8 Р Е Ш Е Н И Е № 228 София, 19.01.2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на първи октомври две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при участието на секретаря Албена Рибарска и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА гр. дело № 6774/2014 година Производство по чл. 290 - чл.291 ГПК. С определение № 643 от 08.06.2015г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на С. Й. Б., подадена чрез адв. И. Д., на въззивно решение №4875 от 03.07.2014г. на Софийски градски съд, ГО, ІV – А въззивен състав, постановено по в.гр.д.№17080/2013год. В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение от 02.08.2013г. по гр.д.№12666/2012г. на Софийски РС, В ЧАСТТА, с която С. Й. Б. е осъден да заплати на К. А. М. и Е. А. М. по 3000 лв. на всеки от двамата - обезщетение за неимуществени вреди, причинени им в резултат на неправомерно поведение на ответника по оформяне на съобщения и призовки по гр.д.4136/08г., СГС, І г.о., 12 с-в, за връчването им на преписи от искова молба с приложения, насрочване на първо открито съдебно заседание и връчване на съобщение за неприсъствено решение на адрес: [улица], 117А, [населено място], какъвто адрес не съществува, и на домашно лице - получател на книжа, което не живее на същия и не е домашно лице, заедно със законната лихва от датата на исковата молба - 23.04.2009г., до окончателното плащане, ведно и със сума от по 1519,82 лв. на всеки поотделно – разноски. В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че съдът не е обсъдил прецизно всички доказателства по делото и е достигнал следствие на това до грешни крайни изводи за установеност на всички елементи от фактическия състав на деликтния иск. Счита се също, че определеният от съда размер на обезщетение от по 3000лв. е прекомерен и несправедлив. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на исковете изцяло. Ответните страни К. А. М. и Е. А. М. вземат становище за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждането на сторените разноски в производството в размер по 1500лв. за всеки съобразно приложени списъци на разноските и договори за правна помощ. С цитираното по-горе определение № 805 от 26.06.2013г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос „кога съществува причинна връзка между деяние и вреда и дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди, които не са пряка и непосредствена последица от деянието?”. Прието е, че правното разрешение на този въпрос, дадено със въззивното решение е в противоречие с правното разрешение на същия, дадено със задължителната за съдилищата практика, обективирана в ТР№88 от 12.09.1962г. на ОСГК на ВС, според което причинителят на вредите отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, както и в ТР№4/29.01.2013г. по т.д.№4/2012г. на ОСГТК на ВКС, според което на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: За да приеме предявените искове по чл.45 ЗЗД за основателни до размерите от по 3000лв. за всеки от ищците, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, въззивният съд от фактическа страна е счел за установено, че противоправното поведение на ответника Б. се състои в това, че въпреки известното му обстоятелство за обективна липса на административен адрес в [населено място], [улица], 117А, последователно е оформил връчвания на съдебни книжа на същия адрес и чрез лице, различно от адресатите, представило се като И. Г. И. - домашна помощница и живуща на същия (несъществуващ) адрес. Съдът е приел, че допълнително нарушение, извършено от Б., е и неизвършването на проверка за самоличност на получателя по лична карта, с което изискване призовкарите са запознати, но по делото не се доказва да е спазено. Счел е, че нарушение съставлява и липсата на вписване, че връчванията са извършени в Бюро „Призовки” при СГС, а не на адреса, посочен в съдебните книжа. Обосновал е извод, че още при връчването и оформянето на книжата, ответникът е съзнавал или допускал, че получателят няма качеството на „друго лице” по смисъла на чл.46, ал.2 ГПК, че нито е от кръга на домашните, нито е служител при адресатите, след като самият адрес фактически не съществува. Въззивният съд е приел също, че в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение се намират претърпените неимуществени вреди от адресатите по съобщенията – ищците М.. Приел е, че за воденото срещу тях дело от трето лице [фирма], М. са разбрали едва 2 месеца сред постановяване на неприсъствено решение от 02.02.2009г., по гр.д.4136/08г., СГС, 12 с-в. С последното е признато за установено, че те не са собственици на 37/834 ид.ч. от право на строеж върху магазин № 1 в [населено място], [улица]. Обосновал е извод, че именно поради липсата на редовно връчени им и съответно узнати съобщения с препис от искова молба, призовка за открито съдебно заседание и препис от неприсъственото решение, същите напълно са били лишени от процесуална възможност да участват по делото и да организират защитата си. Счел е, че некоректното връчване на адресираните до тях съдебни книжа представлява условие, без което вредата не би настъпила при нормално стечение на обстоятелствата. В тази връзка е посочил, че причинна връзка съществува не само, когато деянието непосредствено причинява вредата, но и когато създава условията и реалната възможност от увреждане, макар и тази възможност да е превърната в действително увреждане по друга причина. Въззивният съд е приел и това, че моралните тревоги и страдания са търпени от ищците през 2-годишния период от узнаване за неприсъственото решение до неговата отмяна по реда на чл.240, ал.1 ГПК с решение от 15.07.2009г., постановено по гр.д.1085/09г., САС, 7 с-в, и влязло в сила на 11.04.2011г. ; че същите се изразяват в неприятности, напрежение и стрес, а също в чувство на гняв и недоволство срещу съдебната система. В тази връзка съдът е кредитирал показанията на разпитаните свидетели, посочени от ищците. Съдът е приел също, че в пряка връзка със съдебното отричане на суперфициарните им права, ищците търпят нормално обичайни душевни притеснения и тревоги за статута на имота, променен не само против волята им, но и при невъзможност да се противопоставят. Преди отмяната на неприсъственото решение, ищецът не е могъл да се легитимира като титуляр на вещно право върху имота, поради което със заповед от 28.05.2009г. СРДНСК е отхвърлила жалбата му срещу разрешение за строеж № 90/30.04.2009г., издадено в полза на [фирма] и още две физически лица. Отделно, същото дружество се легитимирало като единствен притежател на правото на строеж върху мястото, поради което и последното е било изцяло ипотекирано за обезпечение на предоставен му банков кредит. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът е отчел характера, интензитета и продължителността на болките и страданията, свързани както с разочарование от съдебната система, така и със силен стрес и притеснения от нарушаване на суперфициарните права, финансовата криза в страната през периода на търпените вреди. По реда на чл.52 ЗЗД е определил обезщетение за неимуществени вреди от по 3 000 лв. за всеки ищец поотделно. До този размер е счел исковете за основателни. По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: С въззивното решение съдът е приел, че причинна връзка съществува не само, когато деянието непосредствено причинява вредата, но и когато създава условията и реалната възможност от увреждане, макар и тази възможност да е превърната в действително увреждане по друга причина, тоест и когато връзката между деянието и вредата не е пряка и непосредствена. С приложеното към изложението ТР№88 от 12.09.1962г. на ОСГК на ВС е прието, че причинителят на вредите отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение. С приложеното към изложението ТР№4/29.01.2013г. по т.д.№4/2012г. на ОСГТК на ВКС, е застъпено становището, че на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Настоящият състав на ВКС, ІІІ г. о., въз основа на чл. 291, т. 1 ГПК споделя практиката, изразена в приложените тълкувателни решения. Съгласно и т.1 на ППВС № 1/23.12.1968 год. по силата на чл. 45 и сл. ЗЗД на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Това следва и от изричната разпоредба на чл. 51, ал.1 ЗЗД. Между деянието и настъпилата вреда следва да има причинно следствена връзка, което е елемент от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. С оглед на това не подлежат на обезщетяване вреди, които макар и да имат връзка с поведението на ответника по иск за обезвреда по чл. 45 ЗЗД, не се явяват пряка и непосредствена последица на извършения от него деликт. По така поставения въпрос следва да се посочи, че към настоящия момент има множество съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, с които е възприето разрешението, дадено от постоянната съдебна практика. В същите е прието и това, че в хипотезата на чл. 45 ЗЗД доказването на причинно следствена връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е за ищеца и това значи, че той следва по пътя на пълно главно доказване да установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината – деянието, да предшества следствието – вредата, и да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието. При проверката по чл. 290, ал. 2 от ГПК на правилността на въззивното решение, съдът намира следното: Оплакванията, релевирани в касационната жалба са неоснователни. На първо място в жалбата се сочи, че решението е неправилно, защото незаконосъобразно съдът е приел, че отговорността на връчителя на съдебни книжа следва да се ангажира по реда на общия деликтен състав на чл.45 ЗЗД, а не по реда на чл.1 ал.1 ЗОДОВ. Това оплакване е необосновано, тъй като в т.2 на Тълкувателно постановление №2/2014 от 19.05.2015г., постановено по тълкувателно дело №2/2014 г. по описа на ВКС Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС е прието, че делата по искове за вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на органите на съдебната власт са подсъдни на rражданските съдилища. Отговорността за причинените вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на органите на съдебната власт следва да се реализира по общите правила на ЗЗД. Въззивното решение е съобразено с тези задължителни постановки. Неоснователно е и оплакването, че не е налице противоправно поведение на ответника в качеството му на връчител на съдебни книжа. От представените по делото писмени доказателства, от показанията на разпитаните свидетели, а така също и от обясненията на самия ответник, дадени по реда на чл.176 ГПК, се установява безспорно, че въпреки, че е констатирал обективна липса на посочения в книжата административен адрес в [населено място], [улица], 117А, същият не е отразил това в самите книжа и не е уведомил съда, а последователно е оформил връчвания на съдебни книжа на същия адрес и чрез лице, различно от адресатите, представило се като И. Г. И. и като домашна помощница и живуща на същия (несъществуващ) адрес. Установена е и липсата на вписване, че връчванията са извършени в Бюро „Призовки” при СГС, а не на адреса, посочен в съдебните книжа, както и, че получателят няма качеството на „друго лице” по смисъла на чл.46, ал.2 ГПК, нито е от кръга на домашните, нито е служител при адресатите. За да се ангажира отговорността по чл. 45 ЗЗД е нужно увреждащото деяние /действие или бездействие/ да е противоправно. Противоправността на общо основание е факт, подлежащ на доказване и той не се презумира, като доказателствената тежест е за ищеца. Всяко поведение, което е инкриминирано като отношение към публичнозначими ценности, е противоправно. В случая несъмнено действията на ответника, които са в противоречие с предписаните правила за оформяне и връчване на съдебни книжа, известни му с оглед изпълняваната длъжност, са противоправни. В тази връзка следва да се посочи, че е основателно възражението на касатора, че неизискването на документ за самоличност на лицето, на което е връчил книжата, не може да се счете за противоправно поведение, доколкото към момента когато е осъществено връчването, такова изискване не е било налице по процесуалния закон. Това обстоятелство обаче не обосновава извод за липса на противоправно поведение у ответника с оглед установените други противоправни действия, посочени по-горе. Неоснователно е и оплакването за липса на причинена вреда и на причинно следствена връзка между деянието и вредата. След подробен анализ на доказателствата обосновано и правилно въззивният съд е счел за установено, че именно като последица от поведението на ответника ищците не са получили препис от исковата молба, не са узнали за воденото срещу тях дело и за постановеното негативно за тях неприсъствено решение, което несъмнено е причинитата ищците М. напълно да бъдат лишени от процесуална възможност да участват по делото и да организират защитата си. Именно некоректното връчване на адресираните до тях съдебни книжа е довело до неучастието им в процеса и до късното узнаване за воденото дело и постановения негативен резултат, а като следствие от това и до последвалото отменително производство. Обосновано при така установените факти, въз основа и на подробния анализ на събраните в тази насока гласни доказателства е обоснован изводът, че е доказана по несъмнен начин причинноследствената връзка между противоправните действия на ответника и претърпените от ищците неимуществени вреди, изразяващи се в душевни притеснения и тревоги от невъзможността да се противопоставят чрез редовно участие във водения срещу тях исков процес, в болките и страданията, свързани както с разочарование от съдебната система, така и в изпитания силен стрес и притеснения от нарушаване на процесуалните им права. При тези данни съдът неправилно е приел, че ответникът по иска дължи обезщетение и за вредите, които са били резултат на нарушените суперфициарни права на ищците. Разпоредбата на чл. 51 ЗЗД ограничава предмета на обезвреда до вредите, които са пряка и непосредствена последица от действията на деликвента, които в случая са свързани с търпените притеснения от нарушените процесуални права и неучастието им във воденото срещу тях производство, в резултат на поведението на делинквента. Вредите от отречените им материални права не са пряка и непосредствена последица от деянието на ищеца, макар и да се намират във връзка с него. С оглед на това основателно е възражението за прекомерност на присъденото обезщетение. При отчитане на всички релевантни обстоятелства – вида, характера и интензитета на претърпените вреди, продължителността им, икономическата обстановка в страната през периода на търпените вреди, се обосновава извод, че за репариране на установените вреди са необходими и достатъчни суми в размер от по 1500лв. за всеки от ищците. Така определените размери са в съответствие и с обществения критерий за справедливосто и са от естество да репарират претърпените неимуществени вреди. Изложеното обосновава извод, че решението следва да се отмени в частта, в която претенциите са уважени над размери от по 1500лв. до размери от по 3000лв. за всеки от ищците и се отхвърлят в тези им части . В останалата обжалвана част решението следва да се потвърди. Съобразно изхода разноските за настоящата инстанция следва да се понесат от страните така, както са направени в настоящото производство. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о. РЕШИ: ОТМЕНЯВА въззивно решение №4875 от 03.07.2014г. на Софийски градски съд, ГО, ІV – А въззивен състав, постановено по в.гр.д.№17080/2013год. В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение от 02.08.2013г. по гр.д.№12666/2012г. на Софийски РС, В ЧАСТТА, с която С. Й. Б. е осъден да заплати на К. А. М. и Е. А. М. обезщетение за неимуществени вреди над по 1500лв. до по 3000лв. на всеки от двамата, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 23.04.2009г., до окончателното плащане, вместо което постановява: ОТХВЪРЛЯ предявените от К. А. М. и Е. А. М. против С. Й. Б. искове по чл.45 ЗЗД за присъждане обезщетения за неимуществени вреди над размери от по 1500лв. до размери от по 3000лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 23.04.2009г., до окончателното плащане. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №4875 от 03.07.2014г. на Софийски градски съд, ГО, ІV – А въззивен състав, постановено по в.гр.д.№17080/2013год. в останалата обжалвана част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: