1 Р Е Ш Е Н И Е № 205 София, 02.11.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на тринадесети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав: Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1499 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. К. Д. срещу решение № 2112 от 18.12.2015 г. по в. гр. д. № 2924/2014 г. на Варненския окръжен съд. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения при преценка на доказателствата по делото, поради което не могъл да установи правилно фактическата обстановка. Излага подробно становището си по фактите, от които според него произтича извод за основателност на предявения иск за делба, при равни квоти между съделителите. Ответникът в производството Ф. А. Д. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна, тъй като краен резултат свидетелските показания на бащата и сестрата на жалбоподателя правилно не са кредитирани от съда, тъй като са вътрешно противоречиви, неубедителни и нелогични. Освен това счита, че не е имало своевременно въведен спор по факта каква е действителната цена на закупуване на процесния апартамент. С определение №326 от 26.05.2016 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите за задължението на въззивния съд да обсъди в съвкупност доказателствата по делото, както и за правилата, които следва да спази при обсъждане на свидетелските показания. По поставените въпроси настоящият състав приема следното: В редица решения на ВКС по чл.290 ГПК се подчертава необходимостта, когато преценява доказателствата по делото, съдът да установи не само фактите по делото, но и връзката между тях – чл.153 ГПК, като прилага опитните правила и правилата на формалната логика. В този смисъл е решение №62/18.02.2011 г. по гр.д.№955/2010г. на ВКС, ІІІ ГО, решение №508/18.06.2010г. по гр.д.№1411/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО и др. В решение №305 от 27.06.2012 г. по гр. д. №1110/2011 г. на ВКС, ІV ГО се подчертава задължението на съда, при преценка на доказателствения материал, да съобрази научните, логическите и опитните правила, в противен случай може да се достигне до несъответствие между фактическите изводи на съда и доказателствата по делото, което представлява необоснованост по смисъла на т.12 на ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС. В решение №131/12.04.2013г. по гр.д.№1/2013г. на ВКС, ІV ГО, се приема, че заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на евентуалната му необективност. Не съществува забрана въз основа на такива показания да се приемат за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите доказателства по делото и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да повлияе на достоверността на показанията му. Настоящият състав споделя тази практика на ВКС и счита, че тя следва да намери приложение и по настоящото дело. При някои от своите изводи въззивният съд в обжалваното решение не е се е съобразил с принципните постановки на цитираните решения на ВКС. По съществото на касационната жалба: С обжалваното решение състав на Варненския окръжен съд, след частична отмяна на решение №2540/06.05.2015г. по гр.д.№15687/2014г. на Варненския районен съд, е отхвърлил предявения от Т. К. Д. срещу Ф. А. Д. иск за делба на апартамент в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Въззивният съд е приел, че страните по делото са бивши съпрузи. Процесният апартамент е закупен по време на брака им, но изцяло с лични средства на съпругата Ф. Д.. Налице е пълна трансформация на нейно лично имущество по смисъла на чл.23, ал.1 СК и апартаментът е изцяло нейна собственост, затова искът за делбата му е неоснователен. Прието е, че между страните не е имало спор, че цената на процесния апартамент е тази, която е посочена в нотариалния акт – 27 276,70лв. Ищецът Т. Д. не е оспорил своевременно тази цена, затова съдът няма служебното задължение да изследва дали това е действително заплатената сума. Прието е за установено, че няколко дни преди придобивната сделка, ответницата Ф. Д. е продала свой собствен апартамент в [населено място] за сумата от 14 500 щ. д., равняваща се на 28 109,41 лв., които е вложила изцяло за закупуване на процесното жилище в [населено място]. Прието е, че ищецът не е установил по категоричен начин твърденията си, че при закупуване на процесното жилище е вложена сумата от 15 000 долара, която е била подарена от неговия баща. Свидетелските показания на сестрата и бащата на ищеца са игнорирани по съображение, че не са безпристрастни и обективни – чл.127 ГПК, а и трябва да бъдат разглеждани във връзка с други писмени доказателства, които също разколебават достоверността им. Тези доказателства са обясненията на ищеца Т. Д., дадени по преписка № 2611/2004 г. вх.№4148/2004г. на Р., в които той признава за влошените отношения с баща си към момента на придобиване на процесното жилище и че то е закупено „със средства от продажба на жилището в [населено място] и със спестявания от задгранични командировки”. Направен е и анализ на данните от представени по делото три нотариални акта, от които се установява, че преди закупуване на процесното жилище бащата на ищеца К. Д. е продал свой имот /аптека/ за сумата от 60 000лв., но по същото време е закупил два други имота, съответно за 48 700 лв. и за 66 025 лв. Направен е извод, че най-вероятно сумата, която К. Д. е получил от продажбата на аптеката, е вложил при закупуване на двата имота, които се водят на негово име, а не на процесното жилище. Решението е неправилно. Погрешен е решаващият извод на въззивния съд, че процесният апартамент е изцяло собствен на ответницата Ф. А. Д., като резултат от пълна трансформация на нейни лични средства. На първо място – погрешен е изводът на съда, че между страните няма спор за размера на действителната сума, за която е придобит апартаментът в [населено място]. В исковата молба на ищеца не се съдържат твърдения по този въпрос. Поддържаното от ответницата Ф. Д. в отговора на исковата молба становище е, че действителната цена е посочена в нотариалния акт – 27 276 лв. Още в първото съдебно заседание, в отговор на възражението на Ф. Д. за пълна трансформация на нейно лично имущество в придобиването на апартамента в [населено място], ищецът Т. Д. е заявил, че той е дал половината от сумата за закупуването му – 15 000щ.д., които са му били дарени от неговия баща. Към релевантния момент тази сума се е равнявала на 29 093 лв. По този начин Т. Д. своевременно е въвел спор каква е действителната придобивна цена на апартамента в [населено място]. Уточнението в първото съдебно заседание, че не всичките 15 000 щ. д. са били вложени при закупуване на апартамента в [населено място], не променя този извод, тъй като решаващо е твърдението, че участието на ищеца е в половината от продажната цена, т.е. че по-голямата част от въпросните 15 000 щ. д. са вложени в този апартамент. На следващо място – изводът на съда, че придобивната цена на апартамента в [населено място] е само 27 276 лв., е необоснован. Фактите по делото не са оценени в тяхната логическа връзка, нарушени са и правилата за преценка на свидетелските показания. Данните по делото сочат, че на 23.12.1999 г. ответницата Ф. Д. /Д./ е продала свой личен апартамент в [населено място],[жк], с площ от 40,71 кв.м., за сумата от 16 400 лв., която е вписана в нотариалния акт. Три дни по-късно, на 27.12.1999г., Ф. Д. и Т. Д. са закупили процесния апартамент в [населено място],[жк], с площ от 80,23 кв.м., за сумата от 27 276 лв. според нотариалния акт. В резултат на обсъждане на писмените и гласните доказателства по делото съдът е достигнал до извод, че действителната продажна цена на апартамента в [населено място] е 14 500 щ.д., които се равняват на 28 109 лв. към този момент. Същевременно съдът отказва да зачете показанията на свидетеля Д., баща на ищеца Т. Д., че действителната цена, на която е закупен апартаментът в [населено място], е 21 500 щ.д. Единственият мотив, който съдът е изложил, е заинтересуваността на този свидетел. Както бе посочено обаче в отговора на поставения правен въпрос, допустимо е в определени случаи съдът да приеме за установени факти, които са разкрити от заинтересуван свидетел, стига съдът да прецени, че другите данни по делото сочат на достоверност на тези показания. В настоящия случай няма как да се приеме, че апартамент в [населено място] с площ от 40 кв.м. струва по едно и също време по-скъпо от апартамент в [населено място] с площ от 80 кв.м., като и двата апартамента се намират в престижни квартали. Изводът, който се налага, е че съотношението между цените е приблизително равно на съотношението между площите, т.е. ако апартаментът в [населено място] е продаден за 14 500 щ.д., то апартаментът в [населено място] е продаден за 21 500 щ.д., както твърди свидетелят Д.. Допълнителен аргумент в подкрепа на извода, че в нотариалния акт за закупуване на апартамента в [населено място] не е вписана действителната цена, следва и от сравняване на тази цена с данъчната оценка – 56 632,90лв. , която е около два пъти по-висока от вписаната продажна цена. Ето защо въззивният съд не е имал основание да не кредитира показанията на свидетеля Д. в посочената част. Тук не следва да се отдава решаващо значение на изявленията на процесуалния представител на ищеца в първото съдебно заседание, който е поддържал, че действителната продажна цена и на двата апартамента е тази, която е посочена в нотариалните актове. Тази защитна позиция не се свързва с въведеното в същото съдебно заседание от същия представител твърдение за дарената сума от 15 000щ. д., както и с обсъдените по-горе данни за съотношението на продажните цени. По останалите въпроси въззивното решение е правилно, а касационната жалба – неоснователна. Обоснован е изводът на въззивния съд, че не могат да бъдат кредитирани показанията на свидетеля Д., баща на ищеца, в частта, с която той е установявал, че при закупуването на процесния апартамент е вложена дарена от него на сина му сума от 15 000 щ. д. Правилно тези показания са съпоставени с извънсъдебно признание на самия ищец, дадено по следствено дело, че първоначалното обещание на баща му да даде пари за закупуване на апартамента във В. не е изпълнено и че този апартамент е закупен с парите от продажбата на другия апартамент в Б. /т.е. 14 000 щ. д./ и със средства от задгранични командировки. След като е отречена достоверността на показанията на свидетеля Д. в тази част, правилно съдът е отказал да кредитира и показанията на свидетелката Д., сестра на ищеца, която е установила, че капарото за апартамента в размер на 3000 щ.д. е дадено от свидетеля Д. – неин баща. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено и спорът да се разреши съобразно приетото от настоящата инстанция, тъй като не се налага връщането на делото на въззивния съд за извършване на нови съдопроизводствени действия. Не е налице пълна трансформация на лични средства на ответницата Ф. Д. при закупуване на процесния апартамент, поради което не може да се приеме, че той е изцяло нейна лична собственост на основание чл.23, ал.1 СК. Апартаментът е съсобствен и искът за делбата му е основателен. Неоснователно е обаче виждането на ищеца, че квотите в съсобствеността са равни. От съвкупната преценка на доказателствата по делото се установява, че в цената на процесния апартамент, която е 21 500 щ. д., се включва изцяло сумата от 14 500щ.д., получена от ответницата Ф. Д. при продажбата на собственото и жилище в [населено място]. Това следва както от показанията на свидетелката З., така и от посоченото по-горе извънсъдебно признание на самия ищец. Следователно 14 500/21 500 идеални части от апартамента са лично имущество на Ф. Д. по смисъла на чл.23, ал.2 СК. За останалите 7000 /21 500 ид.части презумпцията на чл.21, ал.1 СК не е опровергана и следва да се приеме, че те представляват съпружеска имуществена общност. След развода на страните тази общност е прекратена, в резултат на което квотата на Ф. Д. в апартамента нараства на 18 000/21 500 ид.части, а съделителят Т. Д. притежава останалите 3 500 /21 500 ид.части. При тези квоти следва да се допусне и делба на апартамента. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 2112 от 18.12.2015 г. по в. гр. д. №2924/2014 г. на Варненския окръжен съд в обжалваната част, с която, след частична отмяна на решение № 2540/05.06.2015 г. по гр. д. № 15687/2014 г. на Варненския районен съд, е отхвърлен иск за делба на апартамент №18 в [населено място], [жк], [жилищен адрес] и вместо него постановява: ДОПУСКА до делба следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ №18, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 10135.2562.108.1.18, находящ се в гр.В., [жк], [жилищен адрес] с площ от 80,23 кв.м., състоящ се от две стаи, хол, кухня, килер, коридор, баня, тоалетна и два балкона, при граници: на същия етаж – имоти с идентификатори 10135.2562.108.1.17 и 10135.2562.108.1.19; под обекта - 10135.2562.108.1.6 и над обекта - 10135.2562.108.1.30, а по нотариален акт: стълбищна площадка и апартаменти; ведно с принадлежащото към апартамента избено помещение, както и 1,8272 % ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, между съсобственици и при квоти: - 18 000/21 500 ид.части за Ф. А. Д. и - 3 500/21 500 ид.части за Т. К. Д.. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: