Р    Е    Ш   Е   Н   И    Е    № 232   София, 18 май 2009 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в  съдебно заседание на дванадесети май 2009 г. в състав :                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА                                                            ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ                                                                        ПАВЛИНА ПАНОВА   при секретаря ............Ив. ИЛИЕВА...........................  и в присъствието   на прокурора от ВКП .........П. МАРИНОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА  наказателно дело № 229/2009 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:     Производството е образувано по жалба на подсъдимия Д. С. Г. срещу въззивно решение № 27 от 11.03.2009 г., постановено от Варненския апелативен съд по ВНОХД № 251/2008 г. , с което е била изменена първоинстанционна присъда № 57 от 15.05.2008 г., постановена от Варненския окръжен съд, като са били намалени наложените наказания на подсъдимия „ от свобода” и „лишаване от право да управлява МПС” на по една година и е намален изпитателният срок, за който е отложено изпълнението на наказанието „лишаване от свобода” на три години. С първоинстанционната присъда № 57/15.05.2008 г., постановена по НОХД № 653/2008 г., подс. Д. Г. e бил признат за виновен по обвинението по чл. 343 ал.1 б. В от НК, за това , че на 11.11.2005 г. край село Т., обл. Варна при управление на МПС – л.а. „Мерцедес 124” с ДК № 4* нарушил правилото за движение по 20 ал.2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на И. Р. К. , за което му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца, чието изпълнение на осн. чл. 66 от НК е било отложено за срок от пет години, както и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия, релевира всички касационни доводи по чл. 348 ал.1. В обхвата на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се визира нарушение на реда на събиране на доказателствата, поради несъбиране на поискани доказателства от защитата, неотстраняване на нарушението по чл. 372 ал.3 от НПК, липса на анализ на противоречиви доказателства по делото, както и предвид осъждането на подсъдимия по несъществуващо обвинение и липса на мотиви във въззивното решение, в което няма произнасяне по защитните доводи на подсъдимия. По отношение на твърдението за нарушение на материалния закон се излагат съображения за наличие на нарушение по чл. 20 ал.1, но не и по чл. 20 ал.2 от ЗДвП. „Явната несправедливост” на наказанията се обосновава с факта, че съдът не е обсъдил наличието на смекчаващите отговорността обстоятелства, освен факта на значителното съпричиняване от страна на водача на каруцата. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или алтернативно се иска връщане на делото за нова разглеждане. Пред касационната инстанция защитата на подс. Г. поддържа жалбата с всички изложени съображения в нея, както и искането си за отмяна на въззивното решение и постановяване на решение, с което той да бъде оправдан или делото върнато за ново разглеждане. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност жалбата, като счита, че не се констатират твърдените в нея нарушения. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подсъдимия е неоснователна.   1. По отношение на твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения: На първо място, по същество се твърди от защитата, че това нарушение е налице с оглед липсата на произнасяне от съда по повод обстоятелството, че първоинстанционният съд е одобрил съгласие за провеждане на съкратено съдебно следствие, в хода на което да не се извършва разпит на определени вещи лица, без да е получил такова съгласие от подсъдимия. ВКС не констатира да е налице такова нарушение. Видно от молба, депозирана от упълномощения към този момент з. на подсъдимия – адв. Д, от името на подзащитния си той е изразил съгласие да не се разпитват експертите по съдебно-медицинската и съдебно-психиатричната експертизи. Тази молба е била докладвана в съдебното заседание, проведено на 15.05.2008 г., съдът е разяснил изрично правата на подсъдимия по чл. 371 от НПК и едва след това той е заявил, че разбира смисъла на изразеното съгласие. Съдът е постановил определение по реда на чл. 372 ал.3 от НПК, на което никоя от страните не е възразила. Съдът е процедирал в съответствие със закона и липсват основания да се счита, че по някакъв начин са били накърнени процесуалните права на подсъдимия. Депозираната впоследствие по делото „писмена защита” от нововстъпилата в процеса адв. Х като упълномощен з. на подсъдимия съдържа твърдение, аналогично на направеното в касационната жалба, но самата тя в съдебно заседание /вж л. 43 от въззивното дело/ не е направила искане пред въззивния съд за разпит на експертите, които не са разпитани от първоинстанционния съд. Ако адв. Х нейният подзащитен са считали, че непровеждането на личен разпит на експертите, чиито заключения са ползвани при постановяване на присъдата, накърнява съществено правото на защита на подсъдимия и са желаели техен непосредствен разпит, са имали процесуалната възможност да поискат провеждането на въззивно съдебно следствие пред Варненския апелативен съд. Като не са се възползвали от тази възможност и при наличието на валидно проведено съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371 т.1 от НПК, не може да се констатира, че е било допуснато процесуално нарушение, а още по-малко то да е съществено, за да отговори на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Не се констатира и другото твърдяно в касационната жалба нарушение – несъбиране на доказателства, поискани от подсъдимия и защитата му. Единственото доказателство, поискано пред въззивния съд, е назначаването на допълнителна АТЕ /молба на л. 19 от въззивното дело/. По повод нея възззивният съд се е произнесъл с мотивирано определение по реда на чл. 327 ал.4 от НПК и е посочил причините, поради които не приема искането за основателно. Задачата, която защитата е целяла да постанови на експерта от допълнителната АТЕ, е била вече предмет на предходно заключение, поради което назначаването на допълнителна АТЕ е било безпредметно. По този начин делото не е било решено при непълнота на доказателствата и липсват основания да се приеме, че е несъбирането на поисканото от подсъдимия доказателство е нарушило неговите права в наказателния процес. На трето място, твърди се, че съдът е предприел изменение на обвинението, без да е имало такова, направено от прокурора, като е кредитирал обясненията на подсъдимия, с което е утежнил неговото положение в процеса и е нарушил правото му на защита. Това твърдение е неоснователно. Действително в обстоятелствената част на обвинителния акт прокурорът е описал движение на подсъдимия „на дълги светлини” , а самият подсъдим в съдебно заседание е заявил, че е управлявал автомобила си „на къси светлини” /л. 26 гръб от първоинстанционното дело/. Съдът е приел за достоверни обясненията на подс. Г. , кредитирал ги е и ги е поставил в основата на своите фактически констатации. С това действително е приел факт, различен от описания в обвинителния акт, но това не е станало във вреда на подсъдимия. Това следва от изводите на АТЕ, съгласно които при движение на къси светлини ударът за подсъдимия би бил предотвратим само при движение със 70 км/ч, какъвто не е конкретния случай, при който подсъдимият е заявил, че е управлявал колата си с 80-90 км/ч. При управление обаче на дълги светлини, независимо от скоростта на автомобила, ударът би бил предотвратим. Следователно приетият факт за движение на къси светлини, който поради липса на друг източник на доказателства, освен подсъдимия, следва да бъде приет за достоверен, той не е утежнил с нищо правото на защита на подсъдимия, защото изхожда от самия него и той не би могъл да пледира за невъзможност да се защити и че този факт е изненада за него, след като той сам чрез обясненията си го е въвел във фактическата обстановка по делото. На следващо място, липсват основания да се приеме, че въззивното съдебно решение страда от порок, представляващ касационно основание, тъй като не съдържа анализ на противоречивите доказателства по делото. ВКС не констатира де е налице такова противоречие, което да е налагало изрично мотивиране на въззивния съдебен акт в тази насока. Обстоятелството, на което се позовава защитата, касае къде се е намирала каруцата върху пътното платно – дали е била в лентата си за движение, макар и завила наляво, или е била навлязла в лентата на подсъдимия. В подкрепа на довода се изтъква , че според твърдението на св. З/водач на каруцата/ той не е бил в лентата на подсъдимия, бил е спрял в своята лента, но конят направил крачка към лентата за обратно движение и навлязъл в нея. Съдебните инстанции са приели, че към момента на удара предната част на каруцата е била в лентата на движение на подсъдимия, което обстоятелство не противоречи на заявеното от свидетеля. Независимо каква е била причината за навлизане в насрещната лента, неоспорен факт, констатиран и при огледа на местопроизшествието е, че каруцата е била там. Подсъдимият не оспорва това обстоятелство, като твърди, че не е забелязал нищо пред себе си. Следователно не се констатира каквото и да е противоречие в доказателствените източници, което да налага съдът да изготвя мотиви, с които да ги обсъжда. Предвид тези съображения ВКС не намери да е налице което и да е от твърдените в жалбата нарушения, което да може да се субсумира под разпоредбата на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК и да доведе до отмяна на съдебния акт на Варненския АС, поради което доводите на защитата бяха оставени без уважение.   2. По отношение на твърдяното в жалбата нарушение на материалния закон: Касационната инстанция не намира да са допуснати твърдените нарушения на материалноправните разпоредби на НК. Не е налице основание да се приеме, че настъпилото ПТП, причинило смъртта на И. К. , е резултат от „случайно деяние”, поради което липсва виновно поведение на подсъдимия и той следва да бъде оправдан на осн. чл. 24 ал.1 т.1 от НПК. Безспорно е установено , че подс. Г. е имал обективна възможност да наблюдава случващото се на платното за движение при управление на автомобила със скорост 80-90 км/ч само при движение на дълги светлини, които биха осветявали пътя напред на 100 метра. Той е избрал в конкретния момент да се движи на къси светлини, които са осветявали пътя напред на разстояние 50-70 метра, но при това положение, за да може да спре в осветяваната зона от фаровете на автомобила си е следвало да съобрази и скоростта си на движение, която да е не по-висока от 70 км/ч. Само при такава скорост, съобразена с всички обстоятелства по чл. 20 ал.2 от ЗДвП, подс. Г. е имал възможност да възприеме опасността на пътя – каруцата, която е предприела маневра, и да спре, без да настъпи удар. Вместо това той е приел да се движи със скорост, която е максималнодопустимата в случая, и очевидно тя се е оказала несъобразена с пътните и атмосферни условия. При това положение сам водачът се е поставил в положение да не може да избегне удара и макар и да не е първопричината за настъпилия вредоносен резултат, е съпричинил същия. Движението му по правомерен начин в собствената лента не го освобождава от задължението да следи ставащото на пътното платно и в лентата за насрещно движение, доколкото Законът за движение по пътищата, макар и да не съдържа изрична норма за това, е подчинен на целта да се охрани живота и здравето на всички участници в движението, дори и когато някои от тях имат неправомерно поведение на пътното платно. Възможността подсъдимият да се възползва от нормата на чл. 15 от НК и да бъде оправдан би съществувала само в случай, че той е управлявал правомерно своя автомобил. След като подсъдимият сам се е поставил в състояние на управление на МПС в нарушение на законови разпоредби, не би могъл да претендира, че нито е бил длъжен, нито е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Поради това липсват основания за оправдаването на подс. Г. , тъй като деянието в никакъв случай не представлява „случайно” такова и няма основания за приложението на чл. 24 ал.1 т.1 от НПК. Като законосъобразно е отказал да приложи чл. 15 от НК и е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимия по обвинението по чл. 343 ал.1 б. В от НК вследствие на нарушение на правилото по чл. 20 ал.2 от ЗДвП, въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон, което да е касационно основание по чл. 348 ал.1 б. В от НК.   3. По отношение на твърдението на жалбоподателя за явна несправедливост на наложеното наказание.   В жалбата се сочи, че съдът е наложил несправедливи наказания, тъй като обосновано е приел, че е налице съпричиняване от страна на водача на каруцата, но не е отчел наличните по делото смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. ВКС констатира, че този довод не съответства на съдържанието на първоинстанционната присъда и на въззивното решение. Действително ВАС е изменил присъдата в частта й относно наказанията и изпитателния срок, позовавайки се на недостатъчното оценяване на наличното съпричиняване от страна на св. З на престъпния резултат. Това го е мотивирало да намали в значителна степен както наложените наказания, така и срока по чл. 66 от НК. В същото време остават значими обстоятелствата, на които се е позовал първоинстанционния съд в присъдата си, определяйки размера на наказанията / л. 35/. Сред тях като смекчаващи са отчетени младата възраст и чистото съдебно минало на подсъдимия, а като сериозно отегчаващо обстоятелство – фактът, че поради множество наложени административни нарушения са били отнети всички контролни точки на подсъдимия, въпреки че е бил млад водач, което наложило отнемане на свидетелството му да правоуправление на 19.03.2004 г. и впоследствие издаване на ново на 30.11.2004 г. При това положение въззивният съд не е бил длъжен да мотивира наново всички обстоятелства, влияещи на индивидуализацията на наказателната отговорност, след като приема мотивите на първата инстанция. Когато изменя присъдата, въззивният съд е длъжен да изложи съображенията, поради които предприема изменение, но не и да преповтаря аргументите на предходната инстанция, които възприема. Пред въззивния съд защитата не е посочила нови смекчаващи обстоятелства, нито е сторила това с касационната си жалба, а сам касационният съд не намира да е налице неотчетено обстоятелство, което да смекчава отговорността на подсъдимия. При това положение не е налице явна несправедливост на наказанието, тъй като не е налице очевидно несъответствие на същото с обществената опасност на деянието и дееца, на приетите по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. С оглед на това не е налице и явна несправедливост на наложеното наказание, поради което касационния съд не намери основания за намеса с оглед разпоредбата на чл. 348 ал.1 т.3 от НПК. Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на правомощията на касационната инстанция и с оглед предоставените й процесуални възможности не се налага ВКС да упражни правомощията си за отмяна или изменение на постановения въззивен съдебен акт. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 27/11.03.2009 г. на Варненски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 251/2008 г. Решението не подлежи на обжалване.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.