Ключови фрази


10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 381

гр. София, 19.05.2020 г..

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 09 март през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЗОЯ АТАНАСОВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4365 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца „Монсолови и Сие” ООД, чрез адв. В. Б. срещу решение № 4426/18.06.2019 г. по гр.дело № 14840/2018 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение от 20.07.2018 г. по гр.дело № 66485/2017 г. на Софийски районен съд и вместо това е отхвърлен предявения иск от жалбоподателя срещу „Сън-Те КМ” ООД с правно основание чл.233,ал.1,изр.1 ЗЗД за връщане на отдадения под наем недвижим имот – магазин/ №/, заедно с прилежащите му помещения, находящ се в жилищна сграда на [улица], [населено място], поради прекратяване на договора за наем от 01.07.2014 г. като неоснователен. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените правни въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск да се уважи.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. Трябва ли в мотивите на съдебното решение съдът да посочи и обсъди всички доводи и възражения на страните и съответните доказателства и да направи правните си изводи по отношение на тях, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2.Въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: за приложение критериите на чл.20 ЗЗД и целта на тълкуването на договорни клаузи, при спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. Може ли исковата молба да замести предупреждението по чл.87, ал.1 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС, 4. Допустимо ли е едностранно прекратяване на срочен договор за наем, поради неизпълнение, без предизвестие, когато това право се основава на уговорка в договора и диспозитивна ли е нормата на чл.87,ал.1 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС, 5.Диспозитивна ли е нормата на чл.87,ал.4 ЗЗД, 6. Трансформира ли се в тригодишен договор за наем по силата на закона – чл.229,ал.3 ЗЗД, при липса на решение на ОС на дружеството-наемодател за сключване на 10-годишен договор за наем, 7. Системното забавено, пълно или частично плащане на наемната цена по договор за наем/продължаващо три или повече поредни месеца/ съставлява ли вид нарушение на договора и/или недобросъвестност по смисъла на чл.63 ЗЗД и чл.289 ТЗ, обосноваващи правото на наемодателя едностранно да го прекрати, включително при наличието на уговорена неустойка за забава, 8. Откриването на лични партиди на наемателя при В и К и/или електро и/или топлоснабдителните дружества, освобождава ли го от задълженията му да заплаща тези консумативни разходи за ползването на наетия имот – както поетото такова в договора, така и законовото по чл.232,ал.2 ЗЗД, при липса на изрична освобождаваща клауза в този смисъл в договора за наем, 9. Неплащането на уговорено обезщетение за забава – неустойка или законова лихва, възникнало поради забавено плащане на дължимата по договора парична престация, съставлява ли вид нарушение на двустранен договор, обосноваващ правото на засегнатата страна да го прекрати, ако в договора липсва изрична клауза в този смисъл. Седми, осми и девети въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Цитирани са и са приложени решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба „Сън-Те КМ“ ООД [населено място], чрез адв.К. К. в писмен отговор е изразил становище за недопустимост на касационната жалба, тъй като е обжалвано въззивно решение по търговско дело с цена на иска до 20 000 лв., съответно за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
Неоснователни са доводите на ответника по касационната жалба за недопустимост на касационната жалба, тъй като съдът преценява, че не се касае за обжалване на въззивно решение по търговско дело.
Прието е, че предявеният иск е с правно основание чл.233,ал.1,изр.1 ЗЗД за връщане от ответника на ищеца на наетия магазин № 1, находящ се в сградата на ул.“Н. Г.,[жк], [населено място], поради прекратяване на договора за наем от 01.07.2014 г.
От фактическа страна е прието за безспорно, че страните по делото са били обвързани от договор за наем на процесния недвижим имот, сключен на 01.07.2014 г., по силата на който ищецът "Монсолови и Сие" ООД е предоставил за срок от 10 години на ответника "Сън-Те КМ" ООД за временно и възмездно ползване магазин № 1, целият с площ от 243.07 кв.м., срещу задължението за плащане на ежемесечна наемна цена в размер на 1 488 лв. В чл. 1.5 страните уговорили предназначението, за което ще са използва имота, а именно: единствено и само за медицински център, състоящ се от лекарски кабинети на общопрактикуващи лекари, специалисти, аптека, оптика и др. към медицинския център. Според чл. 2.5 от договора, плащането на наемната цена се извършва авансово, до 10 число на месеца, за който се отнася плащането, като съдът е приел за недоказано твърдението, че тази клауза е била изменена неформално. Приел е също, че в чл. 8.1 е предвидено, че при забавяне на плащането, изцяло или частично, на наемната цена, наемателят дължи на наемодателя неустойка в размер на 25 евро за всеки ден забава, освен за първите 10 дни от забавата. Съгласно чл. 7.1., б. "б" от договора, същият може да бъде прекратен едностранно от наемодателя, в случай, че наемателят ползва имота при съществено нарушение на уговореното или по начин, който съществено уврежда наетите помещения, както и ако наемателят не е заплатил изцяло или частично месечна наемна цена и забавата превишава 60 календарни дни.
Съдът е приел, че с нотариална покана, връчена на наемателя на 31.05.2017 г., наемодателят, като се позовал на това, че част от наема за м. януари в размер на 188 лв. не е платена, че не са платени наемите за м. април и май, че не са заплатени консумативните разходи за топло - и водо - снабдяване, както и че не са платени натрупаните неустойки, а също така и на обстоятелството, че част от помещението е преотдадено за аптека, а не на лекари, е обявил, че прекратява едностранно договора за наем считано от датата, на която бъде получена нотариалната покана. В условия на евентуалност, в случай, че договорът за наем не е прекратен с така връчената покана, ищецът е направил изявление за едностранно прекратяване на наемното отношение по силата на самата искова молба, като се позовал на четири други нарушения на договора, а именно: не е възстановен депозитът от 1500 лв. по чл. 2.8 от договора; наетият имот се ползвал не по уговореното предназначение, тъй като в него бил монтиран автомат за топли напитки и пакетирани храни; имотът се ползвал за клинична лаборатория въпреки изричната забрана за това, уговорена в анекс от 09.09.2014 г.; не е заплатена сумата от 250 лв., платени от наемодателя за електроенергия за м. април 2017 г.
Посочено е, че при този предмет на спора е правилен извода на първоинстанционния съд, че когато искът по чл. 233, ал. 1, изр.1 от ЗЗД е основан на твърдения за упражнено от наемодателя право за извънсъдебно разваляне на наемния договор поради неизправност на наемателя, съдът дължи произнасяне по въпроса дали правото за едностранно преустановяване на облигационната връзка е надлежно упражнено, респ. доколко са настъпили последиците на разваляне на договора. Според съда при извод за ненадлежно упражнено право за едностранно прекратяване, не би могло да се приеме за доказан твърденият от страна на ищеца правопораждащ факт за претендираното връщане на вещта, предмет на наемното правоотношение.
Преценен е за неправилен извода на районния съд, че е достатъчно в тази насока обстоятелството, че ответникът е заплащал наемната цена "по правило със закъснение" и това съвсем естествено е довело до разваляне на договора поради неизпълнение. Прието е, че паричните задължения са за стойност, поради което формата на неизпълнението им е единствено за забава, тъй като престацията е винаги възможна. Прието е също, че процесните парични задължения за плащане на наемната цена са били изпълнявани, което е установено и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Поради това според съда е неправилно едно забавено изпълнение да бъде приравнено на пълно неизпълнение на облигационното задължение.
Приел е, че системното закъснение в изплащането на наемната цена като неправомерно поведение на наемателя е изрично санкционирано от страните в договора - източник на облигацията, в чл. 8 от същия, където е уговорено заплащане на мораторна наустойка в размер на 25 евро на ден след десетия ден на забавата, но не е предвидено като основание за едностранно прекратяване на наемното отношение. С оглед на това е изведен извод, че системният характер на забавата, на която се позовава ищеца в исковата молба и която е възприел и първостепенния съд, не може да бъде възприето като основание за едностранно разваляне на договора.
Не е възприет и извода на първоинстанционния съд, че отправянето на изявление за прекратяване от страна на наемодателя, съставляващо по съдържането си предизвестие за прекратяване, е достатъчно, за да бъде договорът за наем прекратен само въз основа на него. Според въззивния съд исковата молба може да има характер на предизвестие по смисъла на чл. 238 от ЗЗД, но само ако договорът е безсрочен или страните са уговорили трансформацията му в такъв, че това следва пряко от текста на закона, който ясно очертава хипотезата на правната норма като отнасяща се само за онзи договор за наем, който е "без определен срок". Прието е, че настоящият случай не е такъв, че процесният договор за наем от 01.07.2014 г. между страните е сключен за срок от 10 години, който срок към датата на завеждане на исковата молба не е изтекъл. Поради това, според съда наемодателят би могъл да развали едностранно договора или 1. поради виновно неизпълнение с даване на достатъчен срок по чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, или 2-ро като упражни правото си на едностранно разваляне без предупреждение, но позовавайки се единствено на някоя от изчерпателно посочените хипотези в чл. 87, ал. 2 от ЗЗД (невъзможност за изпълнение, безполезност или фикс-сделка), или 3-то, като се основе на уговорена в договора възможност за безусловно разваляне.
Съдът е приел, че в случая ищецът не е дал срок за изпълнение по чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, нито е твърдял (а и доказал) някоя от горепосочените хипотези на чл. 87, ал. 2 от ЗЗД. Поради това са разгледани поотделно основанията, предвидени в самия договор (чл. 7.1.б), доколкото са обосновани от самия ищец с фактически твърдения и подкрепени с доказателства.
Прието е, че първото от тях, изразяващо се в допусната забава в плащането на част от наемната цена за период, по-дълъг от 60 дни, формално е налице. Предвид размера на незаплатената част от наема съдът е преценил за основателно възражението на ответника, почиващо на чл. 87, ал. 4 от ЗЗД, съгласно който разваляне на договора не се допуща, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед на интереса на кредитора. В тази насока съдът е съобразил, че интересът на ищцовото дружество от облигацията следва да бъде съизмеряван с дохода, който то би получило за целия период на действие на договора, а не само с месечния наем. Приел е, че в интереса на кредитора-наемодател се включва и грижата, която наемателят полага за имота, дали го ползва според уговореното предназначение, както и прави ли разноски за поддържането, запазването и подобряването му. Поради тези съображения е формиран извод, че неплатените от ответника 188 лв., съотнесени с интереса на кредитора от изпълнението на договора, че така допуснатата забава не обуславя възникване на право на ищеца да прекрати едностранно договора само на това основание, че след като задължението е изпълнено (в деня на получаване на поканата), на неговото неизпълнение ищецът не може да се позовава впоследствие.
Съдът е приел, че забавата в плащането на наемните вноски за м. април и м. май 2017 г. също не може да бъде пораждащ правото на едностранно разваляне факт, тъй като за тях шестдесет-дневният срок, предвиден в чл. 7.1.б от договора, не е изтекъл. Приел е също, че останалите незаплатени към датата на нотариалната покана консумативни разходи за топлоснабдяване и водоснабдяване на имота изобщо не биха могли да породят правото на ищеца да развали едностранно и безусловно договора, тъй като според представените с отговора на исковата молба доказателства, за отчитане и заплащане на консумативните разноски по използването на имота ответникът е разкрил лични партиди, поради което задълженията за тях са негови лични, респ. за неизпълнението им може да бъде ангажирана единствено неговата отговорност, но не и тази на наемодателя.
Прието е, че обстоятелството, че част от помещението е било отдадено за аптека не съставлява нарушение на договора, предвид, че в чл. 1.5 страните изрично са посочили при описанието на предназначението на имота и ползването на части от него като "аптека".
Относно незаплатените неустойки съдът е приел, че неплащането им не е предвидено като основание за едностранно прекратяване от страна на наемодателя в чл. 7.1.б от договора. Посочил е, че самата им дължимост също е спорна между страните, че този спор не е предмет на настоящото дело.При тези съображения съдът е формирал извод, че процесният договор за наем не е бил едностранно прекратен от наемодателя с приложената нотариална покана. Въззивният съд е изложил и мотиви относно твърдението дали е развален договорът с исковата молба.
Приел е, че в обстоятелствената част на исковата молба ищецът, за да обоснове волеизявлението си за едностранно прекратяване на договора, се е позовал на четири обстоятелства. Първото от тях - невъзстановен депозит по чл. 2.8 е прието за недоказано, поради липса на данни по делото на какво основание и как ищецът е усвоил депозита, за да бъде извършена правно-валидна преценка по съществуването и съдържанието на задължението на ответника за възстановяването му. Приел е също, че второто от тях - използване на имота за дейност, различна от уговорената, не може да обуслови право на едностранно разваляне, доколкото по делото не е спорно, че наетото помещение продължава да се използва от ответника по предназначението, уговорено в договора - за медицински център, че няма данни монтираният автомат за топли напитки и пакетирани храни да измества тази дейност, да е основна търговска такава или да пречи имотът да се ползва за целите, за които е бил нает. Относно третото основание - използването на имота за клинична лаборатория в разрез с уговореното в анекса, приложен с исковата молба, въззивният съд е приел, че този анекс, съдържащ допълнителни изисквания към наемателя и датиран като сключен на 09.09.2014 г., не е подписан от представител на ответника, в който смисъл е и изричното изявление на пълномощника на ищеца в съдебно заседание, проведено на 02.04.2018 г. Поради това е изведен извод, че този анекс не обвързва ответното дружество, нито неизпълнението на негови клаузи може да бъде основание за ангажиране на договорната му отговорност. Приел е за неустановено и последното от посочените в исковата молба основания за едностранно прекратяване - невъзстановяване на платени от ищеца 250 лв. за задължения на ответника, доказателства за които твърдения не са ангажирани.
При тези съображения съдът е направил извод, че ищецът не е развалил едностранно договора за наем нито с нотариалната покана, връчена на ответника на 31.05.2017 г., нито с исковата молба, на посочените в нея основания. Приел е, че договорът за наем е със срок от десет години, като липсата на решение на общото събрание на ищцовото дружество, с което да е даден мандат на управителя му за сключването му при този срок, не съставлява основание за конвертирането на същия в тригодишен. Изводът е обоснован с постановките на Тълкувателно решение № 3/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Приел е, че договорът продължава валидно да обвързва страните по него и поради това ищецът няма основание да иска връщането на имота. Изведен е извод, че предявеният иск с правно основание чл. 233, ал. 1 изр.1 от ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
Съгласно т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. по гр.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС дейността на въззивната инстаниця е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба. При въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща.Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правни констатации на първата инстанция, като отрази в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение, поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция.
С решение № 173/03.01.2016 г. по т.дело № 1689/2015 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Правният въпрос е разрешен в съответствие с цитираната практика на ВКС.
С обжалваното решение съдът е извършил самостоятелна преценка на всички относими към правния спор доказателства по делото, както и доводите, и възраженията на всяка от страните. Формирал е свои фактически и правни изводи по съществото на спора, които е отразил в мотивите на решението. С оглед на посоченото не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
С решение № 37/22.03.2011 г. по гр.дело № 920/2009 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че чл.87 ЗЗД урежда общите правила за разваляне на двустранните договори. Тези правила са приложими, когато в особената част на ЗЗД не са уредени особени правила за различните договори и когато страните не са уговорили друг начин за развалянето. По общо правило двустранният договор се разваля поради неизпълнение по причина, за която длъжникът отговаря с едностранно изявление на кредитора. Изявлението трябва да съдържа подходящ срок за изпълнение, независимо от това дали падежът вече е настъпил или настъпва по силата на изявлението. Ако посоченият срок е подходящ ефектът на развалянето настъпва, ако длъжникът не изпълни до изтичането му, а ако изявлението не съдържа срок или срокът е недостатъчен, ефектът на развалянето настъпва ако длъжникът не изпълни до изтичането на обективно подходящия с оглед на обстоятелствата срок. Затова с исковата молба може да бъде развален всеки двустранен договор, независимо дали в нея е посочен подходящ срок за изпълнение, не е посочен никакъв срок, или посоченият срок е недостатъчен. Договорът се счита развален с исковата молба, ако длъжникът не изпълни в хода на производството по делото до изтичането на обективно подходящия с оглед на обстоятелствата срок. Въззивният съд не е разрешил правния въпрос в противоречие с тази практика на ВКС. С решението са формирани правни изводи по заявените в исковата молба обстоятелства за прекратяване на процесния договор за наем с исковата молба. Прието е, че ищецът – сега жалбоподател не е развалил едностранно договора за наем нито с нотариалната покана, връчена на ответника на 31.05.2017 г., нито с исковата молба, на посочените в нея основания. Тези изводи на съда не са в отклонение с посочената практика на ВКС.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Жалбоподателят е цитирал неотносима практика на ВКС, обективирана в решения на състави на същия съд по чл.290 ГПК. С решение № 86/10.05.2016 г.по т.дело № 595/2015 г. на ВКС, I т.о.по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос дали страната, която твърди, че надлежно е упражнила правото си да развали договора без предупреждение/без отправено искане за изпълнение в подходящ срок и изявление, че смята договора за развален в случай на неизпълнение в срока/ следва да докаже наличието на предпоставките по чл.87,ал.2 ЗЗД. С решение № 153/28.12.2012 г. по т.дело № 1022/2011 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК е разрешен правният въпрос:представляват ли евентуалните негативни последици за купувача по предварителния договор от учредяването от страна на продавача на договорна ипотека върху имота, предмет на предварителния договор, предпоставка за възникването и упражняването на потестативното право на купувача за разваляне на договора по чл.87,ал.1 и ал.2 ЗЗД. С оглед на посоченото съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по петия въпрос от изложението. С цитираното решение № 153/28.12.2012 г. по т.дело № 1022/2011 г. на ВКС I т.о. по чл.290 ГПК е разрешен различен от поставения въпрос, а именно: представляват ли евентуалните негативни последици за купувача по предварителния договор от учредяването от страна на продавача на договорна ипотека върху имота, предмет на предварителния договор, предпоставка за възникването и упражняването на потестативното право на купувача за разваляне на договора по чл.87,ал.1 и ал.2 ЗЗД. С решение № 931/21.01.2010 г. по гр.дело № 5000/2008 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК не е посочен правният въпрос, по който се е произнесъл съдебният състав. В мотивите на решението по съществото на спора съдът е приел, че нормата на чл.87,ал.4 ЗЗД е диспозитивна. Това становище на съдебния състав не представлява разрешение на поставен правен въпрос. С оглед на посоченото съдът преценява, че по петия правен въпрос не е установено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по шестия въпрос от изложението. Същият е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.решение № 3/15.11.2013 г. по т.дело № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.1, според която решение на ОС на ООД по чл.137,ал.1,т.7 ТЗ не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството или вещно право върху него, сключено от представляващия дружеството орган/управител/управители/. Съдът е приел, че договорът за наем е със срок от десет години, като липсата на решение на общото събрание на ищцовото дружество, с което е даден мандат на управителя за сключването му при този срок не представлява основание за конвертирането на същия в тригодишен. Този извод е в съответствие с цитираната практика на ВКС.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по седми, осми и девети въпроси от изложението. Въпросите са формулирани общо и схематично, без да касаят решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. Поради това съдът преценява, че въпросите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание, предвидено в чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С решение № 150/22.12.2016 г. по т.дело № 1704/2015 г. на ВКС I т.о. по чл.290 ГПК е възприета практика на ВКС, изразена в решения на състави по чл.290 ГПК, според която на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици. Тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите.
С решение № 188/11.01.2016 г. по т.дело № 3378/2014 г. на ВКС, II т.о. по чл. 290 ГПК също е възприета практиката на ВКС, съгласно която според законоустановените критерии по чл.20 ЗЗД отделните уговорки между страните следва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една уговорка да се тълкува в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При тълкуване на договора по конкретен казус, за да изясни каква е действителната воля на страните съдът следва да зачете обстоятелствата, при които е сключен договора и последващото поведение на страните, доколко отделна уговорка може да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание, каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора и други обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на критериите по чл.20 ЗЗД.
Правният въпрос е разрешен в противоречие с тази практика на ВКС. С оглед на това касационно обжалване следва да се допусне на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

Допуска касационно обжалване на решение № 4426/18.06.2019 г., постановено по гр.дело № 14840/2018 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 115995/25.09.2019 г., подадена от ищеца „Монсолови и Сие“ ООД ЕИК[ЕИК], чрез адв. В. Б., съдебен адрес [населено място], [улица], № .
Указва на жалбоподателя „Монсолови и Сие“ ООД в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС сумата 357 лв. държавна такса за разглеждане на касационната жалба и да представи платежен документ. При неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната, което да се впише в съобщението.
След изпълнение на указанието делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: