Ключови фрази
Иск за изпълнение или обезщетение /неизпълнение/ * договор за изработка * недопустим съдебен акт * произнасяне по непредявен иск * деликт


Р Е Ш Е Н И Е

№. 108

гр. София, 31.05.2013 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА



ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в открито заседание на 28 май, две хиляди и тринадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ


и при участието на секретаря Лилия Златкова като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №527/12 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния представител на [община] срещу решение № 65/27.02.2012 г. на Пловдивски апелативен съд/ П./по в. гр.д. №1315/2011 г., с което е потвърдено решение №40 от 21.04.2011 г. по т.д. №114/2011 г. на Хасковския окръжен съд, с което е отхвърлен искът на касатора срещу [фирма]-гр. Х. за сумата от 37 478,44 лева- обезщетение до размера на стойността на повреден при извършване на СМР участък от път.

Излагат се доводи и оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество в насока уважаване на иска.

Ответната страна по касационната жалба изразява писмено становище за неоснователността на същата.

С определение от 06.11. 2012 г. постановено по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване, поради констатация, че изложените в обстоятелствената част на исковата молба като правопораждащи факти навеждат на съмнения за разминаване по основание на иска, с който съдът е бил сезиран, с този, по който се е произнесъл, което води до недопустимост на обжалваното решение , за което касационният съд следи служебно/ТР 1/ 19.02.2010 по тълк. дело 1/2009 на ОСГТК на ВКС/.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. от ГПК констатира следното:
Настоящият състав на ВКС приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск за заплащане на обезщетение за вреди вследствие на лошо изпълнение по договор за извършени строително-ремонтни работи по прекарване на външен канал за хотел на ответника през недвижим имот-публична общинска собственост, за което е учредено съответното сервитутно право от страна на Общината и е издадено строително разрешение 0400/10.11.2005 г. в полза на ответното дружество. След извършването на последните и въвеждането в експлоатация на обекта по надлежен ред се установява, че част от пътната настилка над подземното съоръжение/канал/ е пропаднала. Претенцията е за заплащане на стойността на необходимия ремонт включително полагане на нова асфалтова настилка. Съдът е счел иска за неоснователен, доколкото двугодишният гаранционен срок по чл.20 ал.4, т.8 от Наредба №20 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ и минимални гаранционни срокове за изпълнени СМР, съоръжения и строителни обекти изд. от МРРБ е изтекъл.

По допустимостта на така постановеното съдебно решение :
Касационната жалба е основателна. Съгласно т.1 от ТР 1 ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., се приема, че преди да разреши спора по същество, съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото. Съгласно чл.6 ГПК предметът на делото се определя от страните по него. В случая в самата искова молба ищцовата страна [община] изобщо не се позовава на договорни отношения между нея и ответното дружество [фирма]. Претенцията се основава на твърденията, че при извършването на строителните работи по изграждането на външния канал ответното дружество като възложител на тези работи по договор с трето за процеса лице в качеството му на изпълнител е причинило увреждането на асфалтовата настилка на общински път, за което се претендира обезщетение изразяващо се в стойността на разходите за отстраняване повредите на съответната отсечка от пътя.

При тези изложени в исковата молба и установени в рамките на процеса факти отношенията между страните е следвало да се разгледат и решат на базата предмета на спора определен между самите тях/ чл.6 ГПК/ , т.е. съдът е бил сезиран с претенция за заплащане на обезщетение на извъндоговорно основание: деликт в хипотезата на чл.49 ЗЗД , а не на погрешно възприетия от първоинстанционния съд още в доклада по делото и приет и от въззивния в обжалваното решение правопораждащ факт- договорна връзка между страните по делото, каквато нито се навежда от страната, нито се установява. Наличието на текст в заповедта за издаване на строителното разрешение за изграждането на канала до хотела на ответника, вменяващ в задължение на последния възстановяването на засегнатия от строителните действия пътен участък не поражда договорно задължение, тъй като произтича от административен акт, а не от взаимни насрещни волеизявления на равнопоставени страни. Ето защо няма и основание за гаранционна отговорност и приложението на Наредба №20 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ и минимални гаранционни срокове за изпълнени СМР, съоръжения и строителни обекти издадена от МРРБ, тъй като гаранционната отговорност касае отношенията възложител-изпълнител и принципно обхваща само недостатъци в качеството на изработеното по договора/ т.е. това на самия канал/, които се проявяват след приемане на резултата от работата в рамките на определен срок и не се прилага по отношение на трето увредено лице, каквото се явява ищеца [община]. В тази насока е ТР №88/84 на ОСГТК на ВС.

От изложеното следва, че въззивното решение като произнесено по иск на непредявено основание е недопустимо. Съгласно нормата в чл.293 ал.4 ГПК във връзка с чл.270 ал.3, предложение трето от ГПК въззивното решение, както и потвърденото с него първоинстанционно следва да се обезсилят като недопустими и делото да се върне на първоинстанционния съд за произнасяне по действителнопредявения иск.

Водим от горното ВКС, състав на Второ търговско отделение


Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА като недопустимо решение № 65/27.02.2012 г. на Пловдивски апелативен съд/ П./по в. гр.д. №1315/2011 г., както и потвърденото с него решение №40 от 21.04.2011 г. по т.д. №114/2011 г. на Хасковския окръжен съд
ВРЪЩА делото на Хасковския окръжен съд за произнасяне по предявения иск.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.