Р Е Ш Е Н И Е   № 72        София, 08.07.2009 год.   В ИМЕТО НА НАРОДА   ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в съдебно  заседание на петнадесети юни през две хиляди и девета година в състав:                                                            Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА                                                       Членове:  ДАРИЯ ПРОДАНОВА                                                                        ТОТКА КАЛЧЕВА   при участието на секретаря Кр. Атанасова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 17 по описа за 2009 год., и за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба с вх. № 4529/17.11.2008 г. сигнатура на Окръжен съд гр. К., депозирана от З. ”ДЗИ” гр. С., срещу въззивното решение от 28.07.2008 г. по в. гр. д. № 265/2008 г. на К. окръжен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение от 26.02.2008 г. по гр. д. № 1078/2007 г., жалбоподателят е осъден да заплати на “П” Е. гр. К. сумата 5 000 лв., съставляваща платено от последния обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени на М. С. А. при ПТП с участие на превозното средство, собственост на “П” Е. , както и разноски по делото. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради неправилно приложение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Посочено е, че съдът неправилно е приел, че в настоящия случай не са били налице основания за прилагане института на погасителната давност и в частност, на разпоредбите относно спиране и прекъсване на давностния срок. Ответникът по касационната жалба “П“ Е. , гр. К. чрез процесуалния си пълномощник взема становище за нейната неоснователност. С определение № 225 /07.04.2008 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение въз основа на изложено и обосновано в касационната жалба приложно поле по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за приложение института на погасителната давност и възможността за прекъсване на срока при предявени искове с правно основание, изхождащо от разпоредбите на Р. ІІ, Г. ХХVІІ от ТЗ / отм./. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, съобразно компетенциите си по чл. 293 ГПК приема следното: С въззивното решение, предмет на настоящото обжалване, К. окръжен съд, след отмяна на първоинстанционния съдебен акт, е уважил предявения иск, като е осъдил жалбоподателя З. ”ДЗИ” гр. С. да заплати на “П” Е. сумата 5 000 лв., съставляваща платено от последния обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени на М. С. А. при ПТП с участие на превозното средство, собственост на “П” ЕООД. Според въззивния съд, правоотношенията между страните се основават на застрахователен договор по застраховка “Злополука на пътници в средствата за обществен транспорт”, а по повод възражение за погасяване по давност на претенцията е посочено, че давността е прекъсната, предвид проведено и приключило съдебно производство по иск на увреденото лице срещу застрахованото дружеството, при участието на застрахователя в качеството му на трето лице помагач на страната на ответника. Решението е неправилно. Фактическата обстановка е безспорна по делото. Между ищеца “П” Е. и ответника З. ”ДЗИ” е сключен на 27.12.2000 г. договор за задължителна застраховка “Злополука на пътници в средствата за обществен транспорт”, по силата на който, ответното застрахователно дружество се е задължило при възникване на предвидените в договора събития да изплаща застрахователни суми в размер на 5000 лв. за всеки застрахован пътник, намиращ се в превозното средство при настъпване на събитието или в непосредствена близост до него преди и след качване, съгласно т. 1.1 от договора. На 31.07.2001 г. при управление на пътнически автобус, собственост на ищцовото дружество, била причинена от водача на автобуса средна телесна повреда на пътничката М. С. А. Образувано е било наказателно производство, водачът е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. ”б” НК и освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание глоба по н. о. х. д. № 493/2002 г. на К. окръжен съд. Пострадалата е предявила пред К. районен съд по гр. д. № 1259/2002 г. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за причинени й неимуществени вреди в размер на 8 000 лв. срещу “П“ Е. и водача на автобуса Т. К. , като с определение от 11.02.2003 г. по делото е допуснато конституиране на застрахователя З. ”ДЗИ” в качеството му на трето лице - помагач на страната на ответника “П” ЕООД. По гражданското дело е постановено осъдително решение спрямо ответниците /при ангажирана солидарна отговорност/ за сумата 4 500 лв., законна лихва и разноски, а след влизане в сила на решението на окръжния съд е издаден изпълнителен лист, образувано изпълнително дело № 159/2005 г., наложен е запор върху сметките на превозвача и на 24.03.2005 г. сумите са били изцяло заплатени на пострадалата от “П” ЕООД. С молба от 09.05.2005 г. “П” Е. е поискало от застрахователя възстановяване на изплатените суми на основание застрахователния договор, и след като не получило отговор, е предявило настоящия иск на 09.05.2006 г. В рамките на съдебното производство пред първоинстанционния съд застрахователят е изложил довод по чл. 120, ал. 1 ЗЗД. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, позовавайки се на настъпила погасителна давност. Въззивната инстанция е приела, че от момента на привличане на застрахователя в качеството му на трето лице - помагач на ответника по гр. д. № 1259/2002 г. давностният срок бил прекъснат /чл. 116, ал. 1, б. ”б” ЗЗД/, поради което е уважила искането за присъждане на сумата 5 000 лв., съставляваща обезщетение, изплатено от ищцовото дружество на пострадалата пътничка. Правилни са изводите на въззивния съд, че правоотношенията между страните са основани на сключен договор “Злополука на пътниците в средствата за обществен транспорт”, за приложимото материално право – Г. ХХVІІ от ТЗ /отм./ и разпоредбите на раздел трети, глава ХІІ от ЗЗ /отм./, както и констатацията, че съобразно чл. 392 ТЗ /отм./ правата по този договор за застраховка се погасяват с тригодишна давност, чиито начален момент е настъпването на застрахователното събитие. При този вид задължително застраховане срещу злополука, което съставлява застраховане за чужда сметка, превозвачите /застраховащи/ сключват в полза на пътниците в техните моторни превозни средства застраховка, като задължението за плащане на застрахователните премии тежи върху застраховащия. Предмет на застрахователна закрила са неимуществените блага на застрахованите физически лица, като последните разполагат и с възможността при настъпване на злополуката директно да получат от застрахователя дължимата застрахователна сума. За да уважи иска, въззивният съд е счел, че след като на 31.07.2001 г. е настъпила злополуката, а настоящият иск е предявен на 09.06.2006 г., то искът не бил погасен по давност, тъй като давността следвало да се счита прекъсната - чл. 116, ал. 1, б. ”б” ЗЗД, предвид образуваното гражданско дело от пострадалата срещу превозвача, доколкото в производството било привлечено и трето лице помагач - застрахователят З. ”ДЗИ”. От момента на привличането на застрахователя - 11.02.2003 г., според решаващия съд, давността между застрахован и застраховател се прекъсвала. Тези изводи не намират основание в закона и в съдебната практика. Въпросите за това кога възниква вземането за вреди от непозволено увреждане, кога се погасява по давност, какви са основанията за спиране или прекъсване на давностния срок са подробно изяснени в практиката на Върховния съд - ППВС № 7/1977 г.; ППВС № 4/1975 г.; ППВС № 2/1981 г.; ТР № 5/2006 г. на ОСГК и ОСТК. Тъй като правопораждащият факт в настоящия случай е основан на деликт и деецът е известен, то правилно съдилищата са определи началото на течението на давностния срок т. е. настъпването на събитието - злополуката през 2001 г., съобразно правилото на чл. 114, ал. 3 ЗЗД. След като правата по визирания договор за застраховка се погасяват с кратката тригодишна давност, то би следвало след 31.07.2004 г. да се счита, че е настъпило погасяването им, предвид депозирането на исковата молба по делото на 09.05.2006 г. За да се приеме, че тригодишният срок е прекъснат и от прекъсването му тече нова давност в хипотезата на чл. 116 б.”б” пр. първо ЗЗД, както е счел въззивният съд, би следвало този иск да е от застрахован срещу застраховател, пред каквато хипотеза не сме в настоящия случай. Производството по гр. д. № 1259/2002 г. на К. районен съд е образувано по иск на пострадалия срещу “П” Е. и водача на автобуса Т. К. частието на застрахователя в качеството му на трето лице помагач на страната на първия ответник е ирелевантно, тъй като законът не регламентира подобна хипотеза за прекъсване течението на давностния срок за вземането, което привличащата страна би имала срещу привлеченото трето лице. Целта на привличането за привличащия е свързана с евентуален неблагоприятен за нея изход на делото да подчини привлеченото лице на силата на мотивите, съобразно регламентацията на чл. 179, ал. 2 ГПК /отм./, за да обезпечи своето правно положение в следващ процес. Искането за привличане обаче не прекъсва давността между привличащия и привлеченото лице, тъй като за този ефект е нужно предявяване на обратен иск. Изброяването на основанията за прекъсване на давността в чл. 116 ЗЗД не дава възможност за разширявянето им, тъй като става дума за процесуални действия и ограничен брой факти, изрично посочени в правната норма. Ноторно известно е, че давността се прекъсва с предявяване на иск - първоначален, насрещен или обратен или чрез възражение срещу предявен иск, а подобни правни действия не са били предприети в рамките на цитираното съдебно производство. Сходно е разрешението, дадено по друг правен казус в решение № 3742/1983 г. по гр. д. № 2288/1983 г. на І г. о. на ВС. С оглед изложените съображения следва да се приеме, че не са налице законовите изисквания за приложение на основанието по чл. 116, ал. 1, б. ”б” ЗЗД за прекъсване течението на давностния срок. Като е приел обратното, въззивния съд е постановил неправилно решение - в разрез с материалния закон , което следва да бъде отменено, като доколкото не е налице хипотезата на чл. 293, ал. 3 ГПК - необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от настоящата инстанция. В тази връзка основателни са оплакванията в касационната жалба за немотивираност на въззивното решение, предвид твърде кратките фактически и правни изводи и беглото маркиране единствено на основанието по чл. 116, б. ”б” ЗЗД, без дори да се посочат значимите за изчисляване на срока дати и събития, но това нарушение на процесуалното правило на чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК /отм./ не се обхваща от хипотезите на чл. 293, ал. 3 ГПК и не съставлява основание за връщане на делото на въззивната инстанция за ново разглеждане. Предвид направеното възражение по чл. 120, ал. 1 ЗЗД от ответника пред първоинстанционния съд, при безспорна фактическа обстановка, и съобразно изложеното по-горе за прекъсване/непрекъсване на течението на давностния срок, настоящият състав намира, че искът следва да бъде отхвърлен като погасен по давност. По искането за присъждане на разноски в касационната жалба, след като не е представен списък на разноските /чл. 80 ГПК/, при този изход на делото, на касатора се дължат разноски единствено в размер на 130 лв., съобразно приложените по делото банкови документи за внесени държавни такси по касационното обжалване. Не са представени доказателства за платено адвокатско възнаграждение на адв. Е. Д. , която е приподписала касационната жалба. Съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК, жалбоподателят има право да поиска присъждане на разноски, ако е направил такива, съобразно дефинирането им в ал. 1 на чл. 78 ГПК. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо отделение     Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение от 28.07.2008 г. по в. гр. д. № 265/2008 г. на К. окръжен съд в осъдителната му част, вместо което постановява: ОТХВЪРЛЯ предявения от “П” Е. гр. К. иск срещу З. ”ДЗИ”, гр. С. за заплащане на сумата 5 000 лв., представляваща платено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на настъпило на 31.07.2001 г. пътно-транспортно произшествие с участие на превозно средство, собственост на ищеца. ОСЪЖДА “П” Е. гр. К. да заплати на ЗПАД” ДЗИ” гр. С. сумата 130 /сто и тридесет/ лева разноски по делото. Решението е окончателно.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: