Р Е Ш Е Н И Е № 73 Гр.София, 25.02. 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети февруари, две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря Цекова В присъствието на прокурора ВЕЛИНОВА Изслуша докладваното от съдия Стамболова К.Н.Д. 2324/12 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С решение № 254/14.11.12 г.,постановено от АС- Велико Търново /ВтАС/ по В.Н.Д.255/12 г., е потвърдена присъда от 09.07.12 г.,постановена от ОС-Велико Търново /ВтОС/ по Н.Д.332/11 г. С последната подсъдимите С. С. Й. и А. А. Ф. са признати за виновни в извършени от тях престъпления по чл.199,ал.1,т.4 вр.чл.198,ал.1 вр.чл.29,ал.1, б.Б вр.чл.20,ал.2 НК и по чл.131 А,пр.2 вр.чл.129,ал.2 вр.ал.1 вр.чл.29,ал.1,б.Б вр.чл.20,ал.2 НК за Й. и по чл.198,ал.1 вр.чл.20,ал.2 НК и по чл.129,ал.2 вр.ал.1 вр.чл.20,ал.2 НК за Ф., като са оправдани за употреба на заплаха и за отнемане на мобилен апарат А.. За всяко от извършените престъпления са им наложени наказания лишаване от свобода по пет години за Й. и съответно три и две години за Ф., като са определени общи най-тежки наказания, респективно пет и и три години лишаване от свобода. Постановено е Й. да изтърпи определеното му най-тежко наказание при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. При условията на чл.66,ал.1 НК изтърпяването на наложеното на Ф. наказание е отложено с петгодишен изпитателен срок. Недоволни от така постановения съдебен акт са останали и двамата подсъдими, които чрез своите защитници го атакуват в срок. Й. релевира оплаквания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК, а Ф.-такива по чл.348, ал.1,т.2 и 3 НПК. В жалбата на първия се моли ВКС да постанови нова присъда, с която той да бъде оправдан или алтернативно, да отмени постановената присъда /вероятно се има предвид тази на първо-инстанционния съд, защото второстепенният съдебен състав се е произнесъл с потвърдително решение/ и да върне делото за ново разглеждане. В жалбата на втория се настоява решението на ВтАС да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от въззивния съд или алтерантивно-да бъде изменено, като бъде намалено наложеното на Ф. наказание. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият С. и назначеният му пред тази инстанция служебен защитник поддържат жалбата,с отразените в нея доводи. Представя се и допълнение към нея, в което са развити нови такива, касаещи нарушение на материалния и на процесуалния закон. Иска се или оправдаване,или отмяна на решението на ВтАС и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на този съд. Подсъдимият Ф.,редовно призован, не се явява. Не се явява и неговият защитник, но са изпратени писмени бележки,според които жалбата се поддържа изцяло. Представителят на ВКП моли решението на ВтАС да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и допълнителните изложения към тях, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното: ПО ЖАЛБАТА НА Й.: 1/ ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА ПРОЦЕСУАЛНИ НАРУШЕНИЯ: В касационната жалба на този подсъдим са развити три определени оплаквания, чийто основен анализ следва да обоснове,според защитата, липса на доказателства за извършени престъпления от страна на този деец. В допълнението към касационната жалба, изготвено от назначения пред тази инстанция служебен защитник, са изложени множество допълнителни аргументи, относими към релевираните касационни основания по т.1 и 2 на чл.348, ал.1 НПК. Всички изтъкнати оплаквания, доколкото се съдържат в посочените цифрово основания, ще бъдат обсъдени от настоящата инстанция. Първо, в допълнението към касационната жалба се атакува присъединяване на показанията, депозирани от пострадалия С. на досъдебното производство пред съдия, към годната за ценене доказателствена маса, предвид прочита им в съдебно заседание пред първоинстанционния съд. Основание за това е твърдяно нарушение на разпоредбата на чл.223,ал.1 НПК, тъй като третираните показания са дадени пред съдия от РС, а не от ОС, който се явява съответен с оглед повдигнатите обвинения по чл.199,ал.1 НК. Трябва да се отдаде дължимото на защитата, а именно, че е направен анализ по дати кога органът на досъдебното производство е разбрал за съдебното минало на Й. и за характера на уврежданията на С., обосноваващи обвинението за квалифициран грабеж, определящ производството като разглеждано от ОС, на основание чл.35,ал.2 НПК. Признато е, че към момента на провеждане на присъединения към ценимата доказателствена маса разпит пред съдия, производството все още е било образувано и се е водело като такова по чл.198 НК, но се спори за вече събраните и съзнавани от разследващия орган данни за повдигане на обвинение за по-тежко наказуемо престъпление, определящо друга родова подсъдност. И да се приеме за вярно казаното, в процесуалния закон е прокарана процедура, която трябва да се спазва. Най-общо казано, коментираният разпит на С. е проведен на 29.12.09 г., като на 04.01.10 г.разследващият полицай е изпратил делото на ВтРП с оглед прехвърлянето му към ВтОП и същото е прието за разглеждане по този ред с постановление на прокурор от ОП-Велико Т. на 02.02.10 г. След това е повдигнато и по-тежкото обвинение. Следователно, съдията от съответния първоинстанционен съд отначало е бил точно този от РС, отговарящ за разпит при производство по чл.198 НК. Пред такъв е проведен разпитът, присъединен чрез прочит на основание чл.281, ал.1,т.1 и 2 НПК и предвид казаното, стореното не противоречи на процесуалните правила. Това принципно възражение се отправя за първи път пред съд, така че въззивната инстанция не може да бъде упрекната, че не е взела отношение по него и не го е отстранила. Служебно тя очевидно нито е мислила, нито е намерила наличие на незаконосъобразие. Второ, на л.11 и сл.от ДП е приложен протокол за оглед на место-произшествие, според който са иззети следи и веществени доказателства. Някои от тях са изследвани от вещо лице П. Х. по съдебно-медицинска експертиза на веществени доказателства. Според защитата, макар и формално този протокол да е озаглавен огледен такъв, в себе си той инкорпорира действия по изземване и липсва съответна съдебна санкция за това-разрешение или одобрение. В тази връзка се било стигнало до негодност на иззетите предмети, станали обект на посочената експертиза. Настоящата инстанция не може да се съгласи с тезата на защитата и следва да изложи собственото си тълкуване за двата независими един от друг способа на доказване. Съгласно чл.155,ал.1 НПК съдът и органите на досъдебното производство извършват оглед на местности, ПОМЕЩЕНИЯ, предмети и лица с цел да разкрият,непосредствено да изследват и да запазят по реда, установен в НПК, следи от престъплението и други данни, необходими за изясняване на обстоятелствата по делото. В съответствие с чл.160,ал.1 НПК, когато има основание да се предполага, че в някое помещение или лице се намират предмети, книжа или компютърни информационни системи, съдържащи информационни данни, които могат да имат значение за делото, се извършва претърсване за откриването и изземването им. Иначе казано, оглед се прави на място на вече констатирано престъпление и се изземват следи от него. Претърсването и свързаното с него изземване се осъществяват за издирване на лица или предмети, включително и в помещения, с цел намиране на доказателствени данни, потенциално имащи значение за делото. Точно затова законът приема, че когато се извършва оглед, който трябва да е на място,на което вече е констатирано престъпление, дори и то да е в помещение, както е в процесния случай, не е необходима съдебна санкция. Такава е нужна, когато за доказване на престъпление се посяга на същностни конституционно скрепени и наказателно процесуално обгрижени права на гражданите, каквото е правото на неприкосновеност на самата личност, на обитавано жилище, използван офис и т.н. Вярно е, че не титулът на съответното писмено доказателствено средство определя неговата същност, а последната трябва да бъде конкретно обмисляна, на фона на предприетото от орган на досъдебното производство или респективно съд фактическо поведение. Но също така е вярно, че в конкретния случай не се констатира изкористяване на процесуалните норми и проведеното атакувано действие е същински оглед с необходимите негови последици. Ето защо не може да се счете за състоятелно възражението по поставения проблем. Отново трябва да се заяви, че той е повдигнат за първи път на разглеждане пред съд по това дело, така че ВтАС не може да търпи укор за необсъждането му. Трето, в жалбата до ВКС е подхвърлен довод за нарушено право на защита на касатора Й. във връзка с допуснато от първоинстанционния съд изменение на обвинението. Липсват каквито и да са допълнителни аргументи в тази насока. Първостепенният съд е обосновал становището си защо не се нарушават процесуалните права на подсъдимите с изменение на обвинението, втората инстанция е приела същото и върховната съдебна инстанция по наказателни дела не съзира основания, обсъдими на плоскостта на допуснато нарушение на правото на защита на Й. /комуто е дадено и време за подготвяне по новото обвинение/, при това съществено такова. Четвърто, голяма част от изложението по допълнението към касационната жалба на този касатор е свързана с некачествен анализ на събраните по делото доказателствени материали. В светлината на приетата като отнета сума от първата инстанция и цялостната фактология по престъпната дейност, възприета и от ВтАС, се атакуват изводи, които не са резултат от обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. По този начин са въведени нарушения на правилата, заложени в разпоредбите на чл.14,ал.1, чл.107,ал.3 и чл.303,ал.3 НПК. Направен е пространен анализ на множество свидетелски показания с отнасянето им едни към други, констатирани са техни противоречия, които да дискредитират несъмнения извод за отнемане на парични средства от пострадалия в приетия размер от 170 лв. Прегледът на материалите по делото дава възможност на ВКС да прецени,че въззивният съд е изпълнил всички свои процесуални задължения за преценка на допуснатите, събрани и проверени от ВтОС доказателства, като е осъществен и принципно правилен техен разбор. Без съмнение пострадалият не се установява да е бил примерен гражданин, който безукорно спазва законодателството на страната. Без съмнение той е бил внушаем и зависим от лица, които го ползват като “бушон” при извършване на свои лични дейности по прехвърляне на дружества, с оглед избягване деклариране и заплащане на данъчни задължения. Но това не означава, че показанията на този свидетел трябва да бъдат приети за ненадеждни изначално, защото е заинтересован. Няма и доказателствени основания да се счита, че той желае да набеди подсъдимите, за сметка на свидетеля Г. например, каквито намеци се правят от страна на защитата. Действително, има несъответствия в собствените показания на потърпевшия, особено преценявани в годините на протичане на наказателното производство, през които той е разпитван няколко пъти и не дава винаги ясни изявления. Точно поради тази причина от една страна е ползвана техниката на прочит на негови показания, дадени пред съдия на досъдебното производство,кредитирани в основни пунктова. За депозираните пред разследващ орган ВКС няма да говори,защото те не са присъединени чрез прочит, което не става винаги, а при наличие на данни по надлежен процесуален ред- това е отговор на възражение, направено от защитата. От друга- съобщеното от това лице е съотнесено към казаното от свидетелката Г. по отношение на побоя, показанията на Г., А., Г. и С. Ф. /последния брат на подсъдимия Ф./ и данните по съдебно-медицинското заключение за нараняванията на потърпевшия и механизма на тяхното причиняване. В крайна сметка правилно е счетено, че констатираните противоречия касаят детайли и на са така съществени за решаващите изводи по съставомерните факти и приложението на правото. Не е възможно увредите на С. да са получени в жилището на подсъдимия Ф., не е възможно да са станали при падане от собствен ръст по пътя към дома на С., както твърди Г., побоят,нанесен от дейците в обитаваната от пострадалия къща, както е казано от последния и жената, попълва съдържанието на престъплението по чл.131 А вр.чл.129 НК за Й. и по чл.129 НК за Ф.. Няма данни друго лице да е нанесло изключително тежките травми на С.. Всичко това е получило отговор в мотивите на въззивната инстанция и е ненужно да бъде повтаряно. Естествено е прието последователно твърдяното от потърпевшия съобщение за отнетите му парични средства- 170 лв.,с разяснения защо сумата е такава. Г. твърди, че не е видяла вземането на парите, бидейки на балкона на дома на Ф., а не че такава сума никога не е взимана. В този смисъл не са допуснати нарушения на процесуалните правила, обосноваващи наличие на касационното основание по чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. П., за да подкрепи извода си за неправилен доказателствен анализ, направен от инстанциите по същество, защитникът на Й. пред ВКС набляга на оправдаването на лицето за грабеж на инкриминиран му по обвинителен акт мобилен апарат А.. Вярно е, че изложеното от въззивната инстанция в тази част е само маркировъчно за проблема и общо взето се приема неубедителност на показанията на С., който не може да посочи точно марката на мобилния апарат. Но повече и не е нужно, предвид непротестиране на присъдата в оправдателната част от страна на прокурор от окръжната прокуратура, нито пък нейно обжалване от страна на подсъдимите до ВтАС, макар и само по мотивите. В тази част съдебният акт е влязъл в сила и върховната съдебна инстанция по наказателни дела няма да се произнася в контекста, предвид стоящия на преглед пред нея обем на обвинението. Рамките, в които тя е легитимирана да говори, са ясно очертани и няма подкрепа на позиция за накърнени права при допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствените материали. Съвсем отделен е въпросът, че дори и да бе стигнал до целения от защитата извод, ВКС не би могъл да оправдае дейците /доколкото и за двамата има такова искане/ при първо разглеждане на делото пред тази инстанция. И това е така, тъй като приетата за тях фактология от съдилищата по същество е престъпна, а не несъставомерна, когато би се стигнало до наличие на предпоставките на чл.354,ал.1,т.2,пр.посл. вр. чл.24,ал.1,т.1 НПК. 2/ ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ НА ЗАКОНА: Първо, в жалбата на Й. е отбелязано, че няма функционална връзка между употребата на сила и отнемането на вещта-170 лв.,която трябва да съвпада по време с упражняването на сила или да следва веднага след нея. Липсват повече съображения, развиващи посочената теза. Затова ВКС ще се ограничи да съобщи, че и втората, и първата инстанция са дали отговор на този въпрос и са разкрили коментираната функционална връзка. Ударите, нанасяни по пострадалия С. в дома на подсъдимия Ф., са били насочени към искане на пари, които Й. е считал, че потърпевшият е получил в гр.П. по-рано процесния ден, при прехвърляне на дружество. При това насилие той е дал обсъдените вече 170 лв., които са взети от дейците. Следователно силата като форма на принуда е била средство за получаване на инкриминираната сума и мотивира квалифицирането на поведението като грабеж. Обстоятелството, че касаторите са продължили да нанасят увреждания в дома на потърпевшия, търсейки евро, с мисъл че са дадени по споменатия вече повод, е получило различна правна квалификация, измерима на плоскостта на реално нанесените телесни повреди. Това обаче е отделно от признатата по грабежа сума, за което престъпление няма нарушение на материалния закон. Второ, в допълнението към жалбата на Й., приложено в съдебно заседание пред ВКС, е отбелязано, че в решението на въззивната инстанция не е посочено дали наложеното на Й. наказание за извършено престъпление по чл.131 А НК е съобразено с нормата на чл.2,ал.2 НК, тъй като санкционната част на цитирания текст е претърпяла промени. Казаното е вярно. Към момента на извършване на деянието- 07/08.11.09 г.- наказанието, прогласено в санкционната част на третираната материалноправна наказателна норма е било лишаване от свобода за срок от три до осем години, а след изменение, публикувано в бр.26/10 г. на Д.в-к, то е от пет до дванадесет години. Нито първата, нито втората инстанция формално са отбелязали разпоредбата на чл.2,ал.2 НК, която несъмнено е трябвало да съобразяват. Но видно от мотивите, наказанието за Й. за извършено от него престъпление по чл.131 А,пр.2 вр.чл.129 НК , е определено към средния размер на визираното в нормата наказание лишаване от свобода-пет години. Съотнасяйки този размер към посочените горе граници на лишаването от свобода, е ясно,че е приложен законът, който е бил в сила към момента на извършване на престъплението, явяващ се и най-благоприятен за дееца. ПО ЖАЛБАТА НА Ф.: 1/ ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА ПРОЦЕСУАЛНИ НАРУШЕНИЯ: Макар и като процесуални нарушения да са въведени нарушения на нормите на чл.14,ал.1,чл.107, ал.3 и чл.339,ал.2 НПК, като цяло съображенията са насочени към необоснованост на атакувания съдебен акт. Последната не е касационно основание и ВКС няма да я обсъжда. Трябва да се отбележи обаче, че е абсолютно несъстоятелно твърдението за непосочване от страна на ВтАС на съображенията, поради които не са приети доводите, изложени в подкрепа на въззивната жалба. Преценявайки последната и изложените позиции в съдебно заседание пред въззивната инстанция, настоящият съд намира, че в мотивировката на апелативния съдебен състав се съдържа отговор на всички важими въпроси, повдигнати пред него. Подсъдимият Ф. се е повлиял от другия касатор и двете съдилища са отчели тези фактори. Преценката на доказателствената съвкупност навежда на извод, че той е участвал в упражняване на насилието над пострадалия, в кухнята на собствения си дом, в каквато връзка е взето отношение за характера на съставното престъпление грабеж и как участие в кой да е от двата компонента- принудата или отнемането- установява извършване на грабежа при съучастие под формата на съизвършителство. Основните доказателствени източници, от които се извлича участието на Ф., са показанията на С. и Г., като най- обстоятелствени са те на досъдебното производство, прочетени в хода на първостепенното разглеждане на делото, за С.- както бе казано, депозирани пред съдия. В тях се установява упражняването на принуда от страна на Ф., при всички случаи не така интензивна като тази на Й., но съпричиняваща общия престъпен резултат. Дали този деец е имал личен мотив да реализира такова поведение, липсата на какъвто е приета от страна на ВтОС и ВтАС и се подчертава в жалбата, не изключва експликираните действия. Същото се отнася и за пияното му състояние. Предвид всичко изложено, включително и в процедурен доказателствен аспект за Й., тази инстанция не може да приеме,че доказателствата по отношение на обсъждания касатор са събирани избирателно, обсъждани са едностранчиво и тенденциозно и им е придадено съдържание, различно от действителното. Няма база, на която да се стъпи, за да се стигне до извод за изопачена доказателствена основа. Неоснователен е отправеният упрек за несъбиране на оправдателни доказателствени материали, а само на разобличаващи такива, поради което съдът не бил изпълнил задълженията си по чл.107,ал.3 НПК. На фона на гласните доказателствени средства и набавените данни чрез експертните заключения, съдилищата по същество са направили законосъобразни заключения по фактите и правото и този съд не съзира какви биха били споменатите оправдателни доказателства. 2/ ПО ОПЛАКВАНЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА чл.348,ал.1,т.3 НПК: Имайки предвид по-малкия принос на Й. в деянията, за извършване на които е осъден, съдът му е наложил наказания,най-тежкото от тях е определено на три години и е приложен институтът на условното осъждане. Обстоятелствата, че той е млад човек и че е баща на две малолетни деца, са отчетени като смекчаващи фактори. ВтАС не е изписал в мотивите си претендирано по жалбата съображение, че касаторът се грижи сам за децата, но това е прието от ВтОС, а и данните по делото насочват на сериозна помощ, оказвана от други членове на семейството. Има обаче две обстоятелства, които ВКС не може да не отбележи, макар и да не повдигнати като възражения пред него. Видно от приложеното по делото свидетелство за съдимост на Ф. /л.127 от ДП/, към момента на извършване на деянието по настоящото производство, той е реабилитиран по право по силата на разпоредбата на чл.88 А НК. Следователно се води неосъждан и обратното прието от ВтОС и ВтАС от една страна е незаконосъобразно само по себе си, а от друга- отчетено като отегчаващо обстоятелство поради налични минали осъждания. По-нататък, обстоятелството, важащо и за Й., че касаторите са безработни и нямат постоянни доходи, не може да бъде счетено за законосъобразно преценен утежняващ субективен несъставомерен елемент. Това е сторено от въззивната инстанция, в противовес на първата такава, оценила третираното като облекчаващо вината обстоятелство. Истината е,че в кориците на делото липсват доказателства, които да установяват ярко нежелание на подсъдимите да не работят с цел осигуряване на средства за препитание на себе си и на децата си. Безработицата е факт за голяма част от населението и е социален проблем. Не може подсъдими лица, които нямат работа в резултат на обективни условия, да носят неблагополучия поради самия факт, че са безработни. Съвсем на друга плоскост би се разглеждало поведението им, ако те не желаят да полагат труд, при обективна възможност за това, при липса на други доходи и при демонстриране на динамичен престъпен стереотип, което обаче трябва да е доказано. Тогава би се формулирала преценка на характеристични данни. Казаното току-що бе изложено по принцип. Отчетеното осъждане на Ф. не е попречило да се приложи спрямо него институтът на условното осъждане от една страна, а от друга- безработицата и липсата на доходи е преценена различно от първостепенния съд и с оглед тях са определени съответните наказания. ВКС не счита, че същите следва да бъдат намалени. Те са отмерени на три години за грабеж- минимума по закон- и две години за средна телесна повреда-при явен превес на смекчаващи обстоятелства. Поне що се касае до престъплението по чл.198,ал.1 НК, липсват основания да се разсъждава на плоскостта на нарушение на материалния закон с неприлагане разпоредбата на чл.55 НК. Споделят се съображенията на долустоящите съдилища, с изключение на обсъденото по-горе, а наложените поотделно, както и общо най-тежко, наказания, не са явяват явно несправедливи. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 254/14.11.12 г.,постановено от АС- Велико Търново по В.Н.Д.255/12 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/