Р Е Ш Е Н И Е № 198 София, 10.11.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на осми октомври две хиляди и петнадесета година в състав: Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№2441 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. П. Р. срещу решение от 30.01.2015г. по гр.д.№8635/14г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение на първата инстанция за отхвърляне на предявения от жалбоподателя срещу С. В. А. иск по чл.30, ал.3 ЗС. Жалбоподателят поддържа, че атакуваното решение е основано на писмено доказателство /данъчна декларация/, представено от ответника след срока за отговор на исковата молба. Позовава се и на обстоятелството, че с предходно влязло в сила решение на СГС подобен негов иск за предходен период от време е бил уважен. Ответникът в производството С. В. А. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна. Поддържа, че ищецът е предявил иск по чл.31, ал.2 ЗС, който не е разгледан и не е уважен. Но дори да се приеме, че искът е по чл.30, ал.3 ЗС, той е неоснователен, тъй като ищецът не е доказал правото си на собственост, а ответникът е получавал наем, съответстващ на квотата му в съсобствеността. С определение №390 от 18.06.2015г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за срока, в който ответникът може да представи доказателства по предявения срещу него иск. По поставения въпрос настоящият състав приема следното: С решение №13 от 22.02.2013г. по гр.д.№508/2012г. на ВКС, ІІ ГО, е прието, че разпоредбата на чл.131, ал.3 ГПК изисква от ответника да представи с отговора на исковата молба всички писмени доказателства, с които разполага. Правната последица от неизпълнението на това задължение е погасяване на правото на ответника да представи доказателства по-късно. Изключение от тази преклузия е само по отношение на новите факти и доказателства – чл.147, ал.1 ГПК и чл.266, ал.2 ГПК. Посочените текстове изключват възможността на страната да поправи собствената си небрежност. Това решение е постановено в производство по чл.290 ГПК и представлява задължителна практика на ВКС, която следва да намери приложение и по настоящото дело. Като е основал решението си на данъчна декларация, представена извън срока по чл.131, ал.3 ГПК и без да е ново доказателство, въззивният съд е постановил решението си в противоречие с посочената практика на ВКС. По съществото на касационната жалба: С атакуваното решение състав на Софийски градски съд е потвърдил решението от 26.08.2013г. по гр.д.№69/2012г. на Софийски районен съд, 41 с-в, с което е бил отхвърлен като неоснователен предявеният от Л. П. Р. срещу С. В. А. иск по чл.30, ал.3 ЗС за заплащане на сумата от 12 930лв., представляваща неполучен дял в размер на 1/24 от ползите, реализирани при отдаване под наем на съсобствени недвижими имоти, находящи се в [населено място], [улица], от които 3400 евро за сутерена, отдаден под наем на клуб „С.” за времето от 01.04.2008г. до 30.10.2010г. и 3216 евро за наем на магазин в партера на сградата, за периода 15.05.2009г. – 30.09.2010г. Въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция, в които е прието, че ищецът е собственик на 3/24 идеални части от процесните имоти, а ответникът – на 6/24 от тях. Решаващите мотиви за отхвърляне на предявения иск са два - че доходите от наеми, които ответникът е декларирал в данъчната си декларация, съответстват на притежаваната от него квота в съсобствеността, следователно той не дължи на ищеца никакви суми по чл.30, ал.3 ЗС, както и че ищецът не е доказал наемите да са били получавани единствено от ответника, след като има и други съсобственици. Въззивният съд е добавил, че по реда на чл.30, ал.3 ЗЗД се дължат получените наеми, а не договорените такива и че сами по себе си договорите не удостоверяват получаването на наема. Решението е неправилно. По делото е установено, че с договор от 01.04.2008г. ответникът С. А., заедно с други съсобственици, е отдал под наем на [фирма] недвижим имот – клуб „С.“, находящ се в [населено място], [улица], за сумата от 3600 евро. С договор от 15.05.2009г. ответникът С. В. А., заедно с други съсобственици, е отдал под наем на [фирма] магазин, намиращ се на същия адрес. От 01.11.2009г. наемната цена е намалена на 4200 евро. И двата договора са сключени без участието на ищеца Л. П. Р., въпреки че според неопроверганите констатации на нотариален акт №55, т.V, рег.№12165, дело №794/2007г., той е собственик на 3/24 ид.части от двата имота. Неучастието на ищеца като страна по наемното правоотношение произтича от оспорването от ответника на качеството му на наследник на общия наследодател Л. Я. А., който е притежавал ½ ид.част от процесните имоти. С влязло в сила решение от 11.06.2009г. по гр.д.№301/2007г. на Софийски апелативен съд това оспорване е отхвърлено, като решението има сила на пресъдено нещо в отношенията между Л. Р. и С. А.. Неправилно искът по чл.30, ал.3 ЗС е отхвърлен с довод, почерпен от данъчната декларация на ответника, която е представена по делото извън срока по чл.131, ал.3 и чл.143, ал.2 ГПК. Но дори тази декларация да беше представена своевременно, тя не може да обоснове отхвърлянето на предявения иск. След като ответникът е наемодател на съсобствена вещ, той дължи на другия съсобственик, който не е страна по договора, неговата припадаща се част от наема. В този смисъл е решение №83 от 10.02.2000г. по гр.д.№1107/1999г. на ВКС, ІV ГО, решение №1307 от 18.12.2008. по гр.д.№5897/2007г. на ВКС, ІІ ГО. В настоящия случай наемодатели по договора за наем на клуб „С.” са шест от съсобствениците на имота, притежаващи общо 3/4 ид.части от него. По аналогичен начин е установено наемното правоотношение за магазина в същата сграда. Ищецът Л. Р. не е страна и по двата договора. Не е страна по договорите и неговият брат Я. П. Р.. Двамата притежават по 1/8 ид.част или общо останалата ¼ от съсобствеността. За своята 1/8 или 3/24 ид.части от имотите ищецът има вземане по чл.30, ал.3 ЗС по отношение на всеки от другите съсобственици-наемодатели. Конкретно срещу ответника С. А. ищецът има вземане в размер на 1/24 част от наема, колкото е припадащата се на този наемодател част от задължението към ищеца и колкото е исковата претенция. За другите 2/24 от наема той има вземане към останалите наемодатели, което обаче не е предмет на настоящото дело. Неправилен е и изводът, че искът по чл.30, ал.3 ЗС следва да се отхвърли, тъй като по делото не е доказано получаването на наеми от страна на ответника. Наличието на наемни правоотношения, по които ответникът е страна, е доказано с двата договора за наем, представени по делото. Възражението, че наемателите не са плащали редовно договорените наеми поради настъпилата икономическа криза, както и искането вещо лице да извърши проверка в техните счетоводства, са направени своевременно в отговора на исковата молба. При това положение съдът е следвало да установи с помощта на вещо лице реално получения наем за обектите през процесния период /при справка в считоводството на наемателите/, както и средният месечен наем за същите обекти през този период, който да бъде минималната база, по която искът по чл.30, ал.3 ЗС да бъде уважен. В такъв смисъл е практиката на ВКС, отразена например в решение №1070 от 23.10.2008г. по гр.д.№4753/2007г. на ВКС, ІІ ГО и решение №318 от 23.07.2009г. по гр.д.№6301/2007г. на ВКС, ІV ГО. Като е отхвърлил предявения иск, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. Делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да установи реално получения от ответника наем, както и средният месечен наем за обектите през процесния период, който е минималната база, по който искът да бъде уважен, при отчитане на припадащата се на ответника част от задължението към ищеца. Освен това при произнасяне по предявения иск съдът следва да съобрази възражението за погасителна давност, което е направено своевременно с отговора на исковата молба и което засяга част от периода по единия договор за наем. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решението от 30.01.2015г. по гр.д.№8635/14г. на Софийски градски съд, ІІ-Б с-в. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: