Р Е Ш Е Н И Е № 94 С., 28.03.2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на шестнадесети февруари две хиляди и дванадесета година, в състав: Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№701 по описа за 2011г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. Ю. от [населено място], област Б., срещу решение №62 от 08.03.11г. по гр.д.№42/11г. на Благоевградския окръжен съд. Жалбоподателят поддържа, че не е бил редовно призован за съдебното заседание пред окръжния съд. Освен това постановеният съдебен акт е необоснован, не са обсъдени в пълнота събраните доказателства, пренебрегнати са съществени факти по делото. Ответниците в производството не вземат становище по жалбата. С определение №1034 от 07.11.11г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК поради противоречието му със задължителната съдебна практика по прилагането на чл.188, ал.1 от ГПК /отм./. За да се произнесе по поставения въпрос и по съществото на касационната жалба, настоящият състав взе предвид следното: С обжалваното решение състав на Благоевградския окръжен съд е оставил в сила решение №193 от 12.06.07г. по гр.д.№457/06г. на Гоцеделчевския районен съд, в частта, с която е бил отхвърлен предявеният иск за делба на УПИ ІІІ-208 от кв.4 по плана на [населено място], област Б. и построените в него три паянтови жилищни сгради и две стопански постройки. Въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото не може да се установи чия е собствеността върху спорния имот. Не е доказано дядото А. да е бил първоначален собственик на имота, тъй като няма данни за началния момент, от който той го е владял. Не е установено също неговият син А. и съпругата му А. да са придобили имота по давност, въпреки че са живели и са се ползвали от него, тъй като няма данни да са отблъснали владението на останалите наследници на А.. Не е доказана и собствеността на единия от внуците на А. и син на А. – ответникът И. Ю.. Нотариалният акт, с който той и съпругата му са признати за собственици на имота въз основа на извършена обстоятелствена проверка не създава вещни права, а само ги прогласява; той не легитимира тези лица като собственици, до доказване на придобивното им основание. В съдебния процес не са установени твърденията им, че са владели имота повече от 40 г. Съдът не е зачел свидетелските показания, според които дядото А. е изразил воля имотът да остане за И., който се е грижил за него до смъртта му. Мотивирал се е с това, че устното разпореждане с правото на собственост е нищожно, а освен това не било ясно дали А. е бил собственик. Освен това – И. и съпругата му са живели в по-новата постройка, в която са направили значителни подобрения, но не се доказало от кого са построени останалите постройки,кой ги е ползвал и на какво основание, както и дали семейство И. е осъществявало фактическа власт върху тях с намерение за своене, още повече, че през определени периоди от време в имота са живели и родителите на И. – А. и А.. Настоящият състав счита, че въззивното решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС по прилагането на чл.188, ал.1 от ГПК /отм./, която включва решения по чл.290 от ГПК - решение №450 от 21.07.09г. по гр.д.№3547/08г. на ВКС, ІІ ГО; решение №570 от 06.11.09г. по гр.д.№4112/08г. на ВКС, ІІ ГО; решение №796 от 02.02.11г. по гр.д.№1660/09г. на ВКС, І ГО и др. В тях най-общо се приема, че въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. В конкретния случай въззивният съд не е обсъдил доказателствата в тяхната взаимна връзка, както поддържа и касаторът. Като краен резултат обаче въззивното решение е правилно. Съображенията за това са следните: Установено е по делото, че спорният УПИ ІІІ-208 от кв.4 по плана на [населено място] произхожда от дядото на страните А. Ю., който е живял в старата жилищна сграда, построена в него. Бащата на страните А. Ю. също е живял в имота от раждането си, а след това там са живели и неговите деца. Установено е по делото, че дядото А. е изразил воля имотът да остане на неговия внук И. Ю. – ответник по предявения иск, тъй като той и семейството му /а не синът му А. и снаха му А./ са поели неговото гледане на стари години. Тази негова воля е била известна както в семейството, така и в цялото село, според показанията на свидетеля О.. В съответствие с тази воля още от 1967г. И. Ю. е поел плащането на данъците за имота. Освен това - в съответствие с тази воля И. е извършвал действия, които сочат на установеното от него и семейството му владение на имота – ремонти, както и строителство на пристройка към старата сграда и на тези действия никой от ищците не се е противопоставил. Братята и сестрата на И. са се изнесли от имота и са се установили да живеят на друго място, като са отсядали в него само във връзка със свои гостувания. Освен това – И. и съпругата му С. се е снабдили и с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка - №105, т.ІV, рег.4999, н.д.№729/05г. на нотариус №507 по регистъра на нот.камара. От тези факти следва извод, че И. Ю. и С. Ю. са станали собственици на спорния имот по давност, като констатациите на представения от тях нотариален акт не се опровергават от данните по настоящото дело. Владението върху имота те са придобили още през 1967г. от дядото А. Ю., като до снабдяването им с нотариален акт през 2005г. са изтекли много повече от изискуемите 10г. по чл.79, ал.1 от ЗС. Самият А. Ю. не се е позовал на придобивна давност, не се е снабдил с нотариален акт за собственост, затова спорният имот не се е включил в неговото наследствено имущество. Същото се отнася и за неговия син А. Ю.. Действително, А. също е живял в имота до смъртта си, в него е живяла и съпругата му А., но при изрично изразената воля на дядото А. на кого оставя имота си, те не са извършвали владелчески действия, нито пък са се позовали на придобивна давност. Затова ищците, като наследници на А., не могат да черпят права от наследствено правоприемство по отношение на спорния имот. Ето защо като краен резултат въззивното решение, с което е бил отхвърлен искът за делба на този имот, е правилно и следва да бъде оставено в сила. Що се отнася до другото оплакване на касатора – той е бил призован във въззивното производство своевременно чрез своя син А. и би могъл да ангажира доказателства по делото. Но дори призоваването да не е било редовно, доколкото връщането на делото на въззивната инстанция за събиране на нови доказателства е било по почин на съда, а не по искане на страните и доколкото другата страна не е представила нови доказателства, нарушението не е съществено и не обосновава основание за ново връщане на делото на въззивния съд за разглеждането му за трети пореден път. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №62 от 08.03.11г. по гр.д.№42/11г. на Благоевградския окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: