8 Р Е Ш Е Н И Е № 83 Гр. София, 19 юни 2020 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на втори юни през две хиляди и двадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора К. Иванов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 271/2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Е. Х., защитник на подс. В. Р. В., против решение № 18/06. 02. 2020 год., постановено по в. н. о. х. д. № 417/2019 год. по описа на Апелативен съд – Варна. Решението е атакувано единствено в частта му, касаеща обвинението за престъпление против личността, като са релевирани всички касационни основания по чл. 348 от НПК. В подкрепа на тезата за съществени нарушения на процесуалните правила се сочи, че обвинителният акт е вътрешно противоречив и неясен, поради което подсъдимият е затруднен да осъществи защитата си; че В. е осъден по непредявено обвинение; че съществува неяснота дали наказанието е индивидуализирано при условията на чл. 58, б. „А“ от НК или по чл. 55 от НК. Поддържа се, че вследствие тези нарушения на процесуалните правила и на неправилен доказателствен анализ В. неправилно е осъден за опит за умишлено убийство вместо за причиняване на средна телесна повреда, каквото е повдигнатото обвинение с обвинителния акт. Изтъква се, че наложеното от апелативния съд наказание е явно несправедливо, тъй като не е съобразено наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. При условията на алтернативност са направени искания за отмяна на въззивния съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане или за изменението му с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление или с намаляване на наказанието. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Подс. В. В. се солидаризира с аргументите на защитника си и моли наложеното му наказание да бъде намалено. Представителят на Върховна касационна прокуратура намира, че касационната жалба е неоснователна и пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила. Повереникът на частния обвинител излага доводи за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 16/17. 07. 2019 год., постановена по н. о. х. д. № 248/2018 год. е признал подс. В. Р. за виновен в това, че на 04. 11. 2017 год. в Р., е направил опит предумишлено да умъртви Н. Е. Н., поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 9 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 вр. с чл.58, б „а“ вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК го е осъдил на четири години и осем месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване. Подсъдимият е признат за виновен и в това, че на 04/05. 11. 2017 год. в Р., без надлежно разрешително държал високорисково наркотично вещество – 2,0942 грама марихуана със съдържание на активен компонент тетрахидроканабинол 6 %, на стойност 12,56 лева, като случаят е маловажен, поради което и на основание чл. 354а, ал.5 вр. ал. 3 от НК е осъден да заплати глоба в размер на 300 лева. На основание чл. 23, ал. 3 от НК съдът е присъединил към така определеното по-тежко наказание лишаване от свобода за срок от четири години и осем месеца наказанието глоба в размер на 300 лева. Съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият е бил задържан с мярка за неотклонение задържане под стража и домашен арест. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец Н. Н. обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в размер на 50 000 лева ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на главницата, като за разликата до пълния предявен размер искът е отхвърлен като неоснователен. Съдът е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски и се е произнесъл и по веществените доказателства. Присъдата е проверена по протест на прокурора с искане за увеличаване на наказанието за престъплението по чл. 116 от НК; по жалба на частния обвинител и граждански ищец с искане за увеличаване на наказанието за престъплението по чл. 116 от НК и на присъденото обезщетение за неимуществени вреди и по жалба на подсъдимия, касаеща отново престъплението по чл. 116 от НК. С решение № 18/06. 02. 2020 год., постановено по в. н. о. х. д. № 417/2019 год. по описа на Апелативен съд – Варна, първоинстанционният съдебен акт е изменен в санкционната му част като е приложен закон за по-леко наказуемо престъпление и деянието е преквалифицирано от такова по чл. 116, ал. 1, т. 9 вр. чл. 18, ал. 1 от НК в такова по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК, увеличен е размерът на наказанието за това престъпление на шест години и осем месеца и е определен първоначален строг режим на изтърпяването му. В останалата ѝ част присъдата е потвърдена. Касационната жалба е неоснователна. По доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила: Преимуществено разглеждане следва да получат именно тези възражения, защото евентуалната им основателност прави безпредметно обсъждането на аргументите за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наказанието. Несподеляеми са доводите, отнасящи се до съдържанието на обвинителния акт. Те не държат сметка за разпоредбите на чл. 248, ал. 3 от НПК и чл. 351, ал. 2 от НПК и за въведената с тях забрана касационната жалба да се основава на нарушения на процесуалните правила в досъдебното производство, които не са били поставени на обсъждане в разпоредителното заседание, включително по почин на съдията-докладчик, или които са приети за несъществени. В разпоредителното заседание, проведено на 17. 10. 2018 год. защитниците на подсъдимия са заявили единствено, че доколкото на досъдебното производство са допуснати нарушения на процесуалните правила, те не са съществени и не налагат прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора. Твърдения относно годността на обвинителния акт изобщо не са излагани. По този начин възражението, релевирано пред касационния съд, се явява преклудирано. Разбира се, дори и при настоящата процесуална уредба касационната инстанция няма основание да отстъпи от последователно отстояваната си позиция, че служебната ѝ намеса е допустима, когато се установят закононарушения, които съществено накърняват правно-защитените интереси на подсъдимия или основните начала на правораздаването (Р. № 76/2004 год. по н. д. № 505/2003 год. на ІІІ н. о., Р. № 346/2004 год. по н. д. № 1054/2003 год. на ІІІ н. о. и др.), но в случая не са налице основания за това. Макар обвинителният акт да не съставлява образец за процесуална прецизност, цитираният от защитата израз на стр. 10 „действията на обвиняемия … обективират предумисъл за причиняване на уврежданията на пострадалата“ не създават неяснота относно естеството на повдигнатото обвинение. В обстоятелствената част на обвинителния инструмент са описани действията на подсъдимия преди и по време на пътуването от [населено място] до Р., обосноваващи според прокурора наличието на квалифициращия признак по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК. Посочени са и обстоятелствата, отнасящи се както до времето и мястото на деянието – 04. 11. 2017 год. в Р., на паркинга на хипермаркет „Билла“. Описани са също така и тези, свързани с използваното оръжие – нож с обща дължина 30,5 см и дължина на острието 17,5 см; с броя, посоката и силата на ударите – два удара, нанесени с лявата ръка в дясна гръдна и дясна коремна половина, довели съответно до прободно-порезно нараняване, проникващо в гръдната кухина, наред с натрупване на патологична колекция кръв и въздух в нея, и такова, проникващо в коремната кухина, наред със срязване на горна надстомашна артерия и натрупване на патологична колекция кръв в тази кухина. Отразено е, че по този начин е създадена реална опасност за живота на Н., тъй като са били засегнати жизнено важни органи. Най-сетне, дадената от държавното обвинение в диспозитива на обвинителния акт правна квалификация на деянието като опит за убийство е съответна на тези обстоятелства. В същото време цялостната защита на подсъдимия е била насочена именно към оборване на обвинителната теза, че е действал с намерение да умъртви пострадалата. Изложеното обосновава неоснователност на следващия довод на касатора – този за осъждането му по непредявено обвинение. Всички правно значими обстоятелства, които очертават фактическия състав на повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 9 вр. чл. 18 от НК, са били предявени на В. по надлежния ред и той се е защитавал по тях. От своя страна както първата, така и въззивната инстанция са възприели в цялост фактологията, описана в обстоятелствената част на обвинителния акт и по-специално нанасянето на два удара с описания по-горе нож, един от които е попаднал в дясната гръдна половина, а вторият – в коремната област на пострадалата. И двете съдилища са приели, че тези действия следва да бъдат квалифицирани като опит за убийство, а единствената разлика между направените от тях констатации по правото е, че апелативният съд е достигнал до извод, че обстоятелствата, предхождащи срещата на подсъдимия с пострадалата, не са достатъчни да се приеме, че деянието е извършено предумишлено. Оставайки във фактическите рамки, очертани с обвинителния акт, въззивната инстанция е приложила закон за по-леко наказуемо престъпление без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Несъстоятелно е и бегло маркираното в жалбата недоволство от аналитичната дейност на въззивния съд. Доводите, че констатациите му са в противоречие с обективно установените данни по делото по своето естество представляват такива за необоснованост на проверяваното решение. Те не са съобразени със спецификата на касационното производство и с правомощията на върховната съдебна инстанция. Същата по дефиниция е съд само по правото, а не по фактите. Ето защо фактическата необоснованост не е изведена от законодателя като самостоятелно касационно основание, а проверката на въззивния съдебен акт се осъществява във фактическите рамки, поставени от втората инстанция. Единственото изключение се съдържа в разпоредбата на чл. 354, ал. 5 от НПК, но разглежданият казус безспорно не попада в тази хипотеза. Предвид тези принципни положения няма процесуална възможност за удовлетворяване искането на защитата да бъде възприета различна фактическа обстановка, свързана с провокативно поведение от страна на пострадалата и с друг механизъм на деянието, при който Н. сама се набола на ножа, носен от подсъдимия. Такива обстоятелства са съобщени от В. в дадените от него обяснения, но контролираната инстанция е отказала да им се довери след като ги е съпоставила с останалите доказателства и доказателствени средства по делото и по-специално с показанията на пострадалата и на свид. И., сочещи на много бързо развитие на инцидента и изключващи скандал между двамата младежи, и със заключението на съдебномедицинската експертиза, съгласно което се касае за два удара, които въпреки грацилната телесна структура на Н. са били с достатъчна сила, за да достигне оръжието до гръдната и коремната ѝ кухини. При положение, че твърденията на подсъдимия са били обект на внимателен анализ и са изложени убедителни съображения относно тяхната недостоверност, касационният съд не би могъл да ги приеме за отговарящи на истината или да даде указания на долустоящите съдилища в тази насока, защото това би означавало да подмени вътрешното им убеждение. На следващо място, незаслужен е упрекът на защитата към съдържанието на въззивното решение. Контролираната инстанция е извършила цялостна служебна проверка на присъдата, подложила е на собствен анализ доказателствената съвкупност и е достигнала до идентични изводи относно фактическата обстановка, при която е извършено деянието, след което подробно е аргументирала и заключението си по правото и по наказанието. Внимателният прочит на въззивния съдебен акт недвусмислено показва, че на стр. 127-128 от делото, след като е направил разграничение между хипотезите на чл. 55 от НК и чл. 58, б. „А“ от НК (доколкото в мотивите на първоинстанционната присъда е допуснато смесване между тях), апелативният съд е приложил именно последната при индивидуализация на наказанието. Обстоятелството, че е отразил това единствено в мотивите си, не води до неяснота каква е волята му и не дава основание за претендираната от защитата отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. По възраженията за неправилно приложение на материалния закон: В касационната жалба това оплакване е изведено като последица от допуснатите нарушения на процесуалните правила, регламентиращи съдържанието на обвинителния акт и аналитичната дейност на въззивния съд, а несъстоятелността на последните не дава основание да бъде възприета тезата за необходимост от прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление. При това отново следва да се припомнят две принципни положения: първото – че проверката на касационната инстанция за правилното приложение на закона се извършва в рамките на фактическата обстановка, приета от долустоящите съдилища; второто – че за наличието или липсата на умисъл за умъртвяване на жертвата се съди не по обясненията на подсъдимия, а по доказаните му действия като се отчитат използваното оръжие и броят, силата и насочеността на ударите. Ето защо като отчита, че съгласно приетото в проверяваното решение В. е използвал нож със значителна дължина на острието – 17,5 см; че е нанесъл от близко разстояние и с немалка сила два удара, насочени към области от човешкото тяло, в които се намират жизнено важни и богато кръвоснабдени органи – гърдите и корема; че причинените увреждания реално са застрашили живота на пострадалата, настоящият съдебен състав се солидаризира с изводите на контролираната инстанция, че деянието на подсъдимия съставлява престъпление по чл. 115 вр. чл. 18 от НК, а не такова по чл. 129 от НК. По доводите за явна несправедливост на наказанието: При индивидуализация на санкцията за посегателството срещу Н. въззивната инстанция е отчела всички обстоятелства от значение за вида и размера ѝ без да надценява едни от тях за сметка на останалите. При това съдът е бил изключително снизходителен към подсъдимия, определяйки наказанието му при условията на чл. 58, б. „А“ от НК поради това, че деянието е останало в стадия на опита. Не се основават на материалите по делото твърденията на касатора за игнориране на физическото му страдание и особеностите на личността му. Съдът е подходил към здравословното състояние на В. с дължимото внимание и на стр. 126-127 от делото в отговор на възражение на прокурора убедително е защитил тезата, че то има съществено значение за мотивацията за извършване на деянието и следва да се третира като смекчаващо отговорността обстоятелство наред с младостта на подсъдимия и чистото му съдебно минало. В същото време съдът е изложил солидни аргументи и защо, макар и да е приложил закон за по-леко наказуемо престъпление и наказанието за него да остава индивидуализирано при условията на чл. 58, б. „А“ от НК, се налага увеличаването му. В тази насока от съществено значение са били лошите характеристични данни на подсъдимия, които първата инстанция е игнорирала, а наред с тях като отегчаващо обстоятелство следва да бъде отчетено и пренебрегнатото от В. предупреждение от страна на свид. И. „да не направи някоя беля“, както и фактът, че В. не се поколебал да посегне на пострадалата, въпреки че се е намирал на място с интензивно движение на хора – паркинга на голям хранителен магазин, а деянието е извършено в края на работния ден, когато потокът от пазаруващи се увеличава значително. Съвкупната преценка на всички тези смекчаващи и отегчаващи обстоятелства убеждава, че наложеното наказание е съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца, а претендираното от В. В. намаляване на наказанието би представлявало проява на неоправдано снизхождение към подсъдимия, която би създала чувство за безнаказаност у него и у останалите членове на обществото. Изложеното недвусмислено показва, че не е налице явно несъответствие между степента на обществена опасност на деянието и дееца от една страна и отмерения обем държавна принуда – от друга, поради което не се налага изменение на обжалваното решение в санкционната му част. С оглед всички тези съображения съставът на трето наказателно отделение прие, че не са налице визираните в жалбата касационни основания и не се налага да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2-5 от НПК, поради което въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 18/06. 02. 2020 год., постановено по в. н. о. х. д. № 417/2019 год. по описа на Апелативен съд – Варна. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.