РЕШЕНИЕ
№ 60007
София, 15.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
секретар Ангел Йорданов,
в открито заседание на 25.01.2021 г. разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 783 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 47 и сл. ЗМТА, образувано по искове на „Драгоево“ ЕООД и П. А., ответници в арбитражното производство, за отмяна на арбитражно решение на АС при БТПП на основание чл. 47, ал. 1, т. 2, т. 5, предл. 1 и 2 и т. 6, предл 2 ЗМТА.
Ответникът „Евротур-Т“ ЕООД оспорва исковете.
I. По исковете по чл. 47, ал. 1, т. 2 ЗМТА.
Исковете са основани на твърденията, че между страните арбитражно споразумение не е налице, като се твърди, че при сключването на процесния договор за лизинг управителят на дружеството-ищец (вторият ищец П. А.) не е водил преговори за включването на арбитражна клауза и не се е съгласявал такава уговорка да бъде включена в съдържанието на договора, а при самото подписване на договора от страна на ответника му бил представен типов проект, който не съдържал арбитражна клауза. Поради липсата на съгласие наличната арбитражна клауза била нищожна.
По отношение на ищеца А. се поддържа, че същият не е страна по договора за лизинг, а го е подписал само в качеството си на управител на дружеството-ищец, поради което този договор, включително арбитражната клауза, не го обвързва. В тази насока се позовава и на формирана сила на пресъдено нещо по въпроса за наличието на арбитражна клауза съгласно предходно влязло в сила арбитражно решение между същите страни. Изложени са и съображения за липса на солидарна отговорност между него и дружеството. В сключения между ответника, от една страна, и ищеца „Драгоево“ ЕООД, представляван от ищеца А., от друга страна, договор за оперативен лизинг от 17.03.2008 г. е уговорено (чл. 33), че всички свързани с него спорове, които страните не могат да решат доброволно, ще бъдат разрешавани от АС при БТПП по реда на неговия правилник. Договорът е сключен в писмена форма и от името на „Драгоево“ ЕООД документът е подписан от ищеца А..
Съгласно чл. 7, ал. 2, изр. 1 ЗМТА арбитражното споразумение трябва да бъде писмено. А съгласно чл. 180 ГПК подписаният частен документ е доказателство, че съдържащите се в него изявления са направени от подписалите го лица. Съобразно тези правила и при липсата на спор относно автентичността на документа установено е по категоричен начин, че ищецът А., в качеството си на законен представител на дружеството-ищец, е изявил съгласие възникналите между страните по договора спорове да бъдат решавани от арбитраж. Изложените в исковата молба твърдения и доводи за липса на съгласие не са от естество да оборят факта на направеното писмено изявления, съответно неговите последици. Поради това следва да се приеме, че между дружеството-ищец и ответника е било сключено действително арбитражно споразумение, съответно не е налице основание за отмяна на арбитражното решение по чл. 47, ал. 1, т. 2 ЗМТА спрямо ищеца „Драгоево“ ЕООД.
Не е налице обаче арбитражно споразумение по отношение на ищеца А.. В чл. 13, ал. 3 от договора изрично е уговорено, че същият, като материалноотговорно лице на лизингополучателя, носи отговорност пред лизингодателя за съхранението, използването и връщането на лизинговото имущество. С тази уговорка се установява отговорност лично на управителя на дружеството-лизингополучател за поетите от последното задължения по договора. За да породи действие тази уговорка спрямо ищеца като трето за договора лице, е необходимо следователно същият да е изразил съгласие да поеме предвидената отговорност.
В разглеждания случай такова съгласие е налице, доколкото, също с оглед правилото по чл. 180 ГПК, положеният от ищеца А. подпис необоримо доказва, че волеизявлението по чл. 13, ал. 3 от договора е направено от него. Поради това в тази си част уговорката по чл. 13, ал. 3 представлява отделно съглашение между ответника и ищеца А., съгласно което същият отговаря за задълженията, произтичащи от евентуалното неизпълнение на задълженията за съхранение, използване и връщане на лизинговата вещ.
Включената в чл. 33 от договора арбитражна клауза обаче представлява отделен процесуален договор - самостоятелен, макар и свързан с основния договор. С оглед на това от решаващо значение е въпросът дали същата, наред с безспорната си относимост към основния договор за лизинг, се отнася и до съглашението между ответника и ищеца А. по чл. 13, ал. 3.
За разлика от материално-правното съглашение по чл. 13, ал. 3, арбитражната клауза по чл. 33 не предвижда изрично да се отнася и за споровете между ответника и ищеца А. във връзка с установената в чл. 13, ал. 3 лична отговорност на последния. В същата е предвидено, че се отнася до свързаните с договора спорове, които страните не могат да разрешат доброволно. Страни по договора, така като са дефинирани в него, са двете дружества – лизингодателят и лизингополучателят – както с оглед изричното им посочване в началото на договора, така и доколкото в единствената клауза, отнасяща се пряко до ответника А. като физическо лице (обсъдената ал. 3 на чл. 13), същият не се определя като „страна“. Следователно, дори и да се приеме, съобразно изложеното по-горе, че клаузата по чл. 13, ал. 3 представлява самостоятелно съглашение между лизингодателя и управителя, не е налице постигнато между същите отделно съгласие и за арбитраж на евентуалните спорове във връзка с това съглашение.
Същевременно не е налице съгласие за арбитраж и по чл. 7, ал. 3 ЗМТА. От фактическа страна се установява, че първият препис от исковата молба не е бил връчен на ищеца А., доколкото изпратената на адреса на управление на представляваното от него дружество пощенска пратка е била върната като невръчена, както е констатирал и арбитражният състав в определението си от 16.11.2015 г. Призовката за първото заседание, изпратена на междувременно издирения от арбитража втори адрес съгласно удостоверение от ГД „ГРАО“-МРРБ също е била върната като невръчена, с отбелязване, че адресатът се е преместил на друг адрес. В първото редовно заседание, състояло се на 19.01.2016 г., арбитражният състав е приел, че ищецът А. е редовно призован от втория адрес. В това заседание ищецът не се е явил и не е бил представляван. За първи път съобщение по делото на ищеца А. е било връчено на 28.01.2016 г., като първите извършени в производството действия от негова страна са в заседанието на 01.03.2016 г., когато упълномощеният от него адвокат изрично е предявил възражение за липса на арбитражна клауза. В тази връзка не отговаря на данните по арбитражното дело твърдението на ответника, че възражение е направено едва на 18.03.2016 г. с писмена молба.
С оглед изложеното не са налице предпоставките по чл. 7, ал. 3 ЗМТА. В хипотезата по предл. второ е необходимо не само ответникът да не е оспорил компетентността на арбитража, но и да е участвал в арбитражното производство. В разглеждания случай първото действие на ищеца А., като ответник в арбитражното производство, е било именно изричното оспорване на компетентността на арбитража, а изрично съгласие (предл. първо на чл. 7, ал. 3 ЗМТА) не е налице.
Неоснователно е и позоваването на ответника на правилото по чл. 20, ал. 1 ЗМТА. Същото следва да се тълкува във връзка именно с нормата по чл. 7, ал. 3, която изисква активно участие на ответника в арбитражното производство като разкриващо съгласието му спорът да се разгледа от арбитража, т. е. в смисъл, че възражението за некомпетентност се преклудира с подаването на отговора на исковата молба, ако не е направено в същия. В хипотезите, когато арбитражно споразумение не е сключено предварително, само изтичането на срока за отговор, без да е подаден такъв, не означава преклузия на възражението за некомпетентност. Това произтича от частноправната природа на арбитража, съответно прилаганата от него процедура, основаващи се именно на съгласието на страните да учредят такава правораздавателна компетентност и да се подчинят на съответните процесуални правила. При липсата на предварително сключено арбитражно споразумение прилаганите от арбитража процесуални правила, каквото е и това по чл. 20, ал. 1 ЗМТА, не обвързват ответника, т. е. за същия не съществува задължение да подаде отговор, нито да извърши каквито и да било други действия, поради което в негова тежест не могат да бъдат възложени и негативните последици от неподаването на отговор или неизвършването на такива действия. Такава обвързаност за ответника възниква едва с изразяването на съгласие (изрично или имплицитно съгласно чл. 7, ал. 3 ЗМТА). В обобщение, когато арбитражно споразумение не е сключено предварително, възражението за некомпетентност се преклудира съгласно чл. 20, ал. 1 ЗМТА само ако ответникът е подал отговор на исковата молба, в който не е направил възражение за некомпетентност, или когато, преди изтичането на срока за отговор, същият е извършил други действия, разкриващи съгласно чл. 7, ал. 3 ЗМТА съгласието му спорът да се разреши от сезирания арбитраж.
В разглеждания случай до момента на предявяване на възражението за некомпетентност в заседанието на 01.03.2016 г. не са били извършени от страна на ищеца А. никакви действия, които да разкриват негово съгласие предявеният срещу него иск да бъде разрешен от сезирания арбитраж.
Във връзка с твърденията и доводите на страните за установяване на съществуването и действителността на арбитражната клауза със силата на пресъдено нещо по предходни арбитражни решения във връзка със същия договор, както и самият арбитражен състав е обосновал компетентността си, следва да се отбележи, че по този въпрос е формирана практика на ВКС, изразена в решение № 196/20.01.2015 г. по т. д. № 1121/2014 г. Съгласно приетото в това решение при самостоятелност на разгледаните с арбитражните решения претенции (какъвто е и настоящият случай, доколкото уважените с оспорваното решение вземания, макар и основаващи се на същия договор за лизинг, са различни от вземанията, предмет на предходните арбитражни решения, т. е. не е налице хипотезата на уважен частичен иск) е допустимо липсата на арбитражно споразумение, респ. недействителността на същото, да бъдат релевирани като основание за отмяна на по-късно постановеното арбитражно решение.
С оглед изложеното спрямо ищеца А. е налице основанието по чл. 47, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗМТА, поради което в тази част арбитражното решение следва да бъде отменено, без връщане на делото на арбитражния съд за ново разглеждане (чл. 49 ЗМТА).
II. Не са налице основанията по чл. 47, ал. 1, т. 5 ЗМТА.
Поддържа се, че арбитражният съд е присъдил нещо различно от поисканото от ищеца, а именно: обезщетение за неизпълнение на задълженията по договора за лизинг, вместо поисканото: сума, представляваща необходимите ремонтни разходи за привеждане на лизинговата вещ в нормално експлоатационно състояние.
Разпоредбата на чл. 47, ал. 1, т. 5 ЗМТА е относима към арбитражни решения, разгледали материален спор между страни, обвързали се с арбитражна клауза по конкретно правоотношение, с които решения арбитражният съд е излязъл извън обхвата на същата, било по отношение на цялото предявено право (предл. първо), било поради нарушаване на принципа за диспозитивното начало в процеса, произнасяйки се по въпрос, касаещ правоотношението, защитено с арбитражна клауза, но извън предявеното с иска (предл. второ). Нормата и в двете си хипотези има за предмет пороци в произнасянето на арбитражния съд по отношение съдържанието на материалното правоотношение. Във всяка от тези хипотези страните са обвързани от валидно арбитражно споразумение, във връзка с изпълнението на конкретен договор, така че всяка от тях, позовавайки се на арбитражната клауза, би могла да предяви защита на материално право, изводимо от договора. Ако страната надхвърли това си право и арбитражният съд разгледа претенцията й по същество би била налице хипотезата на чл. 47, ал. 1, т. 5, пр. първо ЗМТА, но ако съдът, в разрив с диспозитивното начало, се произнесе в отклонение от предявеното от страната материално право, би била налице хипотезата на чл. 47, ал. 1, т. 5, пр. второ ЗМТА.
В разглеждания случай не е налице нито една от двете хипотези. Иска си ответникът, ищец в арбитражното производство, е основал на твърденията, че дружеството – лизингодател не е изпълнило задълженията си да пази и поддържа лизинговата вещ в нормално експлоатационно състояние и е върнало същата (части) със съответни липси и повреди, като съответно е претендирал да му бъдат заплатени разходите за възстановяване на вещта в нормално състояние.
Арбитражният съд се е произнесъл именно по тези обстоятелства и по така направеното искане, поради което същият не е излязъл нито извън предмета на арбитражното споразумение между двете дружества (доколкото разрешеният спор е за неизпълнение на задължения на лизингодателя по същия договор за лизинг), нито извън предмета на делото, определен с исковата молба. Възприетата от арбитража различна, в сравнение с исковата молба, формулировка в решението е въпрос на правна квалификация на спорното вземане, което не може да обоснове извод за произнасяне по предмет, различен от определения от ищеца.
III. Не са налице и основания по чл. 47, ал. 1, т. 6 ЗМТА.
По приложението на чл. 47, ал. 1, т. 6 ЗМТА, в частност относно арбитражната процедура, е установена последователна практика на ВКС (т. д. № 920/2012 г., II т. о.; т. д. № 2651/2014 г., I т. о.; т. д. № 246/2017 г., II т. о.; т. д. № 1546/2018 г., II т. о.). Съгласно същата основания за отмяна по чл. 47, ал. 1, т. 6 ЗМТА са отклонения от приложимите правила, които засягат образуването на арбитражния съд или арбитражната процедура като цяло, т. е. когато е приложен процесуален ред, различен от предписания от закона или уговорения в споразумението и не са основания за отмяна отделните процесуални нарушения в арбитражното производство. Това произтича от естеството на арбитража като средство за извънсъдебно уреждане на спорове, основаващо се на волята на страните и разпоредителната им власт спрямо техните частни правоотношения. Производството по чл. 47 ЗМТА не е такова по обжалване на арбитражното решение, в него на проверка подлежат единствено наличието и възможността за упражняване на тази воля и разпоредителна власт (съобразно особеностите на отделните основания по чл. 47, ал. 1 ЗМТА) и извън правомощията на ВКС е проверката на правилността на отделните процесуални действия на решаващия орган.
С оглед това съдържание на основанието по чл. 47, ал. 1, т. 6 ЗМТА не могат да обосноват отмяна на арбитражното решение изложените в исковата молба оплаквания, а именно: за неуважени от решаващия орган доказателствени искания, за непровеждане на устни състезания, за отказ да се възобнови събирането на доказателства след дадения ход по съществото на спора.
Що се отнася до оплакванията за допуснати нарушения при образуването на арбитражния съд – чл. 47, ал. 1, т. 6, пр. 1 ЗМТА – във връзка с участието на арбитъра Г., независимо от съществуващи според твърденията на ищеца основания за отвод, следва да се отбележи следното.
Арбитърът е била посочена от ищеца в арбитражното производство с молба от 29.06.2018 г. За назначаването й ищците са узнали с призовките за заседанието на 08.10.2018 г., връчени им на 10.07.2018 г. Впоследствие арбитражният съд в този състав е провел редица заседания по събиране на доказателства, в които въпрос за отвод на арбитър не е бил повдигнат.
Искане за отвод е било направено едва на 26.06.2019 г., след като в последното заседание на 09.05.2019 г. арбитражният съд е приключил събирането на доказателствата и е дал ход по същество. Искането е обосновано с твърденията, че арбитърът Г. е участвала в същото качество в предходни арбитражни производства между същите страни във връзка със същия договор, в частност при постановяването на 10.05.2013 г. на решение по в. а. д. № 87/2012 г. Без да е необходимо да се обсъжда кога точно ищците са узнали за това решение, достатъчно е да се посочи, че чрез редовно упълномощения адвокат в арбитражното заседание на 01.03.2016 г. са се позовали именно на това решение за обосноваване на възраженията си за некомпетентност. Следователно ищците са били запознати едновременно с изтъкваното като основание за отвод обстоятелство и с факта на назначаване на арбитъра към 10.07.2018 г., поради което и съгласно чл. 18, ал. 1 от Правилника на АС е следвало да заявят отвода най-късно до 17.07.2018 г. В рамките на този срок отвод не е бил заявен, а едва на 26.06.2019 г.
С оглед горното и без да е необходимо да се обсъжда дали посочените от ищците обстоятелства действително обосновават основание за отвод, достатъчно е да се посочи, че предвид несвоевременното предявяване на отвода основание по чл. 47, ал. 1, т. 6 ЗМТА не е налице.
По изложените съображения не са налице останалите основания за отмяна по чл. 47, ал. 1 ЗМТА на арбитражното решение и в останалата му част по отношение на ищеца „Драгоево“ ЕООД, поради което в тази част исковете следва да бъдат отхвърлени.
При този изход на спора право на разноски имат ищецът А. съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК и ответникът срещу ищеца „Драгоево“ ЕООД съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК.
На ищеца А. обаче разноски не следва да се присъждат. От представените доказателства се установява, че дължимата държавна такса за производството е внесена от трето лице („Макро Трейд“ ЕООД) за сметка на ищеца „Драгоево“ ЕООД, т. е. разноски за държавна такса ищецът А. не е направил. Не се установява същият да е сторил и разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като според представените договор за правна помощ и фактура адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца е уговорено и заплатено от третото лице „Кариера Драгоево“ АД.
За настоящото производство ответникът „Евротур-Т“ ЕООД е направил разноски общо в размер на 4538 лв. адвокатско възнаграждение, от които с оглед отхвърлянето на исковете на ищеца „Драгоево“ ЕООД следва да му бъдат присъдени 2269 лв.
С тези мотиви съдът
РЕШИ:
Отменя на основание чл. 47, ал. 1, т. 2 ЗМТА арбитражно решение от 03.09.2019 г. по в. а. д. № 143/2015 г. по описа на Арбитражен съд при Българска търговско-промишлена палата, в частта, с която П. Д. А. е осъден, солидарно с „Драгоево“ ЕООД, да заплати на „Евротур-Т“ ЕООД сумата 302705 лв. обезщетение за вреди по договор за оперативен лизинг от 17.03.2008 г., заедно със законната лихва и разноски.
Отхвърля като неоснователни предявените от „Драгоево“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], обл. Шумен, и П. Д. А., ЕГН [ЕГН], [населено място], обл. Шумен, [улица], искове по чл. 47, ал. 1, т. 2, т. 5 и т. 6 ЗМТА за отмяна на същото решение.
Осъжда „Драгоево“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], обл. Шумен, да заплати на „Евротур-Т“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в размер на 2269 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: