Р Е Ш Е Н И Е
№104
София, 09.10.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на седемнадесети септември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 625 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. О. К. /Р. О. К./ и А. Р. О. чрез пълномощника им адвокат Найден Христов против решение № 257 от 26.11.2018 г., постановено по гр.д. № 458 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Ловеч, с което е потвърдено решение № 136 от 27.07.2018 г. по гр.д. № 331/2017 г. на Районен съд-Тетевен за отхвърляне на предявения от Р. О. К. и А. Р. О. против Ю. О. К. иск по чл.109 ЗС за осъждане на ответника да събори незаконно изградената от него подпорна стена, изградена в близост до 1 метър от южната оградна стена на собствената на ищците двуетажна масивна жилищна сграда, находяща се в северозападната част на УПИ *-* в кв.* по подробния устройствен план на [населено място].
Ю. О. К. чрез пълномощника си адвокат Пeпа Кунинчанска оспорва касационната жалба и претендира възстановяване на направените разноски.
С определение № 240 от 13.05.2019 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: за задължението на съда да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира напълно, с цел проверка дали не е налице противоречие с практиката на ВКС, израз на която е и решение № 153 от 5.11.2018 г. по гр.д. № 886/2018 г., III г.о. и според която въззивният съд е инстанция, която решава спора по същество, ето защо този съд е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, като от решаващо значение за правилността на решението на въззивния съд е крайните изводи да съответстват на логичните, научни, опитни и процесуални правила при обсъждане на противоречиви доказателства.
Въпросът, обусловил допускане на касационно обжалване, е относим към изхода на настоящия спор, по който ищците твърдят в исковата молба, че ответникът е изградил незаконно около 2006 г. процесната подпорна стена на разстояние около метър от сградата им, като в резултат започнало задържане на вода, овлажняване на две от стаите, паднала мазилка, поява на мухъл и миризма, поради което помещенията не могат да се използват, а близостта на стената препятства поставяне на скеле и ремонт на фасадата на къщата им и поради местонахождението на подпорната стена, ответникът ползва по-голяма площ от лицето на урегулирания имот. В отговора на исковата молба ответникът е навел твърдения, че подпорната стена е съществувала още преди строителството на къщите на страните, била каменна и след като ищецът построил къщата си, заедно я подсилили с бетон, така, че да се скрият камъните, а подпорната стена е в близост до къщата на ищците, поради неспазено отстояние от 3 метра от границата на имота и изграждането й на 6 метра от тази граница.
При постановяване на решението си въззивният съд е приел, че страните се легитимират като съсобственици на урегулирания поземлен имот и собственици на по една от двете сгради, построени в него. Обсъдил е свидетелските показания според част от които подпорната стена е съществувала още преди ищеца да построи къщата си, като е поддържала терена, на който е била старата къща, а според друга част е изградена от ответника след като той построил своята къща. Съдът е приел за установено, че процесната подпорна стена е била изградена в имота много преди 2006 година, след като в нейното изграждане са използвани камъни от старата разрушена къща, която е била на терена преди построяване на двете къщи на страните. Този извод е обоснован с показанията на разпитаната сестра на страните, която е участвала в строежа й и от заключението на съдебно-техническата експертиза на вещо лице В., като съдът не е дал вяра на показанията на свидетелите на ищците, тъй като те са противоречиви и не кореспондират с останалите доказателства по делото а и самият ищец заявява един път в исковата си молба, че подпорната стена е построена през 2006 г., пред окръжния съд в съдебно заседания заявява, че тя е построена през 2005 г, а в жалбата си до Община-Т. заявява, че брат му е построил стената след като е построил къщата си, т.е. около и след 1983 г.
От изслушаните две експертни заключения въззивният съд е възприел заключението на вещото лице В. и е приел, че подпорната стена има укрепваща функция и отсъствието й би довело до свлачищни процеси, а и строежа отговаря на изискванията за търпим строеж съобразно § 127 ПР ЗИД ЗУТ. Счел е, че при събаряне на стената опасността от срутване на земна маса, а оттам и на постройките в имота е установена по категоричен начин от заключенията на вещите лица и събраните по делото писмени гласни доказателства. В този смисъл съдът е приел, че подпорната стена не пречи на ищеца да ползва пълноценно имота си, а тъкмо обратното премахването й ще има негативни последици както за терена, така и за постройките в него. Проблемът с наводняването на жилищния имот на ищците не е в резултат на съществуването на подпорната стена, а на поливане от страна на ответника на засадени от него насаждения върху нея, както и от липсата на улуци и водосточни тръби, отвеждащи дъждовните води от сградата на ищците в канализацията. Факта на незаконност на построената от ответника подпорна стена сам по себе си не води до основателност на иска по чл.109 ЗС, след като не пречи на упражняването на правото на собственост. Освен това трябва да има причинна връзка между пречките за упражняване правото на собственост на ищеца и поведението на ответника. В случая се установява, че не съществуването на самата подпорна стена, а действията на ответника-насипването й с пръст, засаждането й със зеленчуци и поливането по скоро и евентуално пречат на ищците да упражняват в пълен обем правата си, но такова искане за преустановяване на тези му действия не е направено по делото.
Изводите на въззивния съд са формирани в нарушение на практиката на ВКС, посочена в определението по чл.288 ГПК, тъй като съдът без да изложи мотиви е игнорирал заключението на вещото лице арх.К. и експертното й становище, че към настоящия момент подпорната стена е опасен строеж, който при обилен валеж е готов да се изсипе заедно със земната маса към жилищната сграда на ищците.
Допуснатото процесуално нарушение е довело до постановяване на въззивното решение в нарушение на материалния закон. Съдът не е отчел, че се претендира премахване на строително съоръжение, изградено в съсобствения на страните имот и предназначено да укрепи терена със силна денивелация и съответно да запази жилищните сгради, собственост на всяка от страните, а е отдал правно значение на обстоятелството кога е построена подпорната стена. Последното обстоятелство се явява неотносимо към изхода на спора, тъй като независимо дали изграждането е извършено от ответника през 1978 г. /както същия признава в декларацията от 5.01.2016 г./ или през 2006 г. /както твърдят ищците/ за законността на строителното съоръжение е било необходимо разрешение за строеж – чл.225, ал.1, т.5 ППЗТСУ-отм. и чл.147, ал.1, т.5 ЗУТ.
Без правно значение е и дали незаконно построеното строително съоръжение има статут на търпимост по § 16 ПЗР ЗУТ. В практиката на ВКС по чл.290 ГПК /Решение № 74 от 9.07.2014 г. по гр.д. № 6580/2013 г., II г.о./ е дадено тълкуване, че обстоятелството дали един незаконен стоеж в съсобствен имот е в режим на „търпимост” е без значение за правото да се иска неговото премахване, но само в случаите, че същият ограничава или смущава пълноценното му ползване от останалите съсобственици, т.е. пречи съсобственика да упражнява правата си в пълен обем. Удостоверението за търпимост по § 16 от ПЗР на ЗУТ установява само благоустройствената допустимост на строежа в съответния му вид от гледище на обществения интерес. Когато обаче такъв строеж засяга правата на трети лица, същите могат да претендират неговото премахване по реда на чл. 109 ЗС.
В случая е установено, че процесната подпорна стена е на разстояние 1.10 – 1.15 м. южно от жилищната сграда на ищците. С оглед твърдението им, че стената препятства поддържането на сградата им /невъзможност да поставят скеле/, съдът е следвало да включи в задачата на вещото лице установяване на обстоятелството каква е прилежащата площ към жилищната сграда съобразно нормативите в Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони и с оглед констатациите на вещото лице да формира извод дали е допустимо запазването на строителното съоръжение.
Същевременно с оглед твърдението на ищците за влага в приземния етаж на сградата им, съдът е следвало да изследва и дали строителното съоръжение нарушава естественото оттичане на дъждовните води, респ. тези от снеготопенето. Обстоятелството, че липсват улуци на сградата и хидроизолация следва да бъде отчетено само, ако въпреки наличието на подпорната стена не се нарушава естественото оттичане на водите.
Съдът следва да съобрази и нормата на чл.147, ал.2 ЗУТ, като постави задача на вещо лице-конструктор да установи дали изградената подпорната стена е годна да изпълнява функциите си и ако е допустимо запазването й /при положение, че не е на недопустимо отстояние от жилищната сграда на ищците и/или не препятства свободното оттичане на дъждовни води и води от снеготопенето/ необходими ли са и какви мерки за възстановяването й, а ако е недопустимо запазването й, къде следва да се изгради подпорна стена с приложени чертежи, схеми, изчисления и указания за изпълнението й.
Доколкото имотът е съсобствен, ако са необходими мерки за възстановяване на съществуващата подпорна стена или изграждане на нова подпорна стена, съдът следва да разграничи действията и разходите които следва да поеме ответникът и тези, които следва да поеме ищецът, като съобрази, че следва да бъде отстранено евентуалното вредно въздействие, което пречи на ищците пълноценно да ползват и поддържат сградата си, като се причини най-малко неудобство на съсобствениците на терена.
С оглед изложеното въззивното решение следва да бъде отменено и делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд за изясняване на посочените по-горе обстоятелства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :ОТМЕНЯ решение № 257 от 26.11.2018 г., постановено по гр.д. № 458 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Ловеч.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на окръжен съд-Л..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|