Р Е Ш Е Н И Е № 236 София, 01 юни 2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вероника Имова ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева Кети Маркова при секретар Ив. Илиева и с участието на прокурор от ВКП – Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева наказателно дело № 698/2012 г. Касационното производство е образувано по жалба на адвокат В. О., в качеството му на служебен защитник на подсъдимия М. И., срещу решение № 518/15.02.2012 година, постановено по в н о х д № 1169/ 2011 година по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена изцяло присъда № 223/5.07.2011 година по н о х д № 3503/2010 година, по описа на СГС, НО, 14-ти състав. В жалбата са въведени всички касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1-3 от НПК. По основанието за допуснато нарушение на материалния закон се оспорва авторството на деянието, за което подсъдимият е бил признат за виновен – престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198 ал. 1, пр. 1, вр. с ал. 1, б. „а” и „б” от НК. По второто основание, за допуснати съществени процесуални нарушения са посочени редица доводи, които могат да бъдат обобщени като такива в подкрепа на допуснато нарушение на правилата за формиране на вътрешното съдийско убеждение по чл. 14 ал. 1 от НПК, тъй като решението не е основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Твърди се, че обвинението се подкрепя единствено от показанията на св. М., които са непоследователни и противоречиви; неговите показания са компрометирани от показанията на поемното лице участвало в следственото действие „разпознаване” от същия свидетел, където той проявил несигурност и колебание преди да посочи подсъдимия като автор на деянието. По основанието за явна несправедливост на наложеното наказание доводи не са изложени. Пред касационната инстанция подсъдимият се явява лично и с адвокат О., който поддържа жалбата по основанията и повтаря доводите изложени в нея. Твърди, че не е доказано по безспорен начин авторството на деянието. Подсъдимият в правото си на лична защита поддържа, че не е виновен. Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на въззивното решение в сила. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: Жалбата е неоснователна. С цитираната присъда подсъдимият М. И. е признат за виновен в това, че в гр.София, при условията на опасен рецидив, е отнел чужди движими вещи на обща стойност 350 лева от владението на К. Л., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198 ал. 1, пр. 1, вр. с ал. 1, б. „а” и „б” от НК му наложил наказание на основание чл. 54 от НК – седем години лишаване от свобода. Приспаднато е времето през което подсъдимият е бил задържан под стража. На основание чл. 25 ал. 1, във вр. с чл. 23 от НК е определено общо наказание в размер на седем години лишаване от свобода, при строг първоначален режим за изтърпяване, в затвор. Осъден е да заплати разноските по делото. С обжалваното въззивно решение тази присъда е потвърдена изцяло. 1. По основанието за допуснато нарушение на материалния закон: Преди всичко, следва да се посочи, че касационният съд не разполага с правомощието да приема нови фактически положения и така да подменя вътрешното убеждение на предходните съдебни състави, които по закон трябва да установят обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Приетите за установени фактически положения, които се споделят и от настоящата инстанция, са основани на комплексния анализ на събраните по делото доказателства за обстоятелствата, които са включени в предмета на доказване. 2. По основанието за допуснато съществено процесуално нарушение на процесуалните правила: Така както е формулирано възражението по това основание, че съдът при оценката на доказателствата е направил неправилен извод, относно авторството на деянието от подсъдимия, то следва да се квалифицира като процесуално нарушение, свързано с оценката на доказателства и свързаното с това правило за изграждане на вътрешното убеждение у решаващия съд по чл. 14 ал. 1 от НПК. Поначало, вътрешното убеждение на съда може да бъде подложено на проверка от две страни: първо, от гледна точка на неговата формална правилност и второ, от гледна точка на неговата правилност по същество. При това разграничение, настоящият състав намира за процесуално допустима жалбата на подсъдимия от гледна точка – да се провери вътрешното убеждение на съда за неговата формална правилност, което означава да се провери, дали при неговото изграждане са били спазени процесуалните правила, гарантиращи това – изграден ли е проверяваният съдебен акт върху всички данни по делото и само върху тях, не са ли превратно тълкувани или игнорирани някои доказателства, дали са използвани неприети или непроверени в съдебно заседание данни, има ли непълнота, неяснота или противоречие в мотивите и др., включително посочените конкретни възражения в касационната жалба по това основание. При проверката по делото не се установиха правни пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда постановил обжалвания съдебен акт. В съответствие с изискванията на чл. 14 ал. 1 от НПК, решението за доказаност на обвинението срещу подсъдимия за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198 ал. 1, пр. 1, вр. с ал. 1, б. „а” и „б” от НК е взето на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото.Въззивните доводи на защитата, развити във въззивната жалба, с които е бил сезиран Софийския апелативен съд са се свеждали до необоснованост на фактическите положения на присъдата на Софийски градски съд и допуснати от него съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствения материал. На всеки от тях е даден убедителен отговор в мотивите на обжалваното решение. На л. 7 от същото в пълнота и с оглед на общата доказателствена съвкупност са изследвани показанията на св. М.. Правилно е изведено, че неговите показания хармонично се припокриват с показанията на пострадалата от престъплението свидетелка Л.. Отчетено е, че последната е изяснила данни за механизъма на нападението, а М. тези с поведението на нападателя непосредствено след това, бягството, спирането му от този свидетел и други обстоятелства при които М. е успял да добие трайни и верни впечатления от физическите особености на дееца. Това е много важно при проведеното по-късно разпознаване, което също се оспорва от защитата. Поведението на разпознаващия на което се позовава адвокат О., дори и да е вярно потвърждава отговорното отношение на св. М. към извършеното следствено действие, което обикновено се поставя в основата при разкриването и наказването на уличните грабежи. В обсъжданите мотиви на въззивния съд изрично са обсъдени детайли от процеса на разпознаване, включително предоставянето на св. М. на снимков материал. Този способ е допустим, както като оперативен метод преди разпознаването на лица по реда на НПК, така и след образуването на досъдебното производство. Важното е, че има съвпадение между описаните от свидетеля физически особености на дееца преди разпознаването, с тези установени и описани в протокола за разпознаване от същия свидетел. Това е редът по чл. 170 и 171 от НПК. Проверяваният съд изрично се е спрял на личностовата характеристика на св. М., първо неговата позитивна проява с отзоваването на виковете за помощ на пострадалата и след това на неговата изострена наблюдателност и възможност да възпроизведе точно и ясно възприетите факти. Настоящият състав споделя напълно тази оценка на инстанционните съдилища, както и изводът за последователност и непротиворечивост в неговите показания в целия наказателен процес от досъдебното производство до въззивното съдебно следствие /по-подробно на л. 6 от въз.р./ Поради изложеното възраженията на защитата на подсъдимия за допуснати съществени процесуални нарушения е неоснователен. По основанието за явна несправедливост на наложеното наказание доводи не са изложени, което лишава касационната инстанция от предмет за проверка. В заключение се налага извод, че решението на предишната инстанция, с което е отхвърлена тезата на защитата, че подсъдимият не е автор на деянието, е взето при спазване на процесуалните изисквания за формиране на вътрешното съдийско убеждение. Затова няма правно основание за касационна отмяна на въззивното решение, с което е потвърдена осъдителната присъда на Софийски градски съд. Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 518/15.02.2012 година, постановено по в н о х д № 1169/ 2011 година по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена изцяло присъда № 223/5.07.2011 година по н о х д № 3503/2010 година, по описа на СГС, НО, 14-ти състав. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. 1. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 2.