Р Е Ш Е Н И Е № 300 Гр.София, 12.12.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осми декември, 2017 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА БИСЕР ТРОЯНОВ При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ЧОБАНОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1112/17 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №239/11.07.17 г., постановена от АС-Велико Търново /ВтАС/ по В.Н.Д.371/16 г., е отменена изцяло оправдателна присъда №61/23.10.14 г., постановена от ОС-Плевен /ПлОС/ по Н.Д.351/14 г.и подсъдимият З. С. С. е признат за виновен в извършено от него престъпление по чл.116,ал.1,т.12 вр.чл.29,ал.1,б.А НК и вр.чл.36 и чл.54 НК му е наложено наказание доживотен затвор при първоначален специален режим на изтърпяване. Подсъдимият е осъден да заплати на конституираните граждански ищци Г. К. А. и Г. Д. А. обезщетения за неимуществени вреди в размер на по 50 000 лв.за всеки от тях, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане. Осъден е да заплати направените по делото разноски,както и 4 000 лв.държавна такса за уважените размери на гражданските искове. Недоволен от така постановената присъда е останал подсъдимият, който в срок я обжалва. В неговата саморъчна жалба и в множеството допълнения към нея, освен че се разказва как са протекли събитията с пострадалата, се изтъкват оплаквания за липса на доказателства за установено авторство на деянието от страна на С., доколкото основният свидетел депозира неверни показания в тази насока. Моли се за оправдаване. Постъпила е жалба и от служебния защитник на подсъдимия, придружена от допълнение след запознаване с мотивите към присъдата. Развити са съображения, насочващи към касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Настоява се за отмяна на атакуваната присъда и постановяване на оправдателен съдебен акт. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбите и допълненията към тях, с отразените съображения. Представителят на ВКП моли присъдата да бъде оставена в сила. Частните обвинители и граждански ищци Г. и Г. А., редовно призовани, не се явяват, не заявяват становище по жалбите и не изпращат представител. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и допълненията към тях с отразените аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Настоящото разглеждане на делото е трето поредно такова пред ВКС. С постановяване на съдебен акт по него следва да бъде финализирано процесното наказателно производство. В този смисъл, на основание чл.354,ал.5, изр.2 НПК ако върховната съдебна инстанция по наказателни дела счете, че има нужда от намеса в доказателствената преценка на контролирания съд и съответно в тази връзка- от промяна на направените от него фактически изводи, то той е оправомощен да влезе в ролята на въззивна инстанция. Тогава и единствено е допустимо да анализира оплаквания за необоснованост /която поначало не е касационно основание/, тъй като би се явила съд по същество- и по фактите, и по правото. Упражняването на въззивни правомощия от страна на ВКС при трето последно разглеждане на делото по редовен ред пред него обаче не е задължително, както и указва простият прочит на горепосочената процесуална норма. Ако прецени, че ревизираният съд не е допуснал пороци в доказателствената си дейност и вярно е извел дължимата фактология, тази инстанция следва да реализира типично касационно произнасяне. Имайки предвид изложените общи бележки по процедурата, отнесени към съдържанието на атакуваната присъда, ВКС дължи произнасяне от втория посочен вид. Съображенията за това са следните: Макар и делото да е било разглеждано трикратно от въззивен съд и един път от първоинстанционен и по същото да са постановявани полюсни присъди-две оправдателни /едното е решение,с което се потвърждава оправдателната присъда на ПлОС/ и две осъдителни с определяне на наказание доживотен затвор, не може да се сподели изложеното в съдебно заседание пред ВКС мнение на защитника на подсъдимия,че само посоченият факт е достатъчен, за да се изведе наличие на съмнение за авторството на инкриминираното на касатора деяние. И това е така, тъй като въззивната инстанция, чийто акт подлежи на разглеждане пред този съд, е изложила подробна, всеобхватна и задълбочена аргументация относно доказателствения разбор, обуславящ приемане на фактическите констатации, както и относно приложението на правото и индивидуализацията на определеното наказание. Преди да отговори конкретно на отправените доводи, този съд ще отбележи че голямата част от личната жалба и допълненията към нея на подсъдимия представлява депозиране на обяснения по вменената престъпна деятелност. Те не подлежат на обсъждане, а и ВКС не е упражнил правомощията на въззивна инстанция за допускане и събиране на допълнителен доказателствен материал. Изложенията имат характер на обяснения като гласно доказателствено средство. Дори само наименованието указва на невъзможност за приобщаване на същите и респективно проверка и анализ. Що се касае до допълнението към жалбата, изготвено от защитника на касатора, оплакването за наличие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК-нарушение на материалния закон, е подкрепено от възражения,свързани с оценка на доказателствената дейност на съда. Иначе казано, изследването на съдържанието на аргументацията в обсъжданата насока води до извод за развито оплакване по чл.348,ал.1,т.2 НПК. Ясно е обаче,че се претендира нарушение на материалния закон, доколкото С. неправилно е признат за виновен и осъден за извършено от него убийство при условията на опасен рецидив. По същество погледнати, сезиращите настоящата инстанция процесуални документи са неоснователни. Обяснимо най-сериозен обект на критика са показанията на свидетелката С. Е.. И това е така, тъй като тази свидетелка е първоизточникът на информацията относно престъпната деятелност на подсъдимия по отношение на убитата му съпруга К. С.. Опитът за дискредитиране обаче не е състоятелен. Е. е разпитвана многократно- на досъдебното производство, пред първостепенния съд и включително при последното въззивно разглеждане на делото. Недостоверността на нейните показания се обосновава с обстоятелството, че при различните свои разпити тя излагала нееднакви версии относно конкретното поведение на С.. Този извод не може да бъде споделен. В рамките на своите ментални способности, доколкото несъмнено е установено,че притежава свидетелска годност, жената всеки път е пресъздавала случилото се по начина, по който може да се изразява, и е отговаряла на поставените й от страните въпроси. Следва да се заяви, че като цяло тя е била последователна и показанията й носят известно разминаване само по отношение на дребни детайли. Защитата наблюдава колебание в казаното от нея,имайки предвид най-вече последните й изявления пред второстепенния съд. Те са дадени близо десет години след извършване на деянието и би било обяснимо да носят белега на известна забрава. Според защитата, при проведения на Е. разпит на 07.03.17 г. тя е заявила, че подсъдимият е ударил един път по главата К., след което жената паднала, а ВтАС е приел,че се касае за множество удари, нанесени по главата й с дърво. Прочитът на показанията на обсъжданата свидетелка установява пресъздаване на обстановка, изразяваща се в двудневно продължаващ бой върху пострадалата с дърво /кол, пръчка и т.н., очевидно все дървен материал с по-широк диаметър, добит в гората, сред която са се придвижвали/. „На втория ден я наби така, че тя падна”, е финалното изявление по този въпрос. Ценимите показания на С., депозирани при първостепенното разглеждане на делото поначало са със същото съдържание и дават идея за удари с дебело дърво, нанасяни многократно по тялото и главата на потърпевшата. Именно това е приела в своите мотиви контролираната инстанция. Вярно е, че в обстоятелствената част на обвинителния акт е инкриминиран като финализиращ престъпната дейност един силен удар с дърво в главата на потърпевшата, след който тя паднала, но се има предвид последният нанесен такъв, след който жената повече не е мърдала. Прочитът на мотивите към атакуваната присъда от своя страна дават повод за извеждане на същото заключение, тъй като без съмнение се явява приет един последен удар, след който С. паднала на земята и според Е. спряла да дава признаци на живот. Ето защо ВКС не наблюдава същностни противоречия в казаното от свидетелката, чийто анализ да стои в основата на незаконосъобразни фактически изводи, направени от решаващата втора инстанция. По-нататък, кредибилността на заявеното от основния доказателствен източник се атакува и предвид обстоятелството, че С. Е. заявявала,че е отвлечена от Ц. Г., а се оказало,че е избягала с него; както и че съобщеният от нея страх от подсъдимия няколко години след деянието не може да бъде основание да даде информация на органите по разследване толкова късно, а не веднага като са влезли в България. Защо не и по-рано,когато са пребивавали още в Гърция. Ерго, тя лъжесвидетелства. ВКС не може да се солидаризира с изложената аргументация. И това е така, тъй като от една страна отношенията с Г. нямат общо с процесния случай, освен че са отключили признания за случилото се, а от друга- не бива да се забравя, че С. Е. е била съществено зависима от подсъдимия- и морално, и материално. Не на последно място доказателственият поглед би бил един, ако показанията й биха били изолирани, и съвсем друг, като се вземе предвид казаното от свидетелите Е. и Н. Е.. Според защитата свидетелите И, Е.Е., Н.Е., Д.Д. /буквално така е описано в допълнението към жалбата/ възпроизвеждали факти и обстоятелства, разказани им от С. Е.. Като оставим настрана подходът да се изпишат само инициалите на лицата и да се остави на върховната съдебна инстанция по наказателни дела сама да дири кои може да са те, трябва да се отбележи, че Е. възпроизвежда заявено пред него от самия подсъдим, който му е признал какво е сторил, как не е искал да убива жената и се е уплашил след случилото се. С. му е споделила същото, както и на своя баща. Е. възпроизвежда още един косвено установяващ авторството на деянието факт, потвърден и от свидетелката Н. Е.. Няма съмнение,че няколко малки деца са присъствали на „похода” на подсъдимия, К. и С. в Гърция. Именно те впрочем са били използвани от касатора като търговски продукт, спомагащ за просия като начин на съществуване. Едно от тези деца в момент на гняв е отправяло заплахи по-късно вече в България,че ще каже на баща си /касатора/ да удари разгневилия го, както е бил „К.”. Всички тези решаващи доказателствени изявления са взети предвид от въззивната инстанция, за тях подробно са намерени разяснения в атакувания съдебен акт, както и са противопоставени на дадените от С. обяснения. Не може да има очаквания, че показанията на С. Е. и казаното от детето С. могат да имат потвърждение от очевидци. Но няма плоскост за разсъждения относно предубеденост на възпроизвеждащите техни и на подсъдимия думи- Е. и Н. Е., както е счел и ревизираният съд. На трето място, показанията на свидетелката С. Е. се оспорват, а по този начин и приетото от ВтАС, относно подкрепянето им от основната и допълнителни Съдебно-медицински експертизи за причината за смъртта на намерената в Гърция пострадала К. С.. Изготвеното от гръцки медицински експерт заключение се противопоставя на изводите на българските вещи лица, твърди защитата. Въззивната инстанция, чийто акт подлежи на контрол от този съд, пространно е обсъдила разминаванията между споменатите медицински експертизи и е установила по надлежен доказателствен път, че специалистът-гръцки лекар не е разполагал с достатъчно информация /предвид времето на изготвяне на експертизата/, за да може да направи извлечените по българските заключения изводи. Същевременно, макар и да няма травматични увреждания по черепа на откритите останки от труп, за който безапелационно е намерено,че принадлежи на К. С., неоспоримата експертна оценка е /и на база гласните доказателствени средства/, че няма пречка да е починала от закрита черепно-мозъчна травма, причинена от ударите с дърво в главата. Освен това, за лаици, каквито подсъдимият и свидетелката С. Е. безспорно са, не било неестествено да решат, че потърпевшата била умряла, макар и да била изпаднала в безсъзнателно състояние. Последното от своя страна би могло да доведе и до смърт поради преохлаждане на организма, на отделно собствено основание. Казано просто, няма повече никакъв доказателствен ресурс, който би могло да бъде ангажиран, за допълнително установяване на съставомерните факти. Доказателствата съвкупност обаче е достатъчна за изведените фактологически и съответно правни изводи, както е постъпил ВтАС. Осъдителната присъда не е постановена на база предположения, а на основата на събрани по надлежния ред материали. На последно място в светлината на доказателствените разсъждения, и подсъдимият в личната си жалба, и защитникът му в допълнението към неговата такава, настояват на обстоятелството,че С. е изискал в хода на въззивното съдебно следствие, да бъде съпоставен в очна ставка със свидетелката С. Е.. Неуважаването на това искане е довело до ограничаване на правото му на защита. Прочитът на протоколите от съдебни заседания, проведени по В.Н.Д.371/16 г., постановеният акт по което е предмет на ревизия понастоящем, не установява да е отправено такова искане от дееца, нито преди, нито след разпита на свидетелката Е., нито дори по време на предоставяне на последна дума. Няма данни да е искана поправка на съдебните протоколи по силата на чл.312 НПК. Напротив, отразено е,че при запитване на самия касатор, той е реагирал с откази да задава други въпроси и да има нови доказателствени искания. Следователно, доколкото обсъжданите протоколи като писмени доказателствени средства отразяват случилото се в съдебно заседание във вида му на записване по тях, следва да се приеме,че липсва доказателствено искане като обсъжданото. По-важно в случая е нещо друго. Правилата на наказателно правораздаване предписват въззивната инстанция като втора първа такава да има предвид всичкия доказателствен материал, събран в хода на първостепенното разглеждане на съдебното дело. Казаното,отнесено към обсъждания въпрос, установява, че в съдебно заседание на 18.09.14 г.пред ПлОС /л.193 гръб и сл.от първостепенното дело/ е проведена очна ставка между С. Е. и С., по време на която всеки от тях държи на заявеното при разпита му като свидетел, респективно подсъдим. Съдържанието на направените изявления не се различава от депозираното пред втората инстанция и приетото от ВтАС. Ето защо, и без да се разсъждава на плоскостта на въздигнатото възражение за нарушено право на защита, може да се заключи, че претендираната очна ставка е проведена. Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване трябва да се заяви, че изявленията на касатора за извършване на противоправното деяние спрямо съпругата му от страна на свидетелката Е. не намира потвърждение в доказателствата. Единственото, което този съд желае да съобщи, е,че неясно как, след като той твърди /в допълненията към жалбата си пред ВКС/,че жената е в неравностойно ментално състояние, оценявано от него самия в негативен аспект, тя е била натоварена да тегли от дебитната карта на пострадалата, която се явява съпругата му. Още повече, свидетелят Е. разказва как е провел разговора, по време на който касаторът му е признал сторенето, след като последният е теглил пари от дебитната карта на К. С., години след като е изчезнала и съответно се приема,че е била убита от него. С оглед изложеното, ВКС счита,че законосъобразно, пълно, изчерпателно и в съответствие с действителното съдържание на доказателствените материали ВтАС е признал подсъдимия за виновен в извършено от него убийство на К. С.. Изписани са съображения по отношение на умисъла, с които настоящата инстанция се солидаризира и не намира за нужно да ги повтаря, особено при липсата на възражения в тази насока. Не е нарушено материалното право, тъй като безусловно е доказано,че извършеното от подсъдимия деяние е осъществено при условията на опасен рецидив по смисъла на чл.29,ал.1,б.А НК. Що се касае до определеното наказание, въобще липсва оплакване за наличие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК. Това обаче е резонно, доколкото подсъдимият и неговият защитник настояват за извеждане на заключение за невиновност, в какъвто смисъл възражение за наказанието би се явило само алтернативно. ВКС намира,че въззивната инстанция е изложила сериозни, задълбочени и по същество правилни съображения при индивидуализация на дължимото на С. наказание и при спазване на всички правила /материални и процедурни/ законосъобразно е определила Доживотен затвор. Характеристиките по процесното деяние и информацията за цялостното житейско поведение на С. са интерпретирани по начин, че само посоченото наказание се явява приложимо в неговия случай. Този съд не намира за нужно да повтаря аргументацията, а поради неналичие на противопоставящи й се доводи, няма да отделя повече мотивно внимание. Липсва каквото и да е възражение и по отношение на присъдените на Г. и Г. А. обезщетения за неимуществени вреди в размер на по 50 000 лв.,каквато е първоначалната искова претенция. Същите са уважени от втората инстанция, доколкото са функция от ангажираната наказателна отговорност на С. и са свързани с въззивните жалби на посочените лица срещу оправдателната присъда на първоинстанционния съд. Същевременно обаче, този съд не може да не забележи и съответно да отчете, че уважаването им в максимално претендирания размер е незаконосъобразно и е довело до нарушаване на забраната за Reformatio in pejus. За да обоснове тезата си, той трябва да проследи движението на делото. Както вече бе казано, настоящото е трето поредно последно разглеждане на производството пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела. Гражданските ищци са конституирани в хода на първостепенното разглеждане на делото и са допуснати за разглеждане предявените от тях граждански искове за неимуществени вреди в размер на по 50 000 лв. ПлОС е постановил оправдателна присъда, вследствие на което исковете са отхвърлени изцяло. Срещу постановената първоинстанционна присъда са постъпили протест от прокурора и жалба от гражданските ищци /конституирани и като частни обвинители/. Въз основа на тях е образувано В.Н.Д.351/14 г.по описа на ВтАС. С присъда №17/26.01.15 г.,постановена от същия съд по посоченото дело, подсъдимият е признат за виновен по повдигнатото му обвинение, наложено му е наказание Доживотен затвор и най-важно в коментирания контекст- осъден е да заплати обезщетения за неимуществени вреди на конституираните граждански ищци в размер на по 25 000 лв. Цитираната присъда е обжалвана от подсъдимия чрез неговия защитник и въз основа на това е образувано К.Н.Д.455/15 г. Жалба на Г. и Г. А. по отношение на отхвърлителната гражданско-осъдителна част на присъдата до пълния претендиран размер от 50 000 лв.липсва. Напротив, изразено е становището на същите чрез техния повереник, за необходимостта от оставяне в сила на присъдата в тази й част. Оттук насетне процесуалното развитие на делото не интересува настоящото производство, защото не е относимо към гражданско-правната претенция. Но е ясно, предвид казаното, че каквото и да е неговото развитие, определено обезщетение, по-високо от посочения размер, би било в нарушение на принципа за забрана за влошаване положението на осъденото лице без наличие на съответни протест или жалба на гражданските ищци в тази насока. В този смисъл на основание чл.354,ал.2,т.5, пр.2 НПК касационната инстанция следва да измени атакуваната присъда и да намали присъденото обезщетение до размер от по 25 000 лв.за всеки един от гражданските ищци. Това поведение повлича след себе си и изменение на присъдата в частта относно присъдената държавна такса за уважената част на гражданските искове, която трябва да бъде намалена на 2 000 лв. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА ПРИСЪДА 239/11.07.17 г.,постановена от АС-Велико Търново по В.Н.Д.371/16 г., както следва: НАМАЛЯВА присъдените обезщетения за неимуществени вреди на гражданските ищци Г. и Г. А. от по 50 000 лв.на по 25 000 /двадесет и пет хиляди/ лв. НАМАЛЯВА присъдената на подсъдимия З. С. държавна такса за уважената част от гражданските искове от 4 000 лв.на 2 000 /две хиляди/ лв. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата част. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/