Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е                                                         № 28                                    гр. София, 23 февруари 2009 година                                                      В ИМЕТО НА НАРОДА               Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и девета година, в състав                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: Румен Ненков                                                                     ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова                                                                                            Блага Иванова       при секретар Румяна Виденова и в присъствие на прокурора Руско Карагогов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 733/2008 година и за да се произнесе, взе предвид следното:   Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Апелативната прокуратура – гр. П., срещу постановената от Пловдивския апелативен съд нова присъда № 208 от 29 септември 2008 година, по внохд № 262/2008 година, с която е отменена изцяло присъда № 23 от 29 февруари 2008 година на Старозагорския окръжен съд, постановена по нохд № 11/2006 година по описа на този съд. В касационния протест са ангажирани отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, като са заявени недостатъци в доказателствената дейност на съда при оценката на събраните по делото доказателства, довели до формиране на неверни изводи по фактите и неправилни правни изводи за липса на виновно поведение от страна на подсъдимия Г като водач на МПС, което да е довело до реализираното пътно-транспортно произшествие и настъпилите от него вредни последици. Отправеното до третата инстанция искане е за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа подадения протест при ангажираните в него отменителни основания и изложени в него и в допълнителните писмени съображения доводи, както и отправеното до съда искане. Подсъдимият Г. Г. Г. не участва лично. Представлява се от защитника си адв. С, който изразява становище за неоснователност на касационния протест и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Частният обвинител и граждански ищец П. Д. К. не участва лично и не се представлява. Не е изразил в писмен вид становище по касационния протест. Гражданските ищци Г. Г. Г. и Р. Г. Г., чрез особения си представител Д. А. , също не участват пред ВКС, като не са представили становище по протеста на прокурора при Пловдивската апелативна прокуратура. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: С постановената от въззивния съд нова присъда е отменена изцяло осъдителната присъда на първоинстанционния съд и подсъдимият Г. Г. Г. е признат за невинен в това, на 18. 07. 2004 година, в района на с. Д., Старозагорска област, в условията на независимо съпричиняване с Д. К. Д. , по непредпазливост да е причинил смъртта на Ж. Р. Г. и средна телесна повреда на П. Д. К., в резултат на допуснати нарушения на правилата за движение при управление на МПС – чл. 20, ал. 2 от ЗДП и чл. 21, ал. 1 от ЗДП, поради което е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 343, ал. 4 във вр. ал. 3, б. „б”, предл. 1, във вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 129 от НК. Отхвърлени са предявените граждански искове от П. К. , Г. Г. и Р. Г. , за причинени им неимуществени вреди, в размери съответно на 20 000 лева – за първия и по 25 000 лева – за останалите. Касационният протест срещу новата присъда на въззивния съд е неоснователен. Релевираните в него отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК са подкрепени с доводи, касаещи дейността на съда по оценката на събраните по делото доказателства, в резултат на която е формирано вътрешното убеждение на въззивния съд по подлежащите на доказване правнозначими факти. Най-общо, твърди се превратна оценка от страна на съда на данните по делото за скоростта на движение на подсъдимия и възможностите му при тази скорост да възприеме своевременно опасността на пътя и да предотврати ПТП, т. е. била ли е тази скорост „съобразена” скорост по смисъла на чл. 20, ал. 2 от ЗДП. Твърди се също, че в резултат на допуснатите нарушение на процесуалните правила, съдът е формирал неверни изводи по фактите и е направил неправилни правни изводи за липса на виновно поведение на подсъдимия, при смесване на понятията „разрешена” и „съобразена” скорост. Извършената от третата инстанция проверка не констатира наличие на заявените в протеста нарушения в доказателствената дейност на предходната съдебна инстанция. Известно е, че проверката за правилното приложение на закона (и справедливостта на наложеното наказание) е възможна само при констатации за отсъствие на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, поради което то следва да бъде първо обсъдено. В тази връзка следва да се има предвид и това, че въпросите за вината не са само такива по приложението на правото, т. е. по квалификацията, но и по фактите, т. е. по доказването. Внимателният прочит на мотивите на въззивната присъда (особено в частта им на извършен от тази инстанция собствен доказателствен анализ – стр. 3-5 от същите) дава основание за извода, че в рамките на този анализ са обсъдени по изискуемия от закона начин всички събрани по делото доказателства, както и експертните изследвания и заключения – основно и допълнителни на петорната комплексна медицинска, физична и автотехническа експертиза (експерти К. , М. , З. , Т. и Т. ). Те, от своя страна, са базирани на обективните находки, констатирани при извършения оглед на местопроизшествието (протоколи и албуми на л. 2 - 24 от сл. д.), както и на останалите доказателствени източници, вкл. и гласните такива. Измежду тях източник на преки доказателствени факти са показанията на свидетелите Кр. Д. , Др. Д. , И. И. , както и обясненията на подсъдимия Г(протокол от с. з. от 18. 09. 2007 година). Съдът е обсъдил тези доказателствени източници по действителното им съдържание и съобразно останалата доказателствена съвкупност и не е имал основание да не ги кредитира за достоверност, което е и сторил. Впрочем, изложената в касационния протест фактология, базирана на собствено интерпретиране от представителя на обвинителната власт на доказателствата по делото, не се различава в съществените си моменти от възприетото и от въззивния съд – относно разположението на пътното платно на двата товарни автомобила, относно наличието на включени габаритни светлини на същите, относно посоката и скоростта на движение на лекия автомобил, относно механизма на станалото ПТП. Основният спорен по делото въпрос касае избраната от подсъдимия скорост на управление на автомобила при конкретните пътни и атмосферни условия и, след като е „неразрешена”, представлява ли тя „съобразената” скорост по смисъла на чл. 20, ал. 2 от ЗДП (редакция ДВ, бр. 20/05. 03. 1999 година), която подсъдимият е бил длъжен да избере с оглед изискванията за безопасност на движението и която би му позволила своевременно да спре при възникнала опасност на пътя, за да не допусне ПТП. Избраната от подсъдимия Г скорост на движение е несъмнено установена по делото и тя е 104 км./ч. Безспорно е, че тя е по-висока от разрешената скорост от 90 км./ч. съобразно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДП. Несъмнено е също така, че от водача се изисква да намали скоростта на движение във всички случаи, когато възникне опасност за движението или когато е закономерно нейното появяване (в този смисъл и ТР № 28/1984 година на ОСНК). В рамките на повдигнатото обвинение е вменено на подсъдимия допуснато нарушение на посочените норми на закона и причиняване на ПТП поради управление на автомобила с превишена скорост и несъобразяване на същата с атмосферните условия, релефа на местността и пр. обстоятелства по чл. 20, ал. 2 от ЗДП, като тази скорост не му е позволявала да спре в зоната на видимост и при появата на всяко препятствие, което е могъл и е бил длъжен да предвиди. Не кореспондират с данните по делото доводите в касационния протест за игнориране от въззивния съд на установените по делото обстоятелства относно избраната от подсъдимия Г скорост на движение и възможността му да възприеме възникналата на пътя опасност и да спре в зоната на видимост, преценявани с оглед причинната връзка между тези обстоятелства и настъпилото ПТП. На стр. 4 - 5 от мотивите на присъдата въззивният съд е изложил подробни съображения в тази връзка, които няма причини да не бъдат споделени като кореспондиращи с данните по делото и със закона. Би могло да се акцентира допълнително върху няколко обстоятелства, а именно: Несъмнено е установено по делото, че поначало избраната от подсъдимия скорост от 104 км./ч. му е позволявала да спре в зоната на осветеност от дългите светлини на автомобила, ползвани преди и към момента на ПТП, т. е. от техническа гледна точка тя е била съобразена. Дори тя би била такава и при стойност от 115 км./ч. (експертно заключение, т. 5) – обстоятелство, което не е коментирано в подадения касационен протест. Установено е също, че в конкретната пътна ситуация възможността на подсъдимия да забележи спрелия на пътното платно лекотоварен автомобил не зависи от скоростта му на движение, а от редица технически, физиологични и психологични фактори (заключение на КАТЕ, т. 7, л. 222 от съдебното дело). Тези фактори са обсъдени вариантно в допълнителното експертно заключение (л. 262 и сл. от същото дело). При надлежно установените по делото факти за местоположението на двете спрели превозни средства с включени габаритни светлини, подсъдимият е имал техническа възможност да възприеме спрелия л. т. автомобил „УАЗ” от разстояние в диапазон 70 - 90 м. При това положение, ударът на управлявания от него автомобил в спрелия на пътя автомобил на свид. Др. Д. , е бил технически непредотвратим, предвид дължината на опасната зона за спиране на автомобила, която е 127 м. (при скорост 104 км./ч.) и 102 м. (при разрешената скорост от 90 км./ч.). А щом това е така, то нарушението по чл. 21, ал. 1 от ЗДП е ирелевантно за настъпилия вредоносен резултат. Поради това правилно въззивният съд е приел, че движението на подсъдимия със скорост над разрешената не е в пряка причинна връзка с настъпилите от ПТП съставомерни последици. При това положение, на преценка подлежи единствено обстоятелството дали избраната от подсъдимия скорост на движение е била „съобразена” по смисъла на чл. 20, ал. 2 от НК, защото е известно, че ако движението с превишена скорост не е в пряка причинна връзка с настъпилите съставомерни вредни последици, но заедно с това е установено, че те не биха настъпили при движение със съобразена скорост, отговорността е именно за нарушаване на правилата за съобразена скорост (в този смисъл р. № 533/2001 година на ВКС, І н. о., р. № 297/1984 година на ВС, ІІІ н. о. и др.). В тази насока от съществено значение е дали подсъдимият е могъл и бил ли е длъжен да види спрялото на пътното платно МПС в момент, когато би имал техническа възможност да предотврати удара и дали заради несъобразената си скорост сам си е отнел възможността да направи това. Освен изложените и обсъдени по-горе обстоятелства във връзка с технически съобразената скорост, опасната зона на спиране и техническата възможност за възприемане на препятствието на пътя, следва да се отбележи само и това, че подсъдимият е предприел аварийно спиране и завиване наляво на разстояние от 74.6 м. преди мястото на удара (т. 4 от експертното заключение), т. е. в рамките на посочените по-горе параметри от 70 - 90 м. като технически възможни за възприемане на опасността, а това разстояние във всички случаи попада в опасната зона за спиране.дарът е бил предотвратим при движение на автомобила със скорост под 71 км./ч. Всички тези обстоятелства са приети от въззивния съд на базата на надлежно събрани и оценени доказателствени източници, в т. ч. и въз основа на констатациите на КАТЕ по делото, след което аналитично са обсъдени. Така че, след като подсъдимият Г се е движел със скорост, която му е позволявала да спре в рамките на видимост, очертани от дългите светлини на автомобила, след като в конкретната пътна ситуация възникналата опасност на пътя не е била предвидима, след като няма допуснати други нарушения на правилата за движение, които да са в причинна връзка с настъпилите съставомерни последици и след като няма недооценени от водача отрицателно действащи на пътната обстановка фактори, които обективно да са могли да бъдат възприети извън опасната зона за спиране на автомобила, а опасността се е появила внезапно като неправомерно спрял на пътното платно автомобил, то не би могло да се вмени на подсъдимия виновно причиняване на вредоносния резултат. Като е приел това, въззивният съд не е нарушил закона. Не може да се изисква от водача на МПС винаги да очаква и предвижда възникване на опасност на пътя и съобразно такива очаквания да избира скоростта си на движение. В конкретния случай неправилно е да се твърди, че скоростта на движение на подсъдимия не е съобразена по смисъла на закона, като съобразената скорост би трябвало да бъде под 71 км./ч., с оглед предотвратяване на ПТП. От значение за отговорността на подсъдимия е дали той своевременно е възприел опасността (от момента, когато това е било възможно) и дали е изпълнил задължението си да намали скоростта или да спре, което той е направил. Появата на спряло ППС на пътното платно, в тъмната част на денонощието, не са от категорията обстоятелства, които подсъдимият да е могъл и да е бил длъжен да предвиди, за да избере скоростта си на движение съобразно тях. Поради това, въззивният съд правилно и законосъобразно е оправдал подсъдимия Г по повдигнатото му обвинение. Вярно е, че не винаги е налице невиновно поведение на дееца, когато ПТП стане в опасната зона за спиране на превозното средство, а само когато деецът сам се е поставил в невъзможност да предотврати възникналата опасност, което в конкретния случай не е така. Да се приеме противното, би означавало по същество да се приеме обективната отговорност, каквато нашият закон не допуска. Заявеното в протеста игнориране от страна на съда на предходни нарушения на правилата за движение от страна на подсъдимия като водач на МПС, за които е санкциониран по административен ред, няма как за бъде обсъдено, доколкото то би било относимо единствено при индивидуализиране на отговорността на подсъдимия, която не се ангажира с оглед изхода на делото. Изложените в протеста принципни съображения относно „разрешената” и „съобразената” скорост и коректно цитирана съдебна практика няма причини да не бъдат споделени, доколкото са относими към конкретната пътна ситуация. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА постановената от Пловдивския апелативен съд нова присъда № 208 от 29 септември 2008 година, по внохд № 262/2008 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.