 348, ал.1, т. 1, т. 2 от НПК. Оспорват се фактическите изводи на съда относно механизма на пътно-транспортното произшествие, както и извода за липса на съпричиняване на резултата от страна на пострадалия. Иска се отмяна на решението и постановяване на съдебен акт, с който подсъдимият да бъде оправдан. В съдебно заседание подсъдимият и защитникът му поддържат наведените в касационната жалба основания. Поставят акцент на неправилното приложение на закона. Подсъдимият заявява, че е невинен. В заключение искат оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. Частните обвинители И. Р. и Ф. Р., както и техния повереник, не се явяват. В писмено становище заемат позиция, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Частният обвинител А. М. и нейният повереник, редовно призовани, не се явяват и не вземат отношение по касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна и намира, че следва да се остави без уважение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбата, изложените от страните съображения и извърши касационна проверка в пределите по чл. 347 НПК, намери следното: С атакуваното решение на Апелативен съд - Варна е изцяло потвърдена присъда от 23.06.2017г. на Окръжен съд – Разград по нохд № 234/16г. по описа на същия съд. С първоинстанционната присъда подс. Е. И. А. е признат за виновен в това, че на 18.04.2015г. в землището на [населено място], по общински път [населено място]- [населено място], при управление на лек автомобил е нарушил правилата за движение по пътищата- чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, като е причинил по непредпазливост смъртта на Р. Р. Р. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], поради което на осн. чл. 343, ал.1, б.”в” във връзка с чл. 342, ал.1 от НК и чл.54 от НК е осъден на наказание лишаване от свобода в размер на 2/две/ години и 4/четири/ месеца, чието изпълнение на осн. чл.66, ал.1 от НК е отложено с изпитателен срок от 3/три/ години / и 4/четири/ месеца. Съдът признал подсъдимия А. за невиновен да е извършил нарушение по чл.5, ал.1, т.1, чл.5, ал.2, т.1, чл.20, ал.1, чл.116 от ЗДвП, поради което на осн. чл.304 от НПК го оправдал по обвинението в тази му част. С присъдата на осн. чл.343г от НК подс. А. е лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от 3/три/ години, считано от влизане в сила на присъдата. Съдът се произнесъл по разноските, като постановил те да бъдат изплатени от подсъдимия. Касационната жалба на подсъдимия е срещу съдебен акт по чл. 346, т. 1 НПК, депозирана е в законоустановения 15-дневен срок от съобщението за изготвяне на въззивното решение и е допустима. По същество е неоснователна. Претенцията за оправдаване на подсъдимия с касационното решение не може да бъде удовлетворена. ВКС е инстанция по правилното приложение на правото, като не е спорно, че не разполага с правомощия да променя приетите за установени фактически положения от инстанциите по същество, нито пък да приема изцяло различни или коренно противоположни факти, извън тези, които съдилищата в рамките на суверенното си вътрешно убеждение, въз основа преценка на достоверността и годността на доказателствените материали, са приели за обективна истина в процеса. Това е така, тъй като принципно необосноваността не е самостоятелно касационно основание, поради което не е в правомощията на касационната инстанция да проверява фактическата необоснованост на присъдата и да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. Касационният съд разполага единствено с правомощие да провери процесуалната дейност на съда, гарантираща правилното формиране на вътрешното му убеждение при установяване на релевантните обстоятелства. Затова когато констатира пороци в процесуалната дейност на съдилищата при установяване на значимата за процеса фактология, ВКС може да упражни правомощието си по чл. 354, ал.1, т. 5 от НПК – да върне делото за ново разглеждане, при което, чрез стриктно съблюдаване изискванията на процесуалния закон, да се изгради правилното убеждение относно фактите. За разлика от тази хипотеза на касационен контрол, правомощието по чл. 354, ал.1, т. 2 от НПК - „да отмени присъдата или решението и да прекрати или спре наказателното производство в предвидените от закона случаи, а в случая по чл. 24, ал.1, т.1 - да оправдае подсъдимия” се реализира когато инстанциите по същество са установили правилно и законосъобразно фактологията, а тя е била неправилно оценена от правна страна - т.е. когато иначе вярно установените факти указват на това, че „деяние не е извършено или че то не съставлява престъпление”. В контекста на развитите в касационната жалба доводи, изтъкнатите по-горе принципни положения, означават че до директно оправдаване на подсъдимия/така както се претендира в жалбата/ от касационния съд, би могло да се стигне при кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ не се констатира нарушение на процесуалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и 2/приетите като безспорно установени фактически положения дават основания да се счете, че липсва деяние или че то не е престъпно по своя характер, какъвто извод в настоящия случай не може да бъде направен. Основното оплакване на подсъдимия и защитата му е на плоскостта на възприетия от инстанциите механизъм на автопроизшествието, като се заявява, че единствена причина за настъпване на произшествието е рязката промяна в посоката на движение на пешеходеца. Това възражение не може да се сподели. То е било поставено на вниманието на въззивния съд, който мотивирано го е отхвърлил. Установено по делото е, че участъкът от пътя в зоната на транспортното произшествие е двупосочен, прав, с низходящ наклон, с обща широчина от 7,05м., разделен на две ленти с еднаква широчина чрез осева линия, която преди мястото на транспортното произшествие е единична прекъсната и в близост до мястото на ПТП преминава в единична непрекъсната линия, тъй като започва ляв завой. Съдилищата са приели, че пострадалият Р./ на 90 г./ и внучката му - св. З. са се движели в колона един след друг по средата на дясната пътна лента в посока от [населено място] към [населено място]. По същото време и в същата посока (зад пешеходците) се движел подс. А. с управлявания от него лек автомобил. На около 130 метра преди левия завой на пътя, подсъдимият забелязал пешеходците, разпознал ги и решил да ги заобиколи чрез навлизане в лявата лента за движение. В момента на приближаване до пешеходците, пострадалият Р. рязко сменил посоката си на движение наляво, като тръгнал по средата на пътното платно и навлязъл в лявата лента. Подсъдимия предприел аварийно спиране, но въпреки това автомобилът, с предната си дясна част, ударил пешеходеца в левия крак. Последвало повдигане тялото на пострадалия, главата му се ударила в долния десен ъгъл на панорамното стъкло, след което тялото му било отхвърлено на пътното платно, където настъпила смъртта на пешеходеца. Скоростта на движение на автомобила, преди задействане на спирачната система е била 74 км/ч., а преди удара е 51, 8 км/ч., като опасната зона за спиране е била 68,7м. Прието е, че водачът А. е имал реална възможност да забележи препятствието на пътя от разстояние 130м. преди мястото на удара. Въззивният съд е утвърдил и заключението на първоинстанционния, че при своевременно възприемане на опасността, последвано от навременна реакция на водача и приложено максимално спирачно усилие, съобразено с конкретните пътни условия, водачът на лекия автомобил е имал техническа възможност да спре автомобила преди мястото на удара, намиращо се на 0,6 метра вляво от осевата линия между двете ленти на пътното платно. Посочената фактология е изведена на базата на правилен и задълбочен анализ на съдържащите се по делото заключения на единичната повторна и тройната авто - технически експертизи и кореспондиращите им писмени/протокол за оглед и фотоалбум, скици/ и гласни доказателствени средства показанията на св. З., И. И., Е. А., М. и С. Д.. Така, по главния въпрос относно механизма на произшествието, мястото на удара, поведението на пешеходеца и поведението на водача А., по делото правилно е констатирана еднопосочност на доказателствените източници, поради което и в съответствие с изискванията на чл. 13,14 и чл.107, ал. 5 от НПК, инстанциите по същество са изградили фактическите си изводи. Не може да се сподели и оплакването, че съдът е игнорирал фактите относно поведението на пострадалия пешеходец. Напротив, от съдържанието на мотивите, е видно че съдилищата безпротиворечиво са приели, че пострадалият е имал неправомерно поведение върху платното за движение/ изразило се в нарушаване разпоредбите на чл. 113, ал.1 и ал. 2 от ЗДвП/, като е създал предпоставки за възникване на ПТП, тъй като се е движел по средата на лентата, полагаща се за движение на лекия автомобил и е предприел внезапна промяна на посоката си на движение към съседната/лява пътна лента, без да се увери, че са налице безопасните условия за това. Тези фактически данни са безспорно установени и не налагат допълнителното им изясняване чрез събирането на допълнителни доказателствени материали - следователно не е налице порок в дейността на съдилищата по установяване на значимата фактология. ВКС констатира обаче, че посочените по-горе обстоятелства относно поведението на пешеходеца на пътното платно са получили невярна правна оценка, тъй като въпреки тях съдилищата са посочили, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, тъй като ударът е бил извън опасната зона за спиране на автомобила и следователно начинът на придвижване на пешеходеца не се намирал в причинно-следствена връзка с настъпването на резултата. Този извод не може да се сподели, а отправената претенция в касационната жалба на подсъдимия е основателна. На практика както първата, така и въззивната инстанция са изтъкнали съображения за фактическо съпричиняване, като единственото им съображение да откажат да дефинират поведението на пострадалия като такова е било, че ударът е настъпил извън опасната зона за спиране на автомобила. Попадането на удара в опасната зона за спиране не винаги е оневиняващо обстоятелство за дееца, а и изключващо отговорността на лицето, действало при условията на независимо съпричиняване, тъй като непредотвратимостта на транспортното произшествие би могла да се дължи на това, че те самите, в предходен момент, са се поставили в ситуация да не могат да предотвратят произшествието и неговите последици. Точно това не е съобразено от решаващия съд. Друг е въпросът, че от гледна точка на това дали едно действие се включва в каузалния процес или не, решаващо се явява разрешаването на въпроса дали съответното деяние/действие или бездействие/ се явява такава обективна предпоставка, без която престъпният резултат не би настъпил. А в конкретния случай е видно, че ако пострадалият не се намираше на пътното платно и не бе предприел внезапна промяна в движението си, до факта на транспортното произшествие не би се стигнало. Следователно, налице е съпричиняване от страна на пострадалия, при това в значителна степен, на настъпилия вредоносен резултат. Посоченото е в отговор на резонно повдигнатия в касационната жалба въпрос за съпричиняване на резултата от пострадалия, на който в мотивите към въззивния акт е даден повърхностен и незадълбочен отговор. Независимо от основанията за упрек към въззивния съд, пренебрегнал задължението си да отговори на доводите на защитата, не са налице предпоставките за реализиране на правомощията по чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК поради недостатъци в мотивите, тъй като изводите му по фактите са верни, а правното им интерпретиране може да получи вярно разрешаване и от настоящата инстанция. Ето защо ВКС счете, че липсват процесуални пречки, при правилно установената фактология да застъпи извод, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия, още повече когато сам въззивният съд е приел, че пострадалият е допуснал нарушение на чл.113 от ЗДвП, с което е създал предпоставки за настъпването на транспортното произшествие. На последно място, неоснователно е оплакването за нарушение на материалния закон, защитено с довода, че единствено пострадалият е виновен за настъпване на произшествието. При вярно установените и не предизвикващи особени затруднения факти, правилно е прието, че от обективна и субективна страна подсъдимият е осъществил състава на чл. 343, ал.1, б.”в” във връзка с чл.342, ал.1 от НК, тъй като в резултат на допуснатото от него нарушение на чл. 20, ал.2 от ЗДвП е причинил смъртта на пострадалия Р.. Без да се задълбочава в излишните препратки към отделните решения по други производства на касационата инстанция, ненужно и дословно цитирани в първоинстанционния акт, при това без да се съобразят изтъкнатите в тях положения съобразно конкретиката на настоящия казус относно дължимото на дееца поведение и момента на възникване на опасността, както и ясното разграничаване на двете хипотези на чл. 20, ал.2 от ЗДВП относно именно „режима на скоростта”, ВКС споделя крайният извод, че подсъдимият има вина за настъпване на произшествието, а оттам и за смъртта на пострадалия. Възприемането на пешеходците от значително разстояние и възможността му да намали скоростта и да спре, така че да не се стигне до удар, е извън съмнение. Извън съмнение е и възможността му да възприеме възрастта на пострадалия, както и да има обосновано очакване за внезапна промяна в движението на същия, включително и по посоката му на движение. При всички случай водачът е бил задължен да съобрази скоростта си на движение и нейната величина, така че да премине безпретятствено край пешеходеца, особено когато той се намира на самото пътно платно. При подценяване на пътната ситуация и взетото решение да продължи движението със скорост от 74 км/ч. със заобикаляне на пешеходеца, подсъдимият не може да претендира че единствено внезапната промяна в движението на пешеходеца е допринесла за настъпването на транспортното произшествие, тъй като при наличието на пешеходец на пътя, който е можел своевременно да бъде възприет и е бил възприет от него, той не е изпълнил задължението си по чл.20, ал.2 от ЗДвП. Доколкото в касационната жалба на подсъдимия не се релевира основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, тъй като на подсъдимия е наложено наказание лишаване от свобода в минимален размер, не се налага корекция на решението в тази част независимо от различните изводи относно съпричиняването на пострадалия. Предвид изложеното и на осн. чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 282/21.11.2017г. на Апелативен съд- Варна, постановено по ВНОХД № 381/2017 г. по описа на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: