Р Е Ш Е Н И Е № 230 Гр. София, 19 юни 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и осми май през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Б. Джамбазов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 398/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационна жалба на подсъдимите П. С. В., М. К. Ж. и А. П. Т. срещу въззивна присъда № 679/13. 11. 2014 год., постановена по в. н. о. х. д. № 302/2014 год. на Пловдивския апелативен съд, НО, първи наказателен състав. В касационната жалба на подс. В. са изложени доводи за наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Изразява се несъгласие с аналитичната дейност на въззивната инстанция, като се изтъква, че показанията на свид. А. пред въззивния съд съдържат значителни противоречия, което прави недопустимо поставянето им в основата на осъдителна присъда. Твърди се, че с оглед централното място на съдебното производство е било недопустимо кредитирането на показанията на пострадалата от досъдебната фаза. Акцентира се върху поведението и след приключване на инцидента, като се сочи, че полицейските служители не са забелязали никакви травми по нея. Сочи се, че разпечатките от мобилните оператори установяват, че подсъдимите са се намирали на място, различно от посоченото от пострадалата, както и че след като А. е разполагала с мобилен телефон, е могла да сигнализира органите на реда и тъй като не го е сторила, е действала по свое желание. Възразява се срещу изводите на апелативния съд, че обясненията на подсъдимите не заслужават доверие. В жалбата не са изложени конкретни аргументи в подкрепа на тезата за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание. Поддържа се искане въззивният съдебен акт да бъде отменен и подс. В. да бъде оправдан по повдигнатите му обвинения. В жалбата на М. Ж. се сочи, че присъдата е необоснована, незаконосъобразна и несправедлива и се поддържа искане за отмяната й и за оправдаване на подсъдимия или за изменението й в санкционната й част, като бъде намален размерът на наложените наказания. Не са изложени конкретни аргументи в подкрепа на оплакванията за нарушение на материалния закон, за наличието на съществени нарушения на процесуалните правила или за явна несправедливост на наложените наказания В касационната жалба на подс. А. Т. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК и е направено искане за отмяна на присъдата и за оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане, но отсъстват конкретни възражения във връзка с процесуалната дейност на предходните съдебни инстанции. В съдебно заседание защитникът на подс. В. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и пледира въззивната присъда да бъде отменена и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав. Подс. П. В. моли да бъде отменена въззивната присъда и да бъде оставен в сила първоинстанционният съдебен акт. Защитникът на подс. Ж. поддържа касационната жалба. Солидаризира се с доводите, изложени от защитника на подс. В.. Сочи, че не са събрани доказателства за упражнена сила и заплашване от подсъдимите, а апелативният съд е интерпретирал превратно поведението на свид. А., с оглед на което пледира подзащитният му да бъде оправдан, а като алтернатива – да бъде намалено наложеното му наказание като се съобрази професията на пострадалата. Подс. М. Ж. заявява, че не е извършил престъпление и моли да бъде оправдан. Защитникът на подс. Т. поддържа касационната жалба. Подс. А. Т. сочи, че не е извършил престъпление и моли да бъде отменена въззивната присъда. Прокурорът дава заключение, че касационните жалби и на тримата подсъдими са неоснователни. Сочи, че въззивният съд е подложил на обстоен анализ събраните гласни и писмени доказателства и е направил верни изводи за наличието на престъпно поведение от тримата подсъдими, като действията им са получили законосъобразна правна квалификация. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 679/13. 11. 2014 год. по в. н. о. х. д. № 302/2014 год. Пловдивският апелативен съд, НО, първи наказателен състав е отменил присъда № 116/ 13.11.2013г. по НОХД № 1021/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд в частта, с която подс. В. е бил оправдан по предявените му обвинения по чл. 142, ал. 3, т. 1, пр. 2, вр. ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал.1 б. „б”, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, по чл. 152, ал. 3, т. 1 и т. 5, вр. ал.1 т. 2, вр. чл. 29, ал. 1 б. „б”, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и по чл. 150, ал. 1 от НК; в частта, с която подс. Ж. е бил оправдан по повдигнатите му обвинения по чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и по чл.152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК; в частта, с която подс. Т. е бил оправдан по повдигнатите му обвинения по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК и по чл. 322 от НК и в частта относно разноските и вместо това е признал подсъдимите за виновни както следва: - Подсъдимите В. и Ж. в това, че на 28. 05. 2012 г. в землището на [населено място], в съучастие като съизвършители, а подсъдимият В. и при условията на опасен рецидив, отвлекли Н. Т. А. и деянието е извършено от две лица, поради което и на основание чл. 142, ал. 3, т. 1, пр. 2, вр. ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б”, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъдил подс. В. на пет години лишаване от свобода, а подс. Ж. на основание чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 и чл.55, ал.1, т.1 от НК – на три години лишаване от свобода. - Подсъдимите В., Ж. и Т. в това, че на 28. 05. 2012 г. в землището на [населено място], в съучастие като съизвършители, а подс. В. и при условията на опасен рецидив, изнасилили Н. Т. А., като са я принудили към това със сила и заплашване и деянието е извършено от повече от две лица - три лица, поради което и на основание чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 и чл.55, ал.1, т.1 от НК за подсъдимите Ж. и Т. и на основание чл. 152, ал. 3, т. 1 и т. 5, вр. ал.1, т. 2, вр. чл. 29, ал. 1 б. „б”, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 и чл. 55, ал.1, т. 1 от НК – за подс. В. ги е осъдил на две години лишаване от свобода. - Подс. В. – в това, че на 28.05.2012 г. в землището на [населено място] извършил действия, с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на Н. Т. А., като употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 150, ал. 1 и чл.55, ал.1, т.1 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода. - Подс. Т. – в това, че на 28.05.2012 г. в землището на [населено място] не попречил на извършването на очевидно тежко престъпление по чл. 142, ал. 2 т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК от подсъдимите Ж. и В., като е могъл да стори това, без значително затруднение и опасност за себе си, поради което и на основание чл. 322 и чл. 55, ал. 1, т. 2, б.“в“ от НК го е осъдил да заплати глоба в размер на 200 лв. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил най-тежкото измежду наказанията, определени на подс. В. – пет години лишаване от свобода, като е определил първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил най-тежкото измежду наказанията, определени на подс. Ж. – три години лишаване от свобода, като е определил първоначален общ режим на изтърпяването му в затворническо общежитие от „открит“ тип. На основание чл. 23, ал. 3 от НК съдът е присъединил към наказанието две години лишаване от свобода, наложено на подс. Т. наказанието глоба в размер на 200 лв., като е е определил първоначален общ режим на изтърпяване наказанието лишаване от свобода в затворническо общежитие от открит тип. Съдът е потвърдил присъдата в останалата й част. По пределите на касационната проверка: Независимо от обстоятелството, че подс. В. е бил признат от окръжния съд за виновен в извършването на престъпление по чл. 196 от НК, той не е атакувал първоинстанционната присъда в единствената и осъдителна част, а производството пред въззивния съд е било образувано единствено по протест на прокурора. При положение, че подсъдимият не е упражнил правото си на въззивно обжалване, изразявайки по този начин съгласие с първоинстанционния съдебен акт, и след като положението му не е било утежнено от въззивната инстанция, той няма право да атакува пред ВКС решението, с което е потвърдена присъдата в необжалваната от него осъдителна част, т. е. недопустимо е така нареченото „прескачащо” касационно обжалване. Ето защо извън пределите на касационната проверка следва да остане въззивната присъда в частта и, отнасяща се до престъплението по чл. 196 от НК, извършено от подс. В.. По доводите за съществени нарушения на процесуалните правила: Доводите, свързани с наличието на съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, следва да бъдат разгледани на първо място, доколкото същите са от водещо значение за преценката на законосъобразността на обжалвания съдебен акт и от основателността им зависи дали ще бъдат обсъждани аргументите на защитата за наличие на останалите касационни основания. Тъй като възраженията в касационните жалби за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в крайна сметка са идентични (а това се отнася и до доводите за нарушение на материалния закон и за явна несправедливост на наказанието), не е необходимо да бъдат коментирани за всеки подсъдим поотделно. Преди всичко следва да се подчертае, че в касационното производство фактическата необоснованост не съставлява основание за отмяна на атакувания съдебен акт. Касационният съд е съд по правото и се произнася в рамките на фактическите положения, приети от предходната инстанция, като проверява доколко са спазени процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение при установяване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Това означава, че касационната инстанция може да извършва преценка дали въззивният съд е основал изводите си върху всички доказателства или доказателствени средства или е игнорирал някои от тях; дали е основал изводите си върху доказателствени материали, събрани и проверени по съответния ред; дали е или не е изопачил смисъла и значението на доказателствените източници; дали при оценката на доказателствата съдът е нарушил законите на обективната логика на изследваните факти; дали е обсъдил всички доводи на страните. В същото време касационният съд не може да пререшава да пререшава въпроса за доказаността или недоказаността на обвинението, както и този за достоверността на доказателствата и доказателствените средства (каквито по същество са претенциите на защитата) като признае за достоверни такива доказателствени материали, които инстанциите по фактите са приели за съмнителни или лъжливи, и, обратно – да признае за съмнителни или лъжливи такива доказателствени материали, които въззивната инстанция е оценила като достоверни. С оглед изложеното аргументите на защитата на тримата подсъдими във връзка с доказателствената съвкупност и с фактическата обстановка, приета от Пловдивския апелативен съд, могат да бъдат обсъдени единствено от гледна точка на наличието или липсата на съществено нарушение на процесуалните правила при формиране на вътрешното убеждение. Внимателният прочит на въззивния съдебен акт не дава основание да бъде отправен упрек към аналитичната дейност на контролираната инстанция. Апелативният съд е изпълнил стриктно процесуалните си задължения за разкриване на обективната истина, като е положил усилия за установяване местонахождението на пострадалата. След непосредствения и разпит в хода на въззивното съдебно следствие съдът е основал изводите си относно правно значимите обстоятелства върху нейните показания, като е преодолял констатираните противоречия в тях в двете фази на наказателния процес при стриктно спазване на изискванията на чл. 281 от НПК. Несъответствията в твърденията и пред съда и по реда на чл. 223 от НПК са били анализирани внимателно и задълбочено, като е съобразена относителната неизменност във времето на показанията на А. досежно основните правно значими факти, свързани с нежеланието и да тръгне с подсъдимите, насилственото и вкарване в автомобила им и предприетите след това действия спрямо нея. Същевременно са изложени убедителни съображения, че непълнотите и противоречията се отнасят преди всичко до подробностите от инцидента и са последица от изтеклия значителен период от време, разделящ деянието от разпита на пострадалата (повече от две години), а не от стремеж да представи невярно събитията от 28. 05. 2012 год. Показанията и от досъдебното производство пред съдия са били интерпретирани съобразно действителните им смисъл и съдържание и въззивният съд е приел за безспорно установени обстоятелствата, обосноваващи съставомерност на деянията на тримата подсъдими. Тук е мястото да се отбележи несъстоятелността на доводите в жалбата на подс. В., че с оглед централното място на досъдебното производство съдът е бил длъжен да възприеме безрезервно показанията на пострадалата в хода на въззивното съдебно следствие. Да се приеме, че с оглед разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от НПК достоверни са единствено гласните доказателства, събрани в рамките на съдебното следствие, означава на тези доказателствени източници да се придаде предварително установена сила в разрез със забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК. Без претенции за изчерпателност следва да се посочи, че централното място на съдебното производство означава невъзможност за връщане на делото на прокурора поради недостатъци в доказателствената дейност на разследващите органи в досъдебната фаза (опорочване на реда за събиране на доказателства или непълнота на доказателствения материал), а също така и ограничена възможност при постановяване на присъдата да се ползват доказателства от досъдебното производство, на които обвиняемият не е могъл да се противопостави лично. В същото време оценката на приобщените по съответния процесуален ред доказателствени източници от досъдебното производство се подчинява на същите процесуални правила като тази на доказателствата, събрани в хода на съдебното следствие. За съда не съществува процесуална забрана да кредитира показанията на свидетел, дадени пред разследващ орган или по реда на чл. 223 от НПК, стига преди това да ги е прочел по реда на чл. 281 от НПК и да е изпълнил задълженията си по чл. 305, ал. 3, изр. 2 от НПК, които изисквания са били изпълнени от въззивната инстанция. Съдът е анализирал и показанията на свид. Т. в двете фази на наказателния процес и убедително е защитил тезата си, че доверие заслужават тези, дадени пред разследващ орган. След съпоставянето на първоначалните показания на Т. със заявеното от свид. П. с основание е прието, че те служат като контролно доказателство за верността на твърденията на пострадалата, доколкото двамата са първите лица, осъществили контакт с Н. А. след деянието и са възприели, че била разстроена, докато разказвала, макар и не с подробности, че е изнасилена. Наред с това контролираната инстанция е обсъдила и показанията на полицейските служители И. и Т. и е приела, че те не опровергават посоченото от пострадалата за упражнено насилие над нея, доколкото увреждането, констатирано от съдебномедицинската експертиза при освидетелстването на А., е локализирано в окосмената част на главата и може да бъде получено по начина, съобщен от свидетелката. Същевременно заявеното от И. и Т. за спокойно поведение на пострадалата при подаване на сигнала е обсъдено в светлината на обстоятелството, че това е сторено около два часа след деянието, като е съобразено и заключението на съдебнопсихиатричната експертиза на л. 73-74, т. 4 ДП, съгласно което с оглед естеството на трудовите и занимания Н. А. в някаква степен е била подготвена за възможно посегателство спрямо нея, а непосредствено след деянието е проявила емоционална нестабилност и загриженост за последствията от ситуацията, в която е изпаднала. Не са били игнорирани и обясненията на подсъдимите, като е извършен детайлен анализ на противоречията между тях – от една страна, и тези в твърденията на всеки от тримата в различните фази на наказателния процес – от друга. В частта им, отнасяща се до наличие на съгласие от страна на пострадалата да тръгне с тях и да осъществи полов акт с подсъдимите Ж. и Т., както и до извършено заплащане за предоставените сексуални услуги, обясненията на В., Ж. и Т. са оценени правилно като нелогични, неубедителни и вътрешно противоречиви. Същевременно след като е констатирал, че в същата насока са и показанията на самата пострадала, съдът е приел, че може да се довери на заявеното от подсъдимите Т. и Ж. за осъществен от тях полов акт с Н. А.. По аналогични съображения е кредитирал и твърденията на тримата подсъдими относно мястото, от което са взели пострадалата и досежно мястото, на което са били осъществени действията, насочени срещу половата и неприкосновеност. Неоспорването на факта, че тримата са е намирали с Н. А. по едно и също време и на едно и също място обосновава и неоснователността на възраженията в жалбата на подс. В., отнасящи се до местоположението му съобразно разпечатките от мобилните оператори. На следващо място, не могат да бъдат споделени доводите, свързани със заключението на комплексната съдебнопсихиатрична и психологична експертиза. Защитникът на подс. В. с основание сочи, че наред с извършеното експертно изследване, вещите лица са си позволили да анализират и доказателствата и да посочат кои според тях са достоверни, но аргументите му биха били основателни единствено ако въззивната инстанция не бе изпълнила задължението си да обсъди доказателствата по отделно и в тяхната съвкупност и бе заменила собствения анализ с декларативно препращане към експертното заключение. Прочитът на мотивите към присъдата показва, че апелативният съд се е позовал на коментираната експертиза само в чисто експертната и част, отнасяща се до психическата годност на свид. А. да възприема правилно фактите и обстоятелствата от значение за законосъобразното решаване на делото, като същевременно е извършил всеобхватен анализ на свидетелските показания и обясненията на подсъдимия. Ето защо не може да се приеме, че контролираната инстанция е основала изводите си на негодни доказателствени средства. По доводите за нарушение на материалния закон: ВКС не констатира неправилно приложение на материалния закон, даващо основание за изменение на въззивната присъда или за отмяната й и за оправдаване на подсъдимите. Следва още веднъж изрично да се подчертае, че касационната инстанция не е съд по фактите и се произнася в рамките на фактическите положения, приети от долустоящите инстанции, с оглед на което може да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК единствено в случай, че приетите за доказани обстоятелства очертават несъставомерно деяние. Настоящият казус не е такъв. Въз основа на правилно установените правно значими обстоятелства, въззивната инстанция законосъобразно е преценила, че подсъдимите В. и Ж. са извършили отвличане по смисъла на чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 от НК, като по отношение на подс. В. е налице и квалифициращото обстоятелство по чл. 142, ал. 3, т. 1, пр. 2 от НК. По естеството си отвличането представлява лишаване на пострадалия от възможността сам да определя местоположението си в пространството посредством принудителната промяна на същото това местоположение от страна на извършителя/извършителите. Установените от апелативния съд факти, отнасящи се до хващането на пострадалата за косата и вкарването и в автомобила, извършено от подс. В., последвано от привеждането в движение на превозното средство, осъществено от подс. Ж., законосъобразно са оценени като изключващи възможността свид. А. доброволно, по своя воля да се е присъединила към подсъдимите, като за съставомерността на деянието е без значение на какво разстояние е била превозена против волята й пострадалата. Законосъобразно деянието на подс. В. е квалифицирано като извършено при условията на опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „Б” от НК предвид предходните му осъждания с уточнението, че минимално необходими и достатъчни са осъждането му за престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК на една година и два месеца лишаване от свобода по н. о. х. д. № 1686/2007 год. и на пет месеца лишаване от свобода за престъпление по чл. 354 А от НК по н. о. х. д. № 2010 год. В съответствие със закона е квалификацията по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2 от НК на второто престъпление, извършено от подсъдимите Ж. и В., този път в съучастие с подс. Т.. Въззивната инстанция е съобразила принципното положение, залегнало в задължителната практика на ВКС (ТР № 71/74 год. на ОСНК), че когато принудата чрез употреба на сила се изрази в други престъпления – в случая в отвличането на пострадалата, е налице съвкупност от престъпления по смисъла на чл. 23 от НК. Съдът законосъобразно е оценил обстоятелството, че подсъдимите са превъзхождали пострадалата и като численост, и като физическа сила, както и факта, че са я отвели против волята и от мястото, където тя е изчаквала клиенти. По този начин тя практически е била лишена от избор дали да приеме или не сексуален контакт с тях. Обстоятелството, че Н. А. е разполагала с мобилен телефон, не дава основание да се приеме тезата на защитата за несъставомерност на деянието именно защото не е съществувала каквато и да било възможност тя да го използва в присъствието на тримата значително по-силни от нея мъже. Подсъдимите Ж. и Т. са се съвкупили със свидетелката, като са преодолели несъгласието и посредством насилственото и вкарване в лекия автомобил и превозването и на известно разстояние, в които действия участие е взел и подс. В.. Ето защо апелативният съд законосъобразно е приел, че макар последният да не е осъществил полов акт с пострадалата, този подсъдим също е съучастник в изнасилването, а предвид характеристиката на престъплението като двуактно такова В. се явява съизвършител по смисъла на чл. 20, ал. 2 от НК. Изложените по-горе съображения за наличието на предпоставките по чл. 29, ал. 1, б. „Б” от НК по отношение на подс. В. следва да бъдат отнесени и към извършеното от него изнасилване, което съдът законосъобразно е квалифицирал по чл. 152, ал. 3, т. 5 от НК. С оглед обстоятелството, че подс. В. е осъществил орален акт с пострадалата принудително, против волята и, и тези негови действия са последващи изнасилването, следва да бъдат споделени и изводите на въззивната инстанция относно извършено от този подсъдим самостоятелно престъпление по чл. 150 от НК. Не са налице основания за отмяна на въззивната присъда и в частта, с която подс. Т. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 322 от НК. Липсата на противопоставяне от негова страна на действията на другите двама подсъдими по насилствено вкарване на пострадалата в превозното средство при възможност да стори това без да застраши собствения живот и здраве обосновават обективната съставомерност на деянието по посочения текст от Особената част на НК. Най-сетне, законосъобразна е преценката на въззивната инстанция относно субективната страна на деянията. След като е преценил доказаните действия на всеки от подсъдимите и е установил, че те са осъществени в строга логическа последователност, апелативният съд правилно е извел признаците от субективната страна на всяко от престъпленията, извършено от тримата, като същевременно убедително е защитил констатацията си за общност на умисъла между Ж., Т. и В. по отношение на изнасилването и между първия и третия подсъдим по отношение на отвличането. По доводите за явна несправедливост на наложените наказания: ВКС не констатира и наличието на основания за изменение на проверявания съдебен акт в санкционната му част. В касационните жалби бланкетно се поддържа, че наказанията, определени на тримата подсъдими, са явно несправедливи, но не са изложени конкретни аргументи в тази насока и не е посочено съществуването на смекчаващи обстоятелства, които не са съобразени от апелативния съд, нито отегчаващи такива, чиято тежест и значение неоснователно да е надценена от въззивната инстанция, а внимателният прочит на материалите по делото не може да обоснове очевидно несъответствие между отмерения от съда обем наказателна принуда, от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца – от друга. Съдът е бил достатъчно снизходителен към подсъдимите, като е индивидуализирал наказанията им при условията на чл. 55 от НК, приемайки наличието на многобройни смекчаващи обстоятелства, които обосновават несъразмерна тежест на най-лекото наказание, предвидено за всяко от извършените престъпления. На първо място, контролираната инстанция е направила законосъобразен извод, че по отношение на подс. В., наред със смекчаващите отговорността му обстоятелства (семейното му положение и необходимостта да полага грижи за малолетното си дете, оказаното съдействие на органите на досъдебното производство, добронамереността му към пострадалата след извършване на деянието, манифестирана посредством връщането и на мястото, откъдето била отвлечена) са налице и отегчаващи такива. С оглед предходните му осъждания, които не оказват влияние върху правната квалификация на деянията, при това за различни престъпления, както и предвид водещата му роля спрямо останалите подсъдими, правилно е прието, че обществената опасност П. В. не е незначителна и за постигане на целите по чл. 36 от НК и особено за поправянето и превъзпитанието му е необходимо той да бъде лишен от свобода за по-продължителен период от време. Ето защо удовлетворяване на претенцията му за намаляване на наложените му наказания би представлявало проява на неоправдано снизхождение към него. Обстоятелствата, че подсъдимите Т. и Ж. са трудово ангажирани и с необременено съдебно минало, а последният полага грижи за двете си малолетни деца, правилно са интерпретирани от въззивната инстанция като смекчаващи, но те не дават основание да се приеме, че наложените наказания са завишени и несправедливи. Наред с тях е апелативният съд отчел, че приносът на двамата за постигане на общата престъпна цел е съществен и въпреки наличието на предпоставките на чл. 55 от НК не позволява наказанията им да бъдат индивидуализирани посредством значително слизане под минимума, предвиден за извършените от тях престъпления. Не може да бъде приета тезата на защитника на подс. Ж., че като смекчаващо обстоятелство следва да се третира начинът, по който пострадалата изкарвала прехраната си. Фактът, че Н. А. се занимавала с проституция, не обосновава по-ниска степен на обществена опасност на посегателството срещу половата и неприкосновеност, защото не я лишава от правото и сама и по собствена воля да избере кога и с кого да има сексуални контакти. Нещо повече, упражняваната от пострадалата дейност е сериозен рисков фактор и я прави значително по-уязвима на подобни посегателства. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 4 от НПК и въззивната присъда следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 679/13. 11. 2014 год., постановена по в. н. о. х. д. № 302/2014 год. по описа на Апелативен съд – гр. Пловдив. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.