Ключови фрази


РЕШЕНИЕ


N 40

София, 20.07.2017 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в съдебно заседание на 21 март две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
при секретар Д. Н. изслуша докладваното от председателя Ж. С. гражданско дело N 2874/2016 год.

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Н. С. и П. А. С., чрез процесуалния им представител адв. П. М., против решение № 2137/04.11.2015 г., постановено по в. гр. д. № 1801/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Ответниците, физически лица, оспорват касационната жалба. Считат въззивното решение за правилно, постановено при напълно изяснена фактическа обстановка и точно прилагане на закона.
С определение № 595 от 07.12.2016 г., постановено на основание чл. 288 ГПК, е допусната касационна проверка на въззивното решение по въпроса за началния момент, от който е започнал да тече срокът по чл. 110 ЗЗД за погасяване паричното вземане на добросъвестния подобрител за стойността, с която се е увеличила тази на подобрения имот, когато той е носител на правото на строеж и е предоставил упражняването му на друг правен субект, който не е изпълнил поетото задължение. Кога става изискуемо вземането за подобрения на суперфициар, с погасено по давност право на строеж срещу собственика на земята по чл. 72, ал. 1 ЗС, дали от момента на погасяване на правото на строеж или от момента на влизане в сила на решението по петиторния иск, предявен от собственика на земята срещу суперфициаря, основан на погасителния ефект на чл. 67 ЗС.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
По правния въпрос, по който е допусната касационна проверка:
Носител на правото на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот по чл. 72 и 74 ЗС е само владелецът, но не и държателят.
Когато подобренията в чужд имота са направени в резултат на остъпено право на строеж, до погасяване на това ограничено вещно право, суперфициаря не е владелец. Той упражнява фактическа власт върху чуждия имот на основание и в обема на отстъпеното му право на строеж.
Давността не се прилага служебно, което налага установяването на настъпване на правопогасяващия й ефект по съдебен ред. Позоваването на погасяването на правото на строеж може да стане след влизане в сила на решението. От този момент суперфициарният собственик става добросъвестен владелец.
Правото да се търси увеличената стойност на имота в резултат на подобрението, направено по време упражняване суперфициарните права, възниква от момента, когато владението на добросъвестния владелец, бъде смутено.

По същество на касационната жалба:
От фактическа страна по делото е установено, че ответниците, физически лица, са съсобственици на УПИ I-19, 22 в кв. 138 по плана на [населено място], зона Б-3 с административен адрес – [населено място], [улица] 86. Върху този имот на 14.11.1994 г. те са учредили в полза на [фирма] право на строеж за част от обектите в сградата по одобрен архитектурен проект срещу поето от дружеството задължение за построяване на сграда, като са си запазили правото на строеж за останалите обектите. На 28.11.1996 г. наследодателят на ищците е закупил от [фирма] право на строеж за офис № 1, със застроена площ от 233.13 кв. м., находящ се на партерния и първия надпартерен етаж на изгражданата в имота жилищна сграда за сумата от 43 325 щ. д. По силата на чл.19 от СК (отм.) това право е придобито в режим на СИО заедно със съпругата му Д. Н. С.. Преди това на 07.11.1996 г. С. е сключил договор за предварителна продажба на правото на строеж и за строителство, с който [фирма] се е задължило да го реализира като построи обекта.
Въззивният съд е приел, че учредено в полза на [фирма] правото на строеж и това, придобито от А. С. – наследодател на ищците, са погасени по давност. Аргумент за това е намерил в установените факти по делото относно това, че строителството е преустановено през 1998 г., съгласно твърдението на касаторите, заявено в исковата молба и в проведеното на 20.11.2013 г. съдебно заседание от повереника им и показанията на свидетеля Б.. Намерил е това за установено и с представените влезли в сила решения. С решението от 15.01.2001 г. по гр. д. 6269/2000 г. на СРС, влязло в сила на 09.07.2003 г., постановено по предявен от собствениците на терена срещу срещу [фирма] през 2000 г. иск по чл. 67, ал. 2 ЗС, е прието, че строителството на сградата е спряно на 10.03.1997 г., когато е издадена заповед за спиране на строителството по чл. 159, ал.1 З. (отм.). След тази дата не са извършвани строителни работи, поради което правото на строеж е погасено в полза на собствениците на терена на 10.03.2002 г.
С решение по гр. д. № 7324/2007 г. на СГС, влязло в сила на 18.07.2011 г., постановено по предявен от собствениците на терена срещу А. С. установителен иск на същото основание, е прието че погасяването на правото на строеж по отношение на първия негов приобретател има за последица погасяване правото на строеж, учредено в полза на касаторите от този приобретател, тъй като правоприемството не е сред основанията, които прекъсват срока по чл. 67, ал. 2 ЗС.
Въз основа на така установените факти и като се е позовал и на задължителната практика, формирана с т. 2 от ТР № 1 от 04.05.2012 г. по т. д. № 1/2011 г на ОСГК на ВКС, с която е прието, че последващото прехвърляне на учредено право на строеж не обвързва собственика на терена, въззивният съд е достигнал до извода, че учреденото в полза на наследодателя на касаторите право на строеж, носител на което е и касаторката Д. С., тъй като е било придобито в режим на СИО, е погасено в полза на собствениците на терена към края на 2004 г., когато са изтекли пет години от загубване владението върху имота, което съдът счита, че е настъпило със спиране на строителството. Касаторите имат качеството на добросъвестни владелци и след погасяване правото на строеж за тях е възникнало правото да претендират стойността, с която се е увеличила стойността на имота в резултат на построяване на обекта в сградата, за който им е било отстъпено право на строеж на основание чл. 72, ал.1 ЗС. Това право се погасява с общата петгодишна давност. Този срок е започнал да тече от прекъсване на владението, в какъвто смисъл е разрешението дадено в т. 13 от ППВС № 6/74 г. Прието е, че владението е прекъснато през 1998 г., когато е преустановено строителството на сградата, в какъвто смисъл са изявленията на касаторите, съдържащи признание, че след преустановяване на строежа не са извършвани други работи в имота. Спрямо тази дата петгодишният срок по чл. 110 ЗЗД е изтекъл през 2004 г.
Съдът е обсъдил и факта, че на 10.10.2006 г. собствениците на терена са учредили право на строеж за същата сграда в полза на ответника по иска [фирма] (н. а. № 96, т. ІІ, н. д. № 296/2006 г. на нотариус В. П.) и той е продължил изграждането на сградата. От това е намерил, че най-късно от тази дата, с предаване владението на имота и построеното в него на този нов строител, касаторите са загубили владението върху подобренията. Спрямо тази дата петгодишният срок по чл. 110 ЗЗД е изтекъл през 2011 г., а искът по чл. 72, ал. 1 ЗС е предявен на 10.04.2012 г., поради което следва да се отхвърли като погасен по давност.
Изводът за началния момент, от който тече погасителния срок по чл. 110 ЗЗД, за вземането за подобрения, което суперфициаря придобива след погасяване на правото му на строеж и превръщането му в добросъвестен владелец, е необоснован и незаконосъобразен. Това е основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касиране на въззивното решение.
Неправилен е изводът на съда, че началният момент, от който тече погасителния срок за вземането за подобрения за касаторите, е моментът на загубване на владението върху подобренията, който в случая съвпада с преустановяване упражняването на правото на строеж през 1998 г. Към тази дата наследодателят С. и съпругата му са били носители на правото на строеж, поради което не са имали качеството на владелци. На следващо място спирането на строителните работи не представлява отнемане на владението върху извършеното подобрение.
Не съставлява отнемане на фактическата власт върху подобренията и настъпилото предаване фактическата власт върху имота от собствениците на терена на строителя, с когото са сключили договор за завършване на сградата през 2006 г. Към този момент касаторите са били носители на правото на строеж, тъй като не е направено позоваване на погасителната давност.
Незаконосъобразен е и направеният извод от съдът, че най късно от 2006 г., когато новият строител е продължил изграждането на сградата, е започнал да тече погасителния давностен срок за вземането по чл. 72, ал.1 ЗС и към датата на предявяване на иска – 10.04.2012 г., той е изтекъл, поради което вземането е погасено по давност, което е основание за отхвърляне на иска.
Съдът не е взел предвид това, че до погасяване правото на строеж А. С. е имал качеството на носител на ограничено вещно право, поради което не е бил владелец. Такъв е станал от момента на погасяване на правото на строеж и в период от пет години от смущаването на владението е могъл да предяви вземането си за подобрение.
Прекратяването на правото на строеж настъпва с изтичането на определения в закона петгодишен срок – чл. 67 ЗС. По разпореждане на чл. 120 ЗЗД давността не се прилага служебно. За да се ползва от правопогасяващото действие на изтичането на давностния срок, субектът, който има интерес от това, следва да установи тези правни последици по съдебен ред, ако те не се признават от другата страна доброволно. С решението се признава за установено в отношенията на собственика на терена и носителя на правото на строеж, че това право не съществува, поради погасяването му по давност. Правно значение в отношенията между страните има не датата, на която е изтекъл петгодишния срок по чл. 76 ЗС, а фактът на погасяване на ограниченото вещно правото. Това е така, защото решението, с което се уважава или отхвърля установителен иск по същество влиза в законна сила по правоотношението, чието съществуване или несъществуване се е искало да бъде установено. С неговото влизане в сила страната постига целта, която е преследвала с предявяване на иска.
На фактът на погасяване на правото на строеж собственикът на терена може да се позове от датата на влизане на решението по гр. д. № 7324/2007 г. на СГС в сила - 18.07.2011 г. От тази дата суперфициаря се счита за добросъвестен владелец за подобренията, които е направил в имота в периода на упражняване на прекратеното ограничено вещно право.
Петгодишния срок по чл. 110 ЗЗД ще започне да тече от датата на смущаване на добросъвестното владение, в какъвто смисъл са разясненията дадени в т. VІ от ППВС 6/1074 г. Не представлява смущаване на владението спирането на строителството на сградата през 1998 г. по разпореждане на техническите органи, тъй като след изпълнение на предписанията, то е могло да бъде продължено от строителя. Няма такова значение и продължаване строителството на сградата от следващия строител, обратно това създава очакване, че сградата ще бъде завършена и правото на строеж ще се трансформира в право на собственост. Към този момент собствениците на терена не са отричали суперфициарните права на наследодателя С..
Съобразно това към датата на предявяване на иска по чл. 72, ал. 1 ЗС – 10.04.2012 г. правото на владение не е било смутено, поради което и правото да се претендира увеличената стойност на имота в резултат на извършените подобрения от касаторите не е погасено по давност. Като е приел друго и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 72, ал. 1 ЗС, предявени срещу собствениците на терена, съдът е постановил необосновано и незаконосъобразно решение, което е основание по чл. 281, т. 3 ГПК за отмяна на въззивното решение в тази част.
При правилно прилагане на закона е постановено решението, в частта, с която исковете, предявени срещу [фирма], [населено място] са отхвърлени. Ищците не са установили дружеството да се е обогатило за тяхна сметка със подобренията в имота на физическите лица. Към датата на учредяване право на строеж на този ответник през 2006 г., подобренията са съществували в имота, собственост на ответниците физически лица. Извършените подобрения в чужд имот, когато увеличават неговата стойност, ползват собственика на имота. В тази част решението като правилно следва да бъде потвърдено.
След отмяна на решението в частта, по исковете по чл. 72, ал.1 ЗС, предявени срещу ответниците, собственици на подобрения имот, следва да се постанови друго по съществото на спора на основание чл. 293, ал. 1 ГПК тъй като не се налага извършване на други съдопроизводствени действия. С приета техническа експертиза е установено, че стойността, с която се увеличила тази на имота в резултат на извършените подобрения, изразяващи се в построяване до степен на груб строеж на офиса, за който наследодателят на касаторите е имал право на строеж, възлиза на сумата 49446 лв., която е формирана от извършените строителни работи. Вещото лице е посочило, че строителството се съпътства и от допълнителни разходи за проектиране, учредяване право на строеж, строителен надзор, контрол, които определя на сумата 22251 лв. След прибавянето им към разходите за строителство, общата стойност на подобрението възлиза на сумата 71697.00 лв.
Съдът намира че стойността на подобренията, извършени в имота от наследодателя на касаторите възлиза на сумата 71697.00 лв., тъй като те са резултат от съвкупността на всички посочени действия - набавяне на строителни книжа, плащане на такси за издаването им и строителна дейност за построяване на сградата. С молба от 23.01.2013 г. ищците са заявили, че претендират ответниците да бъдат осъдени да им заплатят стойността на подобренията при условията на активна солидарност, а ако не се установи да е налице такава, съобразно правата им в съсобствеността: 1/4 ид. ч. за ищеца П. С. и 3/4 ид. ч. за ищцата Д. С..
Активната солидарността възниква ако бъде уговорена или въз основа на конкретен юридически факт. Тези основания не се твърдят и доказват от ищците. Признатото от закона правото на владелеца на стойността на направените подобрения е израз на принципа на неоснователното обогатяване, правното основание на иска е специалното спрямо общия състав по чл. 59, ал.1 ЗЗД, установен в чл. 72, ал. 1 ЗС, поради което правата на подобрителя върху подобренията са до размера на неговото участие в извършването им. Подобренията са направени от наследодателя С. по време на брака му с ищцата С., поради което възникналата съсобственост върху тях е била в режим на СИО. След смъртта на С. съсобствеността се е трансформирала в дялова по 1/2, ид. ч., като тази на наследодателя е наследена от преживялата съпруга и сина му. От това следва, че правата на ищците са в размер на 3/4 за Д. С. и 1/4 за П. С..
Ответниците по иска ще да бъдат осъдени да заплатят на Д. Н. С. сумата от 53772.75 лв. и на П. А. С. сумата от 17924.25 лв. Ответниците дължат тези суми при условията на разделност съобразно правата им в съсобствеността върху терена. Тъй като по делото не са установили тези права, то следва да заплатят присъдените суми по равно.
При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците по иска ще бъдат осъдени да заплатят на касаторите, ищци по иска, направените от тях разноски за всички инстанции. Направените от ищците разноски възлизат на сумата 9315.20 лв. Поради това, че предявеният от тях иск към ответника [фирма], [населено място] е отхвърлен и той е имал за предмет претендираната сума, то направените разноски ще бъдат присъдени в половин размер – 4657.60 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, І г. о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА решение № 2137/04.11.2015 г., постановено по в. гр. д. № 1801/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд и потвърденото с него решение № 3099 от 20.04.2014 г. по гр. д. № 16667/2012 г. на СГС, ГК, І- 5 с-в в частта, с която предявените от Д. Н. С. и П. А. С. исковете по чл. 72, ал.1 ЗС срещу ответниците физически лица са отхвърлени и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Димитър С. С. от [населено място], [улица], ет. 3, ап. 12; Павлина Е. С., от същия адрес; Екатерина С. Т. от [населено място], ж. к. Надежда - І, [жилищен адрес]07; Боян П. Т. от същия адрес; Екатерина И. Н. от [населено място] , [улица], ет. 4, ап. 13; Димо М. Н. от [населено място], ул. „З. Круша „ № 2, вх. А, ап. 49; Рилка А. Р. от [населено място] , ж. к. О. купел – І”, [жилищен адрес]; Еленчо Н. Г. от [населено място], [улица]; Владимир А. М. от [населено място], ж. к. „В.-І”, [жилищен адрес]0; Сашка В. М. от същия адрес и Лучка Н. С. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят при условията на разделност на Д. Н. С. от [населено място], [улица], ет. 2, ап. 7 сумата 53772.75 лв. и на П. А. С., от [населено място], [улица], ет. 3 сумата 17924.25 лв. както и направените разноски за водене на делото по исковете срещу тях във всички инстанции в размер на 4657.60 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2137/04.11.2015 г., постановено по в. гр. д. № 1801/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното, с което са отхвърлени предявените от Д. Н. С. и П. А. С. искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД срещу [фирма], [населено място].


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: