11 Р Е Ш Е Н И Е № 1 гр. София, 17 февруари 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети януари 2017 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ МАЯ ЦОНЕВА при секретаря ............И. ПЕТКОВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Д. ГЕНЧЕВ..............., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 1143/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството e образувано по жалба на защитниците на подсъдимия Д. М. Д. срещу въззивна присъда № 11, постановена на 07.04.2016 г. от Апелативен съд – Варна, по ВНОХД № 379/2015 г., с която е отменена първоинстанционната присъда по делото в оправдателната й част. В касационната жалба и допълнението към нея се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В подкрепа на заявеното нарушение на материалния закон по отношение на престъплението по чл. 302, т. 2, вр. чл. 301, ал. 1 от НК се излагат доводите, че към момента на инкриминираното деяние Д. М. Д. не е имал качеството „длъжностно лице“ - той не е бил член на изпитната комисия, а е давал само рецензия, като към 20-24.06.2014 г. изпитът е бил проведен и на 18.06.2014 г. официалният протокол с нанесените резултати е бил обявен. Сочи се, че свидетелят Д. не се е намирал в зависимост от служебното положение на подсъдимия и не е бил изнудван от него, тъй като с поставянето на оценката и изнасянето на резултатите с протокола от 18.06.2014 г. той вече е бил завършил и не е имал качеството ученик. Счита се, че е налице „полицейска провокация“ към извършването на престъплението подкуп. Наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК във връзка с престъплението по чл. 150, ал. 1 от НК се мотивира с доводите, че по делото не е установено по категоричен начин къде, с какви действия, кога и от кого е извършено блудственото действие, като за доказването на последното съдът се е ползвал най-вече от гласни доказателства, които са били косвени и противоречиви. Допуснатите съществени процесуални нарушения се аргументират, от една страна, с факта, че предвид засекретяването на мотивите към първоинстанционната присъда, подсъдимият не е могъл да се запознае своевременно и в пълнота с тях и това е довело до ограничаване на процесуалните му права, а от друга страна, с твърдението, че са нарушени редица норми по ЗСРС по приложението на СРС, с оглед на което и изготвените въз основа на последните доказателствени средства са порочни и негодни. Сочи се също така, че записаните разговори със СРС не са били прослушани от окръжния съд, което буди съмнение дали тяхното съдържание е действително такова, каквото е обективирано в наличните по делото протоколи. В подкрепа на твърдяната явна несправедливост на наложените наказания се излагат доводите, че последните не са съобразени както с обществената опасност на деянията, така и на дееца. Иска се отмяна на атакуваната присъда и алтернативно – оправдаване на подсъдимия и по двете обвинения или връщане на делото за ново разглеждане на окръжния съд, или изменение на присъдата и намаляване на наложените наказания с приложението на чл. 55 от НК и определянето на изпитателен срок от 3 години. Пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Претендира оправдаване на последния или връщане на делото поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага последната да бъде оставена без уважение. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: С първоинстанционната присъда № 18, постановена от Окръжен съд – Шумен на 18.09.2015 г. по НОХД № 503 по описа за 2014 г., подс. Д. Д. е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 150, ал. 1 от НК. Със същата присъда подс. Д. Д. е признат за виновен в това, че на 20.06.2014 г. в [населено място] поискал дар, който не му се следва – парична сума от 500 лева, а на 24.06.2014 г. в същия град и приел дар, който не му се следва – парична сума от 200 лева, в качеството си на длъжностно лице – учител теоретично обучение по „горско и ловно стопанство“ в държавно учебно заведение – /наименование/ [населено място], и член на държавна изпитна комисия за оценяване на изпит по теория по специалността „горско и ловно стопанство“, професия „техник-лесовъд“ – определен със Заповед № 424/31.05.2014 г. на директора на /учебно заведение/ [населено място], за да извърши действие по служба – да постави положителна оценка върху писмена работа на държавен изпит по теория на специалността „техник – лесовъд“ на /убечно заведение/ [населено място] на ученика Д. Й. Д., проведен на 09.06.2014 г., като постави подписа си под изготвения протокол от 11.06.2014 г. за резултат от писмен изпит и под рецензия и оценка поставени върху писмената работа на същия ученик, като деянието е извършено чрез изнудване посредством злоупотреба със служебно положение, поради което и на основание чл. 302, т. 2 във вр. с чл. 301, ал. 1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години и глоба в размер на 500 лева, както и лишаване от право да заема длъжността „учител“ в държавно учебно заведение и да упражнява тази професия за срок от 3 години. На основание чл. 61, т. 3 от ЗИНЗС е определен общ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в затворническо общежитие от открит тип, а на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено изпълнението на последното за срок от 4 години, считано от влизане на присъдата в сила. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия деловодните разноски. С атакуваната въззивна присъда Апелативен съд - Варна е отменил присъдата на Окръжен съд – Шумен в частта, в която подсъдимият Д. Д. е оправдан по обвинението по чл. 150, ал. 1 от НК, и вместо това е признал последния за виновен в това, че в периода 01.10.2013 г. – 30.10.2013 г. в [населено място] извършил действие с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление /опипвал по бедрата/, по отношение на лице, навършило 14-годишна възраст – К. В. М., чрез използване на положение на зависимост – деецът е преподавател и член на комисия за оценяване на изпит по специалността „горско и ловно стопанство“, назначен със заповед на директора на /убечно заведение/[населено място] – изпитващ и оценяващ К. М. по предметите: горска таксация – практика, горско законознание – практика, дивечовъдство – практика, рибовъдство – практика, лов – практика, производствена практика в /учебно заведение/ в [населено място], поради което и на основани чл. 150, ал. 1 от НК, вр. чл. 54 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от две години. На основание чл. 23, ал. 1 от НК наложил на подсъдимия най-тежкото от определените му наказания, а именно лишаване от свобода за срок от 3 години, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК отложил с изпитателен срок от четири години. Съдът на основание чл. 23, ал. 3 от НК присъединил и наказанията глоба в размер на 500 лева и лишаване от право да заема длъжността „учител“ в държавно учебно заведение и да упражнява тази професия за срок от 3 години, като потвърдил първоинстанционната присъда в останалата й част. Жалбата е неоснователна. Преди да разгледа наличието на касационните основания по отношение на всяко от обвиненията по делото, ВКС намира за необходимо да бъде обсъден доводът на защитата, свързан със засекретяването на мотивите към първоинстанционната присъда и доколко това е ограничило правото на защита на подсъдимия. Последното е извършено с разпореждане № 658/19.10.2015 г. на съдията – докладчик при Окръжен съд - Шумен, който се е позовал на т. 6 – „информация относно използвани съгласно законовите разпоредби специални разузнавателни средства (технически средства и/или способите за тяхното прилагане)“ и т. 8 – „данни, получени в резултат на използване на СРС и данни относно контролирането на покупки и тайно наблюдавани пратки“ (която точка 8 към момента на постановяване на обсъжданото разпореждане е била отдавна отменена – ДВ, бр. 70/2013 г., в сила от 09.08.2013 г.) от Списъка на категориите информация, подлежаща на класификация като държавна тайна, за да аргументира необходимостта от приобщаване на мотивите към първоинстанционната присъда към обособения класифициран том по НОХД № 503/2014 г. Касационната инстанция намира така извършеното действие от Окръжен съд – Шумен за неправилно и в явно противоречие със задължителните указания, дадени с ТР № 4/03.12.2014 г. на ОСНК на ВКС. Съгласно т. 3 от диспозитива на последното „съдебните актове по дела, по които са приложени веществен доказателствени средства, получени чрез използването на специални разузнавателни средства, се публикуват изцяло (диспозитив и мотиви).“ Единствено в случаите, когато съдебното производство или част от него е протекло при закрити врата на основание чл. 263, ал. 1 от НПК е възможно мотивите, но не изцяло, а само частично, да не бъдат публикувани, и то само в тази им част, в която се коментира информация, представляваща държавна тайна. Разглежданият казус обаче не попада в последната хипотеза. Видно от материалите по делото, публичността на първоинстанционното производство в нито един момент не е била ограничена – било изцяло или частично. Но дори и да беше, предвид гореизложеното, това по никакъв начин не е можело да доведе до пълното засекретяване на мотивите към съдебния акт. Въпреки така констатираното нарушение, ВКС прецени, че то не е от категорията на съществените и не може да доведе до отмяна на атакуваната присъда. Видно от съдържанието на съдебните прения на защитника на Д. Д. – адв. Р. В., обективирани в протокола от проведеното пред Апелативен съд – Варна съдебно заседание на 07.04.2016 г., последният е бил запознат в пълнота с мотивите към първоинстанционната присъда и е изтъкнал подробни възражения предвид цялостното им съдържание. С оглед на това, за настоящия съдебен състав не съществува никакво съмнение, че правото на защита на подсъдимия и в частност правото му да узнае аргументите на съда, с които е бил признат за виновен по едно от обвиненията , а по другото го е бил оправдан, е било реализирано в пълен обем. 1. По доводите за допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон във връзка с престъплението по чл. 302, т. 2, вр. чл. 301, ал. 1 от НК: Проверката на въззивния съдебен акт не констатира наличието на нарушения на процесуалния и материалния закон, които да представляват касационно основание. Следва да се има предвид, че релевираните в жалбата доводи във връзка с престъплението подкуп са идентични с тези, правени до момента пред решаващите съдебни състави. Жалбоподателят не внася в настоящия процес нито един нов довод, подкрепен с нова аргументация, който да се нуждае от получаване на отговор, какъвто до момента да не е бил даван от предходните съдебни инстанции в контекста на процесуалните изисквания на чл. 305, ал. 3 и чл. 339, ал. 2 от НПК, а преповтаря вече направени възражения и становища. Въпреки това Върховният касационен съд ще изложи и своите съображения, като счита, че не се налага да преповтаря изцяло аргументите на въззивния съд, а само да маркира тези от тях, с които се солидаризира, както и да посочи съответни допълнения към същите. Въпреки по-пестеливата аргументация на въззивния съд в сравнение с тази на първоинстанционния, той законосъобразно е отхвърлил като неоснователно както твърдението на защитата, че към инкриминирания период подсъдимият не е имал качеството „длъжностно лице“, така и това, че е налице полицейска провокация към подкуп. Категорично въз основа на приложените по делото трудов договор № 499/13.09.2013 г., длъжностна характеристика, връчена на 13.09.2013 г., и заповед № 424/31.05.2014 г. на директора на /учебно заведение/ [населено място] за назначаване на Държавна изпитна комисия е установено, че от една страна, към 20-24.06.2014 г. Д. М. Д. е заемал длъжността учител по теоретично обучение по „Горско и ловно стопанство“ в държавно учебно заведение - /наименование/ [населено място]. От друга страна, подсъдимият е бил назначен и за член на Държавна изпитна комисия за оценяване на държавен изпит по теория, съгласно чл. 44, ал. 2, т. 4 от Наредба № 3/2003 г. за системата на оценяване по професията „техник-лесовъд“, специалност „Горско и ловно стопанство“. Следователно, за наличието на качеството „длъжностно лице“ по смисъла на чл. 93, т. 1, б. „а“ от НК по отношение на Д. М. Д. за инкриминирания период няма каквото и да било съмнение. Освен това, безспорно за времето от 20.06.2014 до 24.06.2014 г. подсъдимият и Д. Й. Д. са се намирали във взаимоотношение „учител-ученик”, предвид на това, че в регистрационната книга за издадените документи за завършена степен на образование и за придобита професионална квалификация е отразено, че дипломата на св. Д. е издадена на 26.06.2014 г. Именно след тази дата се прекъсват правоотношенията между процесното учебно заведение и обучаващия се, но не и преди нея. От нито едно доказателство по делото не може да бъде изведено и обстоятелството свидетелят Д. или полицейските служители да са създали преднамерена ситуация, в която да предизвикат Д. М. Д. да поиска и получи подкуп. За да е налице провокация към подкуп, трябва подсъдимият да е бил поставен в такава ситуация от другиго, че не би извършил престъплението, ако не е било налице провокационното поведение на провокатора. По делото няма доказателства, които да сочат на основание за удовлетворяване на подобно възражение. Подсъдимият е този, който първоначално е поискал от Ж. П. да каже на свидетеля Д. да му се обади. След като последният сторил това, отново по инициатива на Д. М. Д. двамата се срещнали на 20.06.2014 г. на паркинг /бензиностанция/ в [населено място], където учителят поискал 500 лева от ученика си за положителна оценка и успешно полагане на държавния изпит. След тази първа среща св. Д. сезирал органите на полицията, които в нито един момент до 24.06.2014 г. не са влизали в контакт с подсъдимия и не са извършвали други действия, освен тези, необходими за законовото разкриване на престъплението. Втората среща между Д. М. Д. и св. Д. отново била проведена на посочено от преподавателя място и в удобен за него час. От протокола за изготвено ВДС, отразяващ проведения на 24.06.2014 г. разговор между св. Д. и подсъдимия в автомобила на същия, е видно, че в нито един момент св. Д. не е подтиквал или убеждавал подс. Д. М. Д. да вземе парите, които му носи. При установените фактически положения решаващите инстанции са направили правилни и законосъобразни изводи относно присъствието на всички обективни и субективни признаци на инкриминирания престъпен състав по чл. 302, т. 2, вр. чл. 301, ал. 1 от НК, който е бил осъществен, без да е налице провокативно създадена ситуация от св. Д. или от органите на реда. ВКС не констатира да е налице и соченото от защитата нарушение на нормите в ЗСРС, тъй като регламентираната процедура в последния е била изцяло спазена. Специалните разузнавателни средства са били използвани с оглед наличието на необходимост от разкриването на тежко умишлено престъпление от изброените в чл. 3 от ЗСРС, по отношение на лице, предвидено в чл. 12 от ЗСРС. Искането е било направено от оправомощен с оглед разпоредбата на чл. 13 от ЗСРС субект и е отговаряло на посоченото в чл. 14 от ЗСРС съдържание, като на базата на последното е дадено и съответно разрешение от компетентен орган. Изготвените въз основа на приложените специални разузнавателни средства ВДС са били годно доказателствено средство, въз основа на което решаващите инстанции законосъобразно са формирали вътрешното си убеждение по релевантните факти. Обстоятелството, че полученият със СРС звукозапис не е бил изслушан от окръжната инстанция, не представлява допуснато от последната процесуално нарушение. За съда съществува възможността, но не и задължението, по своя инициатива или по искане на защитата, да прослуша направения запис. Такова искане в нито един момент пред нито една от предходните инстанции не е било правено. Видно от протокола от проведено на 17.09.2015 г. с участието на подсъдимия и неговия защитник публично съдебно заседание пред Окръжен съд – Шумен, по време на последното са били предявени и приложени материалите, намиращи се в обособения секретен том към НОХД № 503/2014 г., в това число и протокола за изготвяне на ВДС „звукозапис“. Срещу така извършените от съда действия не са били изразявани никакви възражения от която и да е от страните. Предвид това и като се запозна подробно с оспорения от защитата протокол, за ВКС не съществува нито една обективна причина, поради която да има основание да се усъмни, че отразеното в него съдържание на проведения на 24.06.2014 г. между подсъдимия и св. Д. разговор не отговаря на този от изготвения чрез използването на СРС звукозапис. 2. По доводите за допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон във връзка с престъплението по чл. 150, ал. 1 от НК: На първо място, касационната инстанция намира за необходимо да отбележи, че основната част от възраженията по обвинението за престъпление блудство, релевирани в касационната жалба на подсъдимия, по естеството си представляват такива за необоснованост. Необосноваността не е касационно основание по см. на чл. 348, ал. 1 от НПК и поради това не може да бъде предмет на проверка и произнасяне от касационния съд. Той не може да приема нови фактически положения, които да подменят установените от предходните инстанции, които са такива по фактите. В противен случай би се стигнало до недопустима от процесуалния закон подмяна на вътрешното убеждение на инстанциите по същество. На проверка в обсега на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК подлежи единствено юридическата правилност на формираното вътрешно убеждение, т.е. – външно проявената процесуална дейност, чрез която въззивният съд е изградил убеждението си по фактите, а вследствие на това – и по приложимото право. Във връзка с последното в касационната жалба не се развиват каквито и да било ясни и съответни оплаквания. Жалбоподателят по никакъв начин не посочва допуснати от контролираната инстанция конкретни нарушения на правилата по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата, които да са довели по неправилно формиране на вътрешното й убеждение. За да признае подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 150, ал. 1 от НК, апелативната инстанция е извършила цялостна проверка на атакуваната пред нея присъда и след обстоен собствен анализ на наличния по делото доказателствен материал е достигнала до различни от окръжния съд фактически и правни изводи. Мотивите към въззивната присъда са съобразени с изискванията на закона и от тях е видно какви факти са приети за установени и въз основа на какви доказателства. Съдът се е аргументирал защо кредитира и поставя в основата на фактическите си изводи показанията по пострадалата К. М., възприемайки ги за последователни и непротиворечиви, а и подкрепени изцяло от казаното от свидетелите Ж. П., Б. Б. и И. С.. Не без значение е обстоятелството, че деянието е извършено в отсъствието на очевидци и показанията на пострадалата (дадени под страх от наказателна отговорност) са важен източник на преки доказателства, който законосъобразно не е бил игнориран само поради евентуалната нейната заинтересованост, а е бил подложен на коректна и стриктна преценка. Настоящият съдебен състав не намира да е допуснато от контролирания съд каквото и да е процесуално нарушение от категорията на съществените, което да е основание за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. При спазване на правилата на чл. 13, 14, 103, 107 и чл. 339, ал. 3, вр. чл. 305 от НПК, Апелативен съд – Варна е установил по категоричен начин фактическата обстановка по делото. Последната правилно е била подведена под нормата на чл. 150, ал. 1 от НК, като са доказани всички елементи от обективната и субективна страна на престъплението – подсъдимият Д. е извършил активни действия, изразяващи се в опипване по бедрата, с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, навършило 14-годишна възраст, което е било в положение на зависимост. Неоснователно е твърдението на защитата, че по делото не е установено по категоричен начин къде, с какви действия, кога и от кого е извършено блудственото деяние. Сходно по съдържание възражение е било направено и пред апелативната инстанция и то е получило изчерпателен и аргументиран отговор, който Върховният касационен съд споделя. Както обвинителният акт, така и въззивната присъда, съдържат необходимите реквизити съгласно чл. 246, ал. 2 и чл. 339, ал. 3, вр. чл. 305 от НПК. В тях в достатъчна степен е било индивидуализирано престъплението по чл. 150, ал. 1 от НК по време, място, начин и участници в него – деянието е било осъществено през месец октомври 2013 г. в периода на конкретна изпитна сесия, в сградата на изрично посочено учебно заведение – /наименование/– [населено място], от подсъдимия Д. Д., който е опипвал по бедрата пострадалата К. М.. Липсата на точно посочване на етажа и на кабинета, в който е извършено деянието, по никакъв начин не се е отразило отрицателно на подсъдимия, който е разполагал с пълната възможност да узнае конкретните факти по обвинението и да организира защитата си. Мястото на реализиране на престъплението е било посочено достатъчно ясно, доколкото да не бъде налице каквото и да било съмнение за това къде е било осъществено то и присъствието на подсъдимия именно в училището, в което пострадалата М. се е явявала на изпит през инкриминирания период. 3. По доводите за явна несправедливост на наложените наказания: Настоящият състав не намери да е налице соченото касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. На Д. М. Д. са му наложени следните наказания: лишаване от свобода (определено в предвидения от закона минимум за всяко от престъпленията), глоба и лишаване от право да заема определена длъжност и да упражнява определена професия – и трите определени към минимума. При индивидуализацията на последните са били съобразени конкретните смекчаващи обстоятелства по отношение на подсъдимия – чистото му съдебно минало, както и отегчаващите такива. Противно на заявеното в жалбата, коректно е отчетена индивидуалната степен на обществена опасност на двете деяния и на дееца. По никакъв начин не може да бъде възприет доводът на защитата за пълната липса на обществена опасност у подсъдимия. Демонстрираната от последния престъпна упоритост и решителност при реализирането на деянието по чл. 302, т. 2 от НК, както и извършените от него в реална съвкупност две престъпления в един сравнително близък период от време, говорят негативно за характера на Д. Д. и обуславят една немалка степен на обществена опасност на неговата личност. Поради това не може да бъде споделено възприетото от окръжната инстанция, че подсъдимият е с добри характеристични данни, които са отчетени от последната като смекчаващо отговорността му обстоятелство. Върховният касационен съд не може да се съгласи и с изложеното в жалбата твърдение за незначителната степен на обществена опасност и на двете деяния. Действително, по отношение престъплението по чл. 150, ал. 1 от НК е налице по-ниска степен на обществена опасност на конкретните действия на подсъдимия в сравнение с други престъпления с идентична правна квалификация, но предвид кръга на обществени отношения, които са засегнати, а именно – половата неприкосновеност на пострадалата, винаги са налице вредни последици, били те в по-голям или по-малък размер. Безспорно е също така, че по отношение на деянието по чл. 302, т. 2 от НК, предвид начина на извършването му и размера на подкупа, който не е пренебрежимо малък, не е налице по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи от този вид. С оглед всичко посочено дотук не са налице предпоставките за приложението на чл. 55 от НК предвид липсата както на многобройни, така изключителни по своя характер смекчаващи отговорността обстоятелства, както и най-лекото, предвидено в закона наказание, не се оказва несъразмерно тежко. Наложеното на основание чл. 23, ал. 1 от НК общо наказание от три години „лишаване от свобода“, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от четири години, както и присъединените на основание чл. 23, ал. 3 от НК наказания глоба в размер на 500 лева и лишаването от право за заемането на длъжността „учител“ в държавно учебно заведение и упражняването на тази професия за срок от 3 години, съответстват на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на чл. 36 от НК. Всяка проява на по-голямо снизхождение към подсъдимия, включително с намаляването на определения на основание чл. 66 от НК изпитателен срок, би била неоправдана и не би допринесла за изпълнението на целите на специалната и генерална превенция. Въпреки че по никакъв начин не се е отразило на правилното индивидуализиране на наказанията, за пълнота и прецизност ВКС намира за необходимо да отбележи едно допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, което е било отстранено от въззивната инстанция с постановяването на атакуваната присъда. Окръжен съд – Шумен неправилно е определил режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, предвид че е приложил нормата на чл. 66, ал. 1 от НК. Съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 29/29.05.1974 г., първоначален режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода се определя само при постановяване на присъди с ефективно изпълнение на същото, но не и по присъдите, в които е отложено изпълнението на това наказание съгласно чл. 66 от НК. Предвид изложените съображения, настоящият касационен състав намери, че не са налице сочените в жалбата касационни основания, поради което въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед на това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 11 от 07.04.2016 г., постановена по ВНОХД № 379/2015 г. по описа на Апелативен съд - Варна. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.