Р Е Ш Е Н И Е № 109 София, 08 юни 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 333/2018 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия В. В. В. срещу въззивна присъда № 151/13.12.2017 г., постановена по ВНОХД № 217/2017 г. от Окръжен съд - Ямбол. В касационната жалба се съдържа позоваване на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Изтъква се, че въззивният съдебен акт е постановен от предубеден състав, както и при игнориране на показанията на свидетелката Р. и обясненията на подсъдимия. С жалбата и допълнителните изложения към нея се оспорват направените от въззивния съд правни изводи относно наказателната съставомерност на инкриминираната дейност по чл. 206 от НК. Счита се още, че наложеното наказание е явно несправедливо. Отправено е искане оправдаване на подсъдимия В. или за връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание жалбата се поддържа от защитника на подсъдимия В. по съображенията, изложени в нея. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 87/05.06.2017 г., постановена по НОХД № 1540/2016 г. от Районен съд - Ямбол, подсъдимият В. В. е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 206, ал. 1 от НК. С атакуваната сега въззивна присъда окръжният съд, по протест на прокурора, отменил изцяло първоинстанционния съдебен акт и вместо това признал подсъдимия В. за виновен в това, че през месец юни 2014 г. противозаконно присвоил чужда движима вещ, която владеел – лек автомобил, подробно описан, собственост на „Адвокатско дружество – К. и партньори”, представлявано от М. Р., поради което и на основание чл. 206, ал. 1 във вр. с чл. 54 от НК е осъден на две години лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал.1 от НК изпълнението на така определеното наказание е отложено с изпитателен срок от три години. Жалбата е основателна, макар и не по всичко, изложено в нея. В касационната жалба и допълнението й, а и в съдебното заседание, защитата на подсъдимия изтъква доводи за предубеденост на въззивния съдебен състав. Наличието на нарушение като поддържаното би било касационно основание от категорията на абсолютните по чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК. Настоящият съдебен състав намира, че това възражение е неоснователно. Върховният касационен съд е имал повод да изрази становище, че „предубеждението” по смисъла на чл. 29, ал. 2 от НПК и извън безусловните основания за отвод може да се изрази по различен начин. Цитираната норма има за цел да гарантира разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд. Това означава, че дейността на съда следва да бъде осъществена от лица, членове на неговия състав, освободени напълно от всякакви външни въздействия, поставящи под съмнение тяхната непредубеденост. В конкретния случай предубедеността е видяна в това, че въззивният съд е отхвърлил доказателствени искания, направени от защитата, и е открил въззивно съдебно следствие. Произнасянето на въззивния съд по доказателствените искания на защитата, а и конкретните съображения, изложени в определението, не сочат на предубеденост, а са израз на виждането му за липса на необходимост от попълване на делото с допълнителни данни дали процесният автомобил е бил обявен за общодържавно издирване. Не може да се изведе твърдяната предубеденост на въззивния съдебен състав и от това, че е допуснал повторен разпит на свидетелката М. Р.. В тази връзка е достатъчно да се припомни, че въззивният съд като инстанция по същество не само може, но и е длъжен да вземе всички мерки за разкриване на истината по делото. Основателни обаче са възраженията, макар и пречупени отново през призмата на доводите за „предубеденост”, срещу дейността на въззивния съд по проверка и оценка на доказателствената съвкупност, конкретно, насочени към показанията на свидетелката М. Р.. По собствена инициатива, която законът допуска, окръжният съд е счел за необходимо да проведе повторен разпит на тази свидетелка. Приложил е процедурата по чл. 281, ал. 4 във вр. с ал.1, т. 1 от НПК по отношение на показанията на Р., депозирани в разпита й, проведен на 16.09.2015 г. в хода на досъдебното производство – л. 49, 50. След прочитането им свидетелката е заявила, че отразените там събития се отнасят времево към период през 2015 г. – „става въпрос за 2015 г., когато синовете на Ц. (свидетелите Ив. Ц. и Д. Ц., бел. ВКС) бяха тук преди Великденските празници и преди подаването на сигнала в полицията”. Частично на основание чл. 281, ал.1, т. 1 от НПК са приобщени и показанията на същата свидетелка от разпита й по реда на чл. 223, ал. 1 от НПК, които показания тя е потвърдила. Предходната инстанция очевидно е констатирала значимостта на показанията на свидетелката Р.. Въпреки отчетената им значимост те не са подложени на прецизен анализ. Съдът не е съпоставил депозираните от нея показания в двете фази на процеса, за да изясни характера и важността на констатираните противоречия. При приетия механизъм на осъществяване на престъпното деяние това е било необходимо, за да се провери тяхната последователност по всички факти, интересуващи процеса. Съответно, да се даде възможност на страните и на следващата контролна инстанция да проследят начина, по който е изградено вътрешното убеждение на съда относно това кои от показанията се приемат за обективни. Съдът се е въздържал да посочи въз основа на кои от показанията на свидетелката Р. е направил фактическия си извод, „че около два месеца след катастрофата (случила се през м. март на 2014 г., бел. ВКС), свидетелката Р. се обадила на подсъдимия и му казала, че синовете на К. Ц. ще си идват в България и че иска той да върне автомобила, за да го прехвърли на Ц.”. Така приетите факти имат съществено значение при изградената от съда фактическа конструкция на престъпното деяние. В мотивите на присъдата съдът е акцентирал върху част от показанията на свидетелката Р. от разпита й, проведен в допълнителното въззивно съдебно следствие (виж, мотиви, стр. 6, л. 61 от делото), цитирайки същите, но не ги е свързал с определен момент от развилите се взаимоотношения между подсъдимия и свидетелката Р. по повод лекия автомобил и при констатираните противоречия в показанията на последната. Преценката за достоверност на показанията на един свидетел не може да се прави откъслечно (само върху част от неговите показания), те трябва да се преценяват в цялост и по действителното им съдържание. Като не е изпълнил това изискване въззивният съд всъщност е извършил оценка само на една част от доказателствата, изхождащи от един и същи доказателствен източник, вместо на всички тях, както изисква разпоредбата на чл. 107, ал. 5 от НПК. Суверенно право на решаващия съдебен състав е да прави заключения за надеждността на всеки доказателствен източник, но те биха били процесуално издържани само при спазване на принципа, визиран в чл. 14 от НПК. В негово изпълнение съдът от въззивната инстанция е дължал задълбочен анализ на показанията на свидетелката Р., дадени в различните фази на процеса, и изследване на въпроса налице ли е различна хронология на събитията, описани от нея. В тази връзка съдът е следвало да обективира в мотивите на присъдата ясна оценка кои от показанията на свидетелката кредитира, като изложи аргументирани съображения защо ги приема за обективни и правдиви и кои от тях отхвърля. Освен това, показанията на Р. не са подложени на аналитична проверка както съобразно вътрешната им непротиворечивост, логичност и последователност, така и във връзка с останалите доказателствени източници. В показанията й, депозирани във въззивното съдебно следствие, се съдържа твърдение, възприето от съда, че тя е „поръчала” на свидетеля И. Ц. да разговаря с подсъдимия В. и да поиска процесния автомобил да бъде върнат на адвокатското дружество, за да им бъде прехвърлен пред нотариус. Така съобщената информация не е интерпретирана в сравнение с фактите, изнесени от свидетеля И. Ц. в разпита му, проведен пред първата инстанция. При казаното, не би могло де се приеме, че дейността на втората инстанция по проверката и анализа на доказателствения материал покрива заложените в НПК стандарти и в този смисъл възраженията на защитата не са лишени от основание. На следващо място, изложените принципни разсъждения от въззивния съд за обективните и субективните елементи на престъпния състав по чл. 206, ал.1 от НК са правилни. Те са подкрепени изобилно с цитираните в мотивите на присъдата решения на Върховния касационен съд и това е напълно допустимо, стига изразените в съдебната практика становища да са отнесени към установена без процесуални недостатъци фактология по делото и да разрешават идентични казуси като настоящия. Така например, позовавайки се на решение № 33/08.02. 2011 г. на ВКС по н.д. № 2838/2011 г., ІІІ н. о., съдът е заключил, че невръщането на чуждата вещ, независимо дали деецът е дължал връщането й на прекия собственик, или на лицето, на което тя е предоставена от прекия собственик, също е форма на изпълнение на престъплението обсебване. В мотивите на присъдата съдът не е изложил разсъждения защо приетата от него фактология очертава именно такъв случай на обсебване. Съответно, да обоснове най-малко по какъв начин процесният автомобил е бил предоставен от неговия собственик – адвокатското дружество на свидетелите Ц.. И как коментираното заключение се съвместява с друг извод – че подсъдимият лишава от владение посочените свидетели, оторизирани от Р., както се е изразил съдът, да искат връщане на автомобила, собственост на дружеството, за да им бъде прехвърлен на тях. Всъщност, недотам прецизните редакции и позовавания на съда са създали повод за заявените от защитата оплаквания. Доводите за обективна и субективна несъставомерност не могат да получат сега исканото разрешение, доколкото въпросите за вината и отговорността са такива по установяване на фактите (по доказването), а не само по приложението на материалния закон (по правната квалификация). За изчерпателност на касационната проверка следва да се посочи, че изпълнителното деяние на обсебването може да се осъществи и в срока, в който на дееца е предоставена чуждата вещ за ползване, ако в този срок той недвусмислено манифестира промененото си отношение към тази вещ, която започва да държи като своя. Горните констатации дават основание за извод за допуснати от страна на въззивния съд нарушения на правилата по проверка и оценка на доказателствата по делото, които нарушения са съществени, защото ограничават правата на страните в процеса. Налице е касационното основание на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, обуславящо отмяна на постановената присъда и ново разглеждане на делото от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото да се извърши цялостно и законосъобразно обсъждане на всички доказателствени материали, в резултат на което да се направят обосновани изводи по фактите и да се прецени приложимия материален закон. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 151/13.12.2017 г., постановена по ВНОХД № 217/2017 г. от Окръжен съд – Ямбол. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.