Р Е Ш Е Н И Е № 60 Гр. София, 11 април 2022 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора И. Симов като разгледа докладваното от съдия Цонева 226/2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 2 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. К. М., защитник на подс. И. Т. Л., против присъда от 08. 11. 2021 год. по в. н. о. х. д. № 3978/2021 год. по описа на Софийски градски съд (СГС). В жалбата е изразено несъгласие с анализа на доказателствената съвкупност, направен от въззивната инстанция и е предложена собствена интерпретация на показанията на пострадалия. Поддържа се, че разпознаването е опорочено, а заявеното от свид. П. противоречи на записите от охранителните камери в района на местопроизшествието. Твърди се, че присъдата е несправедлива и се настоява за отмяната ѝ и за оправдаване на подсъдимия. В съдебно заседание защитникът поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и пледира подсъдимият да бъде оправдан. Подс. И. Л. се солидаризира с аргументите на защитника си и моли жалбата да бъде уважена. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна. Сочи, че са безспорно установени както механизмът на деянието, така и участието на подсъдимия в него. Намира за несъстоятелни доводите за нарушаване на процесуалните изисквания за извършване на разпознаване. Пледира въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда от 18. 11. 2020 год., постановена по н. о. х. д. № 8997/2017 год., Софийски районен съд, НО, 101 състав е признал подс. И. Т. Л. за невинен в това, че на 12. 10. 2016 год., около 16.40 ч. в [населено място], кв. /квартал/, [улица]отнел от владението на Б. М. П. чужди движими вещи на обща стойност 1 800 лева без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като отнетите вещи не са били под постоянен надзор, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 2 вр. чл. 194, ал. 1 от НК. Така постановеният съдебен акт е проверен по протест на прокурора с искане за осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение и с присъда от 08. 11. 2021 год. по в. н. о. х. д. № 3978/2021 год. СГС е отменен като подс. Л. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 194, ал. 1 от НК и е осъден на една година лишаване от свобода. На основание чл. 66 от НК съдът е отложил изтърпяването на наказанието за срок от три години от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт в законоустановения срок. Разгледана по същество, същата е неоснователна. В преобладаващата си част възраженията на защитата пресъздават фактическите и доказателствените изводи на първата инстанция като се поддържа, че именно те, а не направените от градския съд, съответстват на събраните гласни и писмени доказателства. По своето естество тези доводи са насочени към оспорване обосноваността на въззивната присъда без да отчитат, че необосноваността не е самостоятелно касационно основание, защото върховната съдебна инстанция по наказателни дела е съд само по правото. Единственото изключение от това принципно положение се съдържа в разпоредбата на чл. 354, ал. 5 от НПК, но процесуалното развитие на делото дотук го оставя извън тази хипотеза. Логическа последица от характеристиката на касационното производство като такова за проверка приложението на закона (материален и процесуален) е, че е недопустимо настоящият съдебен състав да приеме предложената от защитата фактическа обстановка, както и да преоцени доказателствата от гледна точка на тяхната достоверност, истинност и убедителност. Именно защото е обвързана от приетата от СГС фактология, която е престъпна, касационната инстанция не може да удовлетвори и искането за оправдаване на подсъдимия – тези свои правомощия тя може да упражни само ако приетото за установено от долустоящия съд очертава несъставомерно деяние. Доколкото от жалбата могат да се изведат оплаквания за наличие на касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, те се свеждат до несъгласие с извода на въззивната инстанция за годност на протокола за разпознаване и до твърдения за неправилна оценка на показанията на пострадалия и обясненията на подсъдимия. И двата довода не издържат на касационната проверка. Разпознаването не страда от пороците, описани в касационната жалба. Извършването му по снимки е било обусловено от категоричния и безусловен отказ на подсъдимия (потвърден и по време на съдебното следствие) да участва лично в подобно действие по разследването. Обстоятелството, че представените за разпознаване лица не са били фотографирани в цял ръст, не води до опорочаване на резултатите, защото при разпита по чл. 170 от НПК свид. П. е посочил достатъчно идентифициращи признаци, свързани с формата и овала на лицето на извършителя, както и с особеностите на ушите и очите му, по които в крайна сметка е отличил подсъдимия сред лицата от предявения му фотоалбум. На следващо място, въззивната инстанция е достигнала до законосъобразен извод за участие на поемни лица в коментираното следствено действие. Заключението ѝ не е произволно и основано на предположения, както неоснователно се поддържа в жалбата, а е изградено върху показанията на свид. Г. М., който без колебание е посочил, че освен него на разпознаването е присъствала и приятелката му – свид. П. Н.. Впрочем, в същата насока са и твърденията на самата Н. – че двамата с М. са били заедно в VI РУП с цел подаване на жалба за извършено престъпление, когато са били помолени от служител на полицията да присъстват на определено действие, за чието съдържание обаче свидетелката за разлика от М. не е запазила конкретен спомен. Най-сетне, претендираната от касатора негодност на протокола за разпознаване не може да бъде обоснована и с твърдения за контакт между пострадалия и подсъдимия, предшестващ коментираното действие по разследването. Свид. П. е категоричен, че не е имал друг визуален контакт с подсъдимия освен по време на деянието. В показанията му не се съдържа информация да е бил насочван по един или друг начин към И. Л. от разследващия орган или от друг полицейски служител; такива данни не могат да бъдат извлечени и от тези на поемното лице М.. Заявеното от последния, че подсъдимият е бил показан на монитор като задържано лице, е относимо само към него самия и към свид. Н., но не и към пострадалия. Това обстоятелство не дава основание да се приеме, че е нарушено изискването на чл. 171, ал. 2 от НПК, защото, както правилно е отбелязал контролираният съд, то касае единствено разпознаващия, а не и поемните лица. Лишено от доказателствена основа е и твърдението в жалбата, че преди разпознаването на пострадалия е била показана личната карта на И. Л., за да може впоследствие последният да бъде идентифициран като извършител на деянието. Възраженията за неправилна оценка на показанията на пострадалия П. също са неоснователни. Както беше посочено по-горе, с оглед обстоятелството, че тъй като за разлика от касационната инстанция въззивната такава е съд и по фактите, нейно суверенно право е да кредитира едни доказателствени източници и да се отнесе с недоверие към други, стига да изложи аргументи за така направените от нея констатации. Прегледът на материалите по делото недвусмислено показва, че в разглеждания казус градският съд не се е отклонил от задълженията си по чл. 305, ал. 3 от НПК. Заявеното от свидетеля е интерпретирано съобразно действителните му смисъл и съдържание без части от него да бъдат ценени извън контекста на цялостния му разказ и без да му бъде придадено значение каквото то не притежава. Оценена е категоричността, с която П. е посочил многократно по време на съдебното следствие, че извършител на кражбата е именно подсъдимият, чиито действия пострадалият е наблюдавал в светлата част на денонощието и от близко разстояние (около четири метра, докато се е намирал в офиса си и около метър, когато е излязъл навън). Отчетени са последователността и вътрешната съгласуваност на твърденията на свидетеля, както и добросъвестното му отношение, намерило израз в изрично посочване кои обстоятелства не е съумял да възприеме (конкретните действия на извършителя по времето, когато е клекнал пред автомобила) и за кои не е запазил спомен (датата на извършване на кражбата). Показанията на пострадалия са били подложени на проверка и посредством заключението на техническата експертиза на видеозаписите от охранителните камери. След съпоставянето им въззивната инстанция с основание не е отчела значими разминавания между тях поне що се отнася до съществените за правилното решаване на делото обстоятелства – пристигането на извършителя с таксиметров автомобил, облеклото му, приближаването му до автомобила на свид П., клякането пред него, излизането на пострадалия навън и бягството на дееца, предхождано от изхвърляне на предмети, за които впоследствие е установено, че са предните решетки на превозното средство, от което са отнети двата сензора. Не са били оставени без внимание и обясненията на подсъдимия. Въззивната инстанция е отчела двойствената им роля на доказателствено средство и на средство за защита и убедително е защитила извода си, че те не разкриват обективната истина по делото в частта им относно липсата на съпричастност на Л. към инкриминираното деяние. За тази констатация от съществено значение е била не само нелогичността на твърденията, че подсъдимият е бил принуждаван от полицейските служители да посочи свой познат като извършител на деянието, но и непълнотата им що се отнася до името на лицето, което е следвало да набележи под давлението на полицаите. Предвид тези съображения касационната инстанция намери, че са несъстоятелни доводите на касатора за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствената съвкупност. Оплакването за явна несправедливост на наказанието е заявено декларативно, без посочване на каквито и да било аргументи в негова подкрепа. Прегледът на материалите по делото не дава основание за намеса на касационната инстанция, защото не се установява явно несъответствие между степента на обществена опасност на деянието и дееца и обема на отмерената държавна принуда. На фона на предходната съдимост на дееца, макар и с налагане на наказание по-леко от лишаване от свобода, а също и с оглед на дързостта, с която е извършено деянието – през деня, в охраняван жилищен комплекс, в близост до жилищни и офис сгради – въззивната инстанция е била достатъчно снизходителна към Л., определяйки му наказание една година лишаване от свобода с три години изпитателен срок. С оглед отсъствието на визираните в жалбите касационни основания съставът на трето наказателно отделение прие, че въззивният съдебен акт е законосъобразен и следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда от 08. 11. 2021 год. по в. н. о. х. д. № 3978/2021 год. по описа на Софийски градски съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.