О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 202

гр. София, 18.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3708 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ДКЦ-1 – Д.“ ЕООД, представлявано от адв. Д. П., срещу въззивно решение № 1147/30.06.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 573/2021 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 260053/11.12.2020 г. по гр. д. № 261/2020 г. на Районен съд – Девня. С първоинстанционното решение са уважени предявените от Д. Н. Д. против касатора искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ – за признаване на уволнението й за незаконно и за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност „рехабилитатор“ в „ДКЦ-1 – Д.“ ЕООД.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението си касаторът сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне въпросите: 1) молбата на работника, с която същият е поискал издаване на заверен препис от решението по чл.344, ал.1, т.1 – 3 КТ и изпълнителен лист, представлява ли доказателство за узнаване на влизането в сила на решението за възстановяването му на работа; 2) за задължението на съда по чл. 235, ал. 2 ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона. Поддържа, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС - решение № 361/21.12.2012 г. по гр. д. № 105/2012 г., III г. о., решение № 264/27.06.2011 г. по гр. д. № 1467/2010 г., III г. о., решение № 1/25.01.2018 г. по гр. д. № 1892/2017 г., IV г.о. и решение № 228/29.09.2016 г. по гр. д. № 1559/2016 г., IV г. о.; а по втория е налице противоречие с – решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., решение № 422/03.06.2010 г. по гр. д. № 805/2009 г., I г. о. и решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г., III г. о.
Ответната страна по жалбата – Д. Н. Д., чрез адв. И. И., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното:
С решение № 257/13.12.2019 г. по гр. д. № 1390/2018 г. на РС – Девня, влязло в сила на 07.01.2020 г., е признато за незаконно и отменено уволнението на ищцата Д. Д. от длъжността „рехабилитатор“ при „ДКЦ-1 – Д.“ ЕООД; същата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност и ответникът е осъден да й заплати обезщетение за периода, през който е останала без работа. На 10.01.2020 г. ищцата е подала молба да й бъде издаден заверен препис от съдебното решение и изпълнителен лист, които са получени от нея на 23.01.2020 г. На същата дата Д. е получила и съобщението по чл. 345, ал. 1 КТ за възстановяването й на предишната заемана длъжност, с указания, че може да се яви да я заеме в 2-седмичен срок. Със съобщение от 04.02.2020 г. управителят на ответното дружество е уведомил, че не може да бъде възстановена на длъжността „рехабилитатор“, тъй като в здравното заведение към момента не функционира отделение по физиотерапия. Със заповед № 1/ 06.02.2020 г. работодателят е прекратил трудовото правоотношение с ищцата на основание чл. 325, ал. 2 от КТ, посочвайки като причина неявяването й в двуседмичния срок по чл. 345, ал. 1 КТ. Заповедта е връчена на Д. Н. Д. на същата дата при условията на отказ, удостоверен от двама свидетели.
При тези данни въззивният съд е приел, че ищцата е узнала за възстановяването си на работа на 23.01.2020 г., когато се е снабдила със заверен препис от решението и е получила съобщението по чл. 345, ал. 1 КТ. От тази дата е започнал да тече двуседмичният срок по чл. 345, ал. 1 от КТ, изтичащ на 06.02.2020 г. Работодателят е издал оспорената уволнителна заповед в последния ден преди изтичането този срок, поради което заповедта е незаконосъобразна. Предвид това, предявените искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ са счетени за основателни и са уважени.
При тези решаващи изводи на въззивния съд, предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице.
Първият поставен въпрос, касаещ момента на узнаване на влязлото в сила на решение за възстановяване на работника/служителя на работа, с оглед началния момент на срока по чл. 345, ал. 1 КТ, е обусловил изхода на делото, но същият е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС. С приемането на ТР № 3/02.12.2021 г. по тълк. д. № 3/2019 г. на ОСГК на ВКС противоречията в съдебната практика са преодолени – според даденото задължително тълкуване на нормата на чл.345, ал.1 КТ, двуседмичният срок започва да тече само от получаването от страна на работника/служителя на нарочното съобщение за възстановяване на работа, изпратено от разгледалия делото първоинстанционен съд. Ако такова съобщение не е получено, срокът започва да тече от деня, в който с явяване в предприятието или по друг несъмнен начин работникът или служителят изяви пред работодателя желанието си да се върне на работата, на която е възстановен. Получаването на съобщението като обективен факт гарантира правната сигурност, за разлика от узнаването като субективен факт. Снабдяването с изпълнителен лист или със заверен препис от решението не се приравнява и не означава узнаване за влязлото в сила решение за възстановяване на предишната работа, респ. - няма значение за началото на срока по чл. 345, ал. 1 КТ. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд, поради което поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол не е налице.
Вторият въпрос в изложението, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, няма претендираното от страната значение. В съдебната практика, включително цитираната от касатора, безпротиворечиво се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. В случая, въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения, поради което поставеният от касатора въпрос не обуславя селектирането на жалбата.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1147 от 30.06.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 573/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.