Р Е Ш Е Н И Е № 331 София, 22 октомври 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Мария Михайлова като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 873/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационни жалби, подадени от подсъдимите Е. Б. и А. Д., както и от служебния защитник на Б.- адв.К., срещу въззивно решение № 146 от 11.03.2014г., постановено по внохд № 37/14г. по описа на АС-Пловдив. В жалбата на адв.К. се изтъкват всички касационни основания по чл.348, ал.1, от НПК, независимо, че от съдържанието на същата е изводимо само такова по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, а алтернативно за изменение на същото, с приложение на чл.55 от НК. В жалбата на подсъдимия Б. също се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК, като се прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативната инстанция. Жалбоподателят Д. в касационната си жалба навежда оплаквания по всички касационни основания и моли за отмяна на решенето на АС-Пловдив и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на всички жалби. Намира, че решението на въззивния съд е правилно и законосъобразно, като не са допуснати твърдяните процесуални нарушения, свързани с нарушено право на защита на подсъдимите. По отношение на наказанията счита същите за законосъобразно и справедливо определени, като и двете инстанции са изложили съображения във връзка с отказа си да приложат разпоредбата на чл.55 от НК.Моли за оставяне в сила на въззивното решение. Адвокат К., защитник на подсъдимия Е. Б. пледира за уважаване на касационната жалба по изложените в нея съображения. Твърди, че е нарушено правото на защита на подзащитния й на досъдебното производство, тъй като не е участвал защитник.Счита, че са налице многобройни смекчаващи обстоятелства, които съдът не е отчел. Моли за връщане на делото за ново разглеждане или алтернативно за намаляване размера на наложените наказания. Адвокат П., защитник на подсъдимия А. Д. поддържа жалбата и моли за уважаването й. Намира, че са налице многобройни смекчаващи обстоятелства, които обуславят приложението на чл.55 от НК. Прави искане за отмяна на наложената глоба, а алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане. Подсъдимият Е. Б. моли за уважаване на жалбата му, като представя писмени бележки. Подсъдимият А. Д. поддържа жалбата си и моли за нейното уважаване. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 120 от 25.11.2013г., постановена по нохд №1626/13г., Окръжен съд-Пловдив е признал подсъдимия Е. Б. за виновен в това, че на 26.03.2013г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, без надлежно разрешение е държал с цел разпространение високорисково наркотично вещество-хероин, с общо тегло 2,295грама, със съдържание на активен компонент диацетилморфин 12,5 %, на стойност 114,75лв., като на същата дата и място, без надлежно разрешение го е разпространил на А. Д., поради което и на основание чл.354а, ал.2, изр.2, т.4, вр. ал.1, пр.1, вр. чл.29, ал.1, б.”А” и „Б” от НК и чл.373, ал.2, вр. чл.58а, вр. чл.54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от пет години и четири месеца и глоба в размер на 30 000лева. Със същата присъда подсъдимият А. Д. е бил признат за виновен в това, че на 26.03.2013г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, без надлежно разрешение е придобил от Е. Б. и е държал с цел разпространение високорисково наркотично вещество-хероин, с общо тегло 2,295грама, със съдържание на активен компонент диацетилморфин 12,5 %, на стойност 114,75лв., поради което и на основание чл.354а, ал.2, изр.2, т.4, вр. ал.1, пр.1, вр. чл.29, ал.1, б.”А” от НК и чл.373, ал.2, вр. чл.58а, вр. чл.54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години и четири месеца и глоба в размер на 20 000лева. По отношение и на двамата подсъдимите, съдът е постановил първоначален строг режим на изтърпяване на наложените наказания лишаване от свобода, в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства, разноските и приложението на чл.59 от НК. С въззивно решение № 146 от 11.03.2014г., постановено по внохд № 37/14г., АС-Пловдив е потвърдил атакуваната пред него първоинстанционна присъда. Трите касационни жалби са допустими, но неоснователни. Първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, при което двамата подсъдими Е. Б. и А. Д. са признали изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като са се съгласили да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл.372, ал.4 от НПК, постановявайки, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимите се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. В горепосоченото особено производство, подсъдимите получават по-леко наказание, но същевременно се съгласяват с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спорят по поддържаните от прокурора факти и във връзка с това да участват непосредствено и лично в събирането на доказателства и проверката на доказателствените средства, поради което допустимата им защита остава ограничена в рамките на признатите по обвинителния акт фактически положения. В хода на първоинстанционното производство, двамата подсъдими и защитата им са изразили желание делото да се разгледа по реда на съкратеното съдебно следствие. Съдът е изпълнил задължението си, визирано в чл.372, ал.1 от НПК, като е разяснил правата им по чл.371 от НПК и ги е уведомил, че доказателствата събрани от досъдебното производство и направените самопризнания ще се ползват при постановяване на присъдата. След което подсъдимите отново са изразили по ясен начин волята си производството да протече по реда на съкратеното съдебно следствие и са заявили, че са разбрали правата си, разяснени от съда. В касационните жалби на двамата подсъдими/изготвени собственоръчно от тях/ обаче, те излагат доводи, които сочат на оспорване на признатите факти и твърдения за недоказаност на обвинението. Независимо, че подобни доводи са били направени и пред въззивната инстанция, която аргументирано не ги е възприела, след като е обсъдила доказателствената обезпеченост на признатите от подсъдимите фактически положения, настоящата инстанция намира за необходимо да посочи, че съгласно ТР № 1 от 06.04.2009г. на ВКС цялостното признаване на фактите, изложени в обвинителния акт, обуславя ограничения в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. Въззивният съд проверява дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство и законосъобразността на доказателствената преценка. Също така следи за спазване регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие, както и относно спазване изискванията на чл.373, ал.2 и 3 от НПК при постановяване на присъдата. При установено изпълнение на лимитираните правни предписания, въззивната инстанция не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти, поради което не може да се приеме, че е допуснато нарушение от въззивния съд по реализиране на процедурата по Глава двадесет и седма от НПК. Отново във връзка с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, изявленията на подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК не могат за бъдат оттеглени след постановяване на определението по чл.372, ал.4 от НПК. Също така е съществено да се посочи, че изискуемата се от закона подкрепа на самопризнанията от приобщения доказателствен материал не следва да се отъждествява с необходимост от изключителна и пълна еднопосочност на фактическите данни, което принципно практически е невъзможно или трудно достижимо. Необходимо и достатъчно условие за приложението на диференцираната процедура е доказателствата убедително да потвърждават фактите, при това правно релевантните. Принципно незначителните противоречия не представляват процесуална пречка за прилагане на процедурата по чл.371, т.2 от НПК. При фактическия анализ и юридическа оценка на доказателствената съвкупност в производството по Глава двадесет и седма от НПК е недопустимо да бъдат прилагани по-строги критерии и изисквания от тези, установени в теорията и практиката относно правилното формиране на вътрешното убеждение при производствата, проведени по общия ред.В контекста на изложеното, решаващите съдилища не са допуснали нарушения при провеждането на диференцираната процедура, изключвайки от доказателствата съвкупност доказателствата, събрани чрез проведената “оперативна беседа”, тъй като самопризнанията се подкрепят от останалите доказателства, събрани по надлежен ред. Неоснователни са оплакванията на подсъдимия Б. и защитата му за допуснати съществени процесуални нарушения на досъдебното производство, които са ограничили възможността му да упражни в пълен обем права му, гарантирани от НПК. Въззивната инстанция в акта си е отговорила на тези доводи, релевирани и пред нея, като настоящият състав напълно споделя не само изводите на съда за неоснователността на подобни твърдения, но и изложената подкрепяща го аргументация, поради което не намира за необходимо да я преповтаря в акта си. Във връзка с възраженията за явна несправедливост на наказанията следва да се посочи, че предходните съдилища правилно са приели, че наказанията подлежат на определяне по правилата, визирани в разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК, която задължава съда да приложи разпоредбата на чл.58а от НК. В рамките на вярно индивидуализираните още от първата инстанция смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, решаващите съдилища са достигнали до правилни изводи, които се споделят от тази инстанция, а именно, че не са налице многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, които да обуславят приложението на чл.55 от НК, респективно индивидуализиране на наказанието при условията на чл.58а, ал.4 от НК. Значимите за определяне на наказанието обстоятелства, преценени при хипотезата на чл.54 от НК, в тяхната взаимна връзка и в контекста на степента на обществена опасност на деянието и дееца, са довели до вярно индивидуализиране на съответните наказания /включително правилно редуциране на наказанието лишаване от свобода с една трета/, а именно лишаване от свобода за срок от пет години и четири месеца и глоба в размер на 30 000лева на подсъдимия Е. Б. и лишаване от свобода за срок от три години и четири месеца и глоба в размер на 20 000лева на подсъдимия А. Д., като при тяхното определяне не са пренебрегнати и целите по чл.36 от НК. С оглед на всичко гореизложено, определените на подсъдимите наказания не разкриват белезите на явна несправедливост, поради което не се налага намесата на ВКС за тяхното намаляване. Неоснователно е оплакването, направено от защитата на подсъдимия Б. за това, че съдилищата не се отчели сред смекчаващите обстоятелства направените от подзащитния й самопризнания, като защитата се позовава на ТР №1/2009г. на ВКС. Съгласно последното при определяне на наказанието по правилата на чл.373, ал.2 от НПК, признанието по чл.371, т.2 от НПК не следва да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, освен ако то не съставлява елемент от цялостното, обективно проявено на досъдебното производство процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и извършителят, пред каквато хипотеза не сме изправени в настоящият казус. В обобщение може да се каже, че наложените на подсъдимите наказания лишаване от свобода и глоби, освен законосъобразно са и справедливо отмерени, като същите са съответни на степента на обществена опасност на деянията и дейците. Предвид изложеното, настоящата инстанция намира, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно. Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 146 от 11.03.2014г., постановено по внохд № 37/14г., АС-Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: