Р Е Ш Е Н И Е   № 359   гр. София, 21.07.2010 год.   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А   ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и първи юни две хиляди и десета година, в състав:                                                                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА                                                        ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА                                     ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ            при участието на секретаря Т. Иванова, като  разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1205 по описа на Върховния касационен съд за 2009 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:   Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. „А” ЕООД, гр. П., представлявано от управителя му К. А. , чрез пълномощника а. Ел. Р. , обжалва в срока по чл. 283 ГПК въззивното решение от 14.07.2009 год. по гр. д. № 913/2007 год. на Пловдивския апелативен съд, с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 10.08.2007 год. по гр. д. № 97/2004 год. на Смолянския окръжен съд. С него е отхвърлен иска му против Ф. С. К., Е. А. К., Р. А. К., П. А. К. и Л. А. К. от гр. С. за заплащане на сумата 76 947 лв., представляваща стойността на извършени от касатора подобрения в имота на ответниците с № 2* в м. „С” в землището на гр. С. и признаване правото му на задържане на този имот до заплащане на сумата от ответниците. Касаторът поддържа оплаквания за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и иска същото да бъде отменено и делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира и заплащане на направените разноски. Ответниците К. , чрез пълномощника им адв. Л. С. , оспорват касационната жалба и молят въззивното решение да се остави в сила, с присъждане на направените от тях в настоящето производство разноски. Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, против въззивно решение, допуснато до касационно обжалване с определението от 29.04.2010 год. на ВКС. В него е прието наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения от касатора процесуалноправен въпрос относно правомощията на съда при констатиране на недобросъвестно владение при установените по делото данни за извършени подобрения и тяхната стойност, да се произнесе по претенцията на друго правно основание – чл. 74, ал. 1 ЗС, въпреки дадената от ищеца правна квалификация на иска по чл. 72, ал. 1 ЗС. Настоящият състав на ВКС приема, че на поставеният въпрос следва да се отговори положително, по съображенията относно правомощието и задължението на съда да даде съответната на предявената претенция правна защита, като даде правилната правна квалификация на иска. Определянето на правното основание на иска е дейност на съда и същата се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане, като дадената от ищеца правна квалификация на иска не обвързва съда. В този смисъл е налице е утвърдена съдебна практика. Поради това и относно настоящия спор, следва да се съобрази следното: Касаторът, ищец в производството, е поддържал твърдения, че в имота на ответниците, който е осъден да им предаде с влязло в сила решение от 19.04.2004 год., е извършил множество подобрения, уточнени в хода на производството, с които се е увеличила стойността на имота. С оглед обстоятелството, че касаторът е придобил този имот по договор за покупко-продажба от 30.11.97 год., без да знае, че праводателят му не е бил негов собственик, е поддържал и твърдението, че при извършване на подобренията е имал качеството на добросъвестен владелец на имота, поради което и е претендирал тяхното заплащане, на основание чл. 72, ал. 1 ЗС, заедно с правото на задържане на имота до заплащането на исковата сума 76 497 лв. Дадената от ищеца правна квалификация на претенцията му за заплащане от ответниците на извършените в имота им подобрения, е мотивирала въззивния съд да отхвърли иска, с оглед липсата на качеството на ищеца на добросъвестен владелец след датата на предявяване на ревандикационния иск срещу него – на 12.12.2000 год., независимо дали преди това са били налице предпоставките на чл. 70, ал. 1 ЗС.становено е по делото, че претендираните подобрения са извършени след тази дата, а и ищецът не бил установил каква е стойността на имота преди извършването им и размера на увеличената му стойност след тях, съгласно основанието по чл. 72, ал. 1 ЗС. Макар и въззивният съд да е приел, че стойността на извършените подобрения може да се претендира от всеки подобрител, без значение дали е добросъвестен или недобросъвестен, с оглед основанието на предявения иск, посочено от самия ищец в исковата молба – чл. 72, ал. 1 ЗС, приел, че същият е неоснователен и потвърдил отхвърлителното решение на първоинстанционния съд. Въззивното решение е неправилно и следва да се отмени и делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, при условията на чл. 293, ал. 3 ГПК. Съображенията за този извод се съдържат в приетото по-горе становище на настоящия състав за правомощието и задължението на решаващия съд да определи точната правна квалификация на иска, с оглед твърденията в исковата молба. Последните водят до извода, че претенцията на ищеца е за заплащане стойността на извършените в ревандикирания от него имот подобрения, а при положение, че не е установено по делото да ги е извършил в качеството му на добросъвестен владелец, както е поддържал, то следва да се разгледа иска за заплащането им като на обикновен подобрител на чужд имот, а не да се отхвърля иска само на това основание, че е квалифициран от ищеца като такъв по чл. 72, ал. 1 ЗС. В случай, че се установи, че при извършването им ищецът не е бил добросъвестен, то претенцията му за заплащането им следва да се разгледа на основание чл. 74, ал. 1 ЗС, тъй като твърденията на ищеца за качеството му на добросъвестен владелец не ограничават съда да даде търсената защита за присъждане на стойността им. В този смисъл са изложените в исковата молба твърдения и предявен петитум, а в основата на това субективно право както на добросъвестния владелец, така и на недобросъвестния такъв, стои принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване. Правилно въззивният съд е приел, че с предявяване на иска по чл. 108 ЗС против касатора, добросъвестността му е прекъсната и за всички подобрения, които е направил след този момент е следвало да предполага, че са такива в чужд имот, но неправилно не е разгледал претенцията му за обезщетяването им в по-малък обем – съгласно разпоредбата на чл. 74, ал. 1 ЗС, предвиждаща присъждане на по-малката сума между направените разноски и увеличената стойност на имота при констатираното разместване на имуществени блага вследствие факта на изграждането на твърдените подобрения. При разглеждането на иска и на това основание съответно ищецът следва да установи наличието на предвидените предпоставки, по които съдът следва да се произнесе, както съответно и по възраженията на ответниците, поддържани в хода на производството, вкл. и предмет на възражението им пред настоящата инстанция. Произнасянето по тези въпроси налага извършване на нови съдопроизводствени действия от въззивния съд, поради което и делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, при което последният следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във ВКС, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение   Р Е Ш И:   ОТМЕНЯВА въззивното решение № 433 от 14.07.2009 год. по гр. д. № 913/2007 год. на Пловдивския апелативен съд и ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на същия въззивен съд.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: