Р Е Ш Е Н И Е № 147 [населено място], 09 април 2014 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и пети март две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и на прокурора от ВКП РУСКО КАРАГОГОВ, изслуша докладваното от съдията ВЕРОНИКА ИМОВА наказателно дело №356/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на подсъдимия Х. Б. Г. срещу въззивно решение №11 от 23. 01.14 г.по ВНОХД № 303 / 13 г. на Апелативен съд гр.Велико Търново. Прави оплакване за нарушаване на материалния закон, съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наказанието. В подкрепа на касационните основания се правят следните доводи, придружени с алтернативни искания: Обвинението е формулирано неясно като безкритичното му приемане в осъдителните изводи на решаващите съдилища за доказано, е довело до ограничаване правото на защита на подсъдимия. Инкриминираното нарушение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП е посочено като несъобразяване с „характера на движението”, което според фактическото обвинение е : управление от подсъдимия на лекия автомобил на къси светлини, нощем, с несъобразена скорост и пр., и не отговаря на правното съдържание на „характера на движението” в диспозицията на чл.20, ал.2 от ЗДвП, а на признак по пр.6-то- съоблразяване с „конкретните условия на видимост”, за който няма обвинение. Според касатора, под „характер на движението не се разбират „условията на видимост”, а се разбира например: ефикасността на организацията на движението, многоредност на движението, разнообразието и интензивността на движението на ППС, наличие или липса на пешеходни пътеки, регулирано или не кръстовище, скоростен режим, възможности за завиване на ляло или на дясно и пр. Не е изяснена обективната истина- не е доказано безспорно , че скоростта на движение на л.а. по време на ПТП е била 98 км.ч.; не е установено кога реално е възникнала опасността на пътя; неправилно е прието, че пострадалият бил прескочил предпазната мантинела още преди да попадне в осветената зона на късите светлини на л.а. на подсъдимия и е могъл да бъде възприет от подсъдимия като опасност на пътя; неоснователно са игнорирани обясненията на подсъдимия и показанията на свид.Р. Р. за внезапната поява на ПП на пешеходеца; приоритет при доказването е даден на заключението на САТЕ, което не е изяснило по каква методика е изчислена скоростта на л.а. на подсъдимия; исканията за допускане на доказателства за отхвърлени безмотивно; претендира се случайното деяние по чл.15 от НК, тъй като ПТП е било технически непредотвратимо при каквато и да е скорост на водача- подсъдим, поради което не е в причинна връзка с вредоносния резултат. За явна несправедливост на наказанието се сочи неприлагане на чл. 55, ал.1,т.1 от НК. Иска се отмяна на решението и връщане делото за ново разглеждане; алтернативно - преквалифициране на деянието по чл.343а, ал.1, б.”б” от НК, респ. – намаляване размера на наказанието. В съдебно заседание жалбоподателят – подсъдим се явява лично и със защитата си адвокат Т. Ц. – договорен защитник.Поддържат жалбата: подсъдимият се е движил в тъмната част на денонощието, поради което неправилно му е вменено нарушение по чл. 20, ал. 2,предл.5-то, вместо предл.6-то, от ЗДвП; експертизата не се е съобразила с обясненията на подсъдимия; безмотивно е изменена присъдата като е увеличено наказанието на подсъдимия ; не е обсъдено поведението на пътя на подсъдимия след ПТП за преценка относно отговорност по чл.343а от НК. В своя лична защита подсъдимият поддържа жалбата и твърди, че е направил всичко зависещо от него за да помогне на пешеходеца след ПТП, закарал го е до болничното заведение. Частните обвинители Д. Б. ,Н. Б., М. Б. и И. Б. не се явяват, редовно призовани. Повереникът им адвокат И. Х. се явява лично и оспорва жалбата като неоснователна. Моли за оставяне в сила въззивното решение. Прокурорът от ВКП счита , че делото не е изяснено и моли за отмяна на решението и връщане делото за ново разглеждане. В последната си дума подсъдимият изрича – „няма какво да кажа”. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подсъдимия е НЕОСНОВАТЕЛНА. С присъда № 25 / 26. 09. 13 г. по НОХД № 297 / 13 г. на Ловешкия окръжен съд подсъдимият Х. Б. Г. е признат за виновен за това, че на 08. 11. 12 г. на път II – I – 4 с посока Варна – София, в района на паркинг „ Роденец „ при управление на л. а. „Ауди А3” с рег. № СА6336, собственост на Е. О. К. от [населено място], е нарушил правилата за движение – чл. 20, ал. 2, изр. 1, предл. 5 от ЗДвП – при избиране на скоростта за движение не се е съобразил с характера на движението, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие / пресичане на пешеходец /, и блъснал излезлия на пътното платно М. Б. от [населено място], обл. Л. и по непредпазливост е причинил смъртта на същия, поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „В „ НК е осъден на една година лишаване от свобода и на основание чл. 66, ал. 1 НК, съдът е отложил изпълнението на така наложеното наказание за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 343Г НК, съдът е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от една година, считано от отнемане на свидетелството му за правоуправление.Съдът се е произнесъл по въпроса за направените по делото разноски. С въззивно решение №11 от 23. 01.14 г.по внохд № 303/2013 г. на Апелативен съд гр.Велико Търново, образувано по жалби от частните обвинители и от подсъдимия, присъдата е изменена само в частта за наказанията, като е увеличен размерът на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода от ЕДНА на ДВЕ ГОДИНИ и в частта, с която на наказанието лишаване от правоуправление на МПС, то е увеличено от ЕДНА на ДВЕ ГОДИНИ. Присъдени са разноски от 2000 лева в полза на частните обвинители. В останалата част присъдата е потвърдена. Не са допуснати твърдяните съществени процесуални нарушения. Фактическото обвинение за нарушението по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП относно признака - „характера на движението” не страда от неяснота или непълнота. Фактическият състав на посоченото в обвинителния акт инкриминирано деяние по чл. 343, ал. 1, б.”в” от НК е формулиран на стр. 2-ра в обвинителния акт, където е посочено, че на 08. 11. 12 г. движението по пътя Варна - София и в двете посоки е било интензивно ; в около 18.00 часа е било тъмно; колите са се движели на включени къси светлини; от двете страни на пътния участък в района на паркинг”Роденец” е имало поставени мантинели ; от двете страни на пътя е имало заведения за хранене, сергии за търговия, места за паркиране на автомобили; движели се пешеходци и пр. Под „характера на движението” най-общо се имат предвид всички обстоятелства, които имат значение за фактори , които влияят върху безопасността, или не, на движението”. Тези обстоятелства винаги следва да се свързват с величината на избраната от водачите на МПС скорост, която трябва да бъде в зависимост от отрицателното влияние на факторите, описани в чл.20 , ал.2 от ЗДвП, един от които е и характерът на движението. Колкото повече и по-неблагоприятни са тези фактори в пътната обстановка, толкова по-малка трябва да бъде скоростта на движението в сравнение с максимално предвидените такива . Ето защо, неоснователно е твърдението в жалбата, че под понятието „характер на движението” се разбирала организацията на движението, състоянието на пътя , многообразието на видовете ППС и пр., а не се разбирало като: движение в тъмната част на денонощието, движение на МПС, налагащо употребата на къси светлини, движение през оживен пътен участък с много коли и възможност за преминаване на пешеходци на пътното платно, наличие или не на преградни съоръжения на пътя и пр. В Тълкувателно решение № 28 от 28.XI.1984 г. по н. д. № 10/84 г., ОСНК е прието, че чл. 20, ал. 2 от ЗДвП създава основно правило за скоростта на движение по пътищата. В диспозицията на ал. 2 са посочени общо факторите на пътната обстановка, с които водачът на пътното превозно средство е длъжен да се съобразява, за да избере съобразена скорост за движение като във всеки конкретен случай те имат различно фактическо съдържание. При преценяване отговорността на водача за причиняване на ПТП от неспазване предписанието за съобразена скорост, не се разграничават по значение хипотезите, които законът изброява. Те не са нито функционално обусловени една от друга, нито която и да е от тях има приоритет над останалите при приложението на закона, но всяка една от тях има определено фактическо съдържание и значение за безопасността на движението. Приетата от двете инстанционни съдилища за доказана обвинителна теза, че подсъдимият е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 1, предл. 5 от ЗДвП, се основава на данните за неправилно избраната скорост, която не е съобразена с тези конкретни обстоятелства на пътя, обуславящи характера на движението, влияещи върху безопасността, за да е бил подсъдимият Г. в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие - пресичането на пешеходеца Б.. Безспорно е доказана причинната връзка между несъобразената скорост и последвалия удар на л.а. „Ауди”, управляван от подсъдимия, с излезлия на пътното платно пешеходец М. Б. и причинената по този начин, по непредпазливост, смърт на пешеходеца. Съставът на ВКС не споделя оплакването, че обективната истина- не е изяснена. Въз основа на попълване на делото с относим и достатъчен доказателствен материал обстоятелствата от предмета на доказване са изяснени обективно , всестранно и пълно. Параметрите на произшествието са установени. Скоростта на движение на процесното МПС е безспорно установена. Тя е била 98 км.ч. по време на ПТП. Изчислена е на базата на ясно посочена в заключението на тройната САТЕ методика и на физикоматематично моделиране на процеса на удара. Определената по аналитичен начин скорост на движение на автомобила към момента на удара с пострадалия съответства и на зоната на деформираност по челно стъкло и таван на купето. Установен е първоначалният момент на възникване опасността на пътя – появата на пострадалия пешеходец. Неоснователно се твърди в жалбата, че не е установено кога реално е възникнала опасността на пътя. От показанията на свидетелите – очевидци и от изводите на САТЕ е прието за установено, че пострадалият е прескочил предпазната мантинела още преди да попадне в осветената зона на късите светлини на л.а. на подсъдимия и е могъл да бъде възприет от подсъдимия като опасност на пътя. Обясненията на подсъдимия и показанията на свид.Р. Р., които не са получили кредит за достоверност относно твърдяното от тях за внезапна поява на ПП на пешеходеца, не са игнорирани голословно. Съдебните инстанции са анализирали тези показания и с данните от показанията на свидетелите – очевидци В. М. и М. М. и от обективните експертни изводи за техническите параметри на произшествието. Посочените двама свидетели еднозначно са посочили видяното, че пострадалият е прескочил мантинелата и там е стоял прав около 10-15 секунди, изчаквайки преминаването на колите. За установяване факта на местоположението на пострадалия на пътя, непосредствено преди и по време на ПТП съдът е положил максимални доказателствени усилия. От разпита на свидетелите – очевидци е прието за установено по делото, че пострадалият е слязъл от бус, спрял точно до мантинелата; прескочил е мантинелата, и стоял до нея, като изчаквал преминаването на кола ; че пострадалият е направил крачка от мантинелата, до която стоял, към ПП и тогава е произведен ударът между него и колата на подсъдимия. В този смисъл е установеното и от свид.П., който също е видял как подсъдимият е прескочил мантинелата , подпрял се е на нея, спрял за да изчака движението. Следователно, поведението на пострадалият на пътя не е било внезапно и неочаквано за водача. Ако е управлявал със скоростта, при която е могъл да види пешеходеца в зоната на осветеност на късите светлини, той е щял да види пешеходеца, който, след изчакване за момент, е започнал пресичане на ПП откъм движението на л.а. на подсъдимия . Съставът на ВКС споделя изводите на предходните инстанции, че за отговорността на подсъдимия е без правно значение дали пресичането е извършено с бавен или бърз ход, в който смисъл са споделени компетентните изводи на тройната САТЕ; дали пресичането е започнало веднага след прескачане на мантинелата, при нормален и при бърз ход, според експертите е без значение, тъй като експертното заключение е категорично, че и при нормален ход на пресичане на пострадалия и бърз ход, при установената скорост от 98 км. на л.а. на подсъдимия на къси светлини, опасната зона на спиране на къси светлини изключва техническата възможност автомобилът да спре преди мястото на удара с пешеходеца и да предотврати ПТП. Единствената възможност за предотвратяване на ПТП по описания начин на движение на пострадалия до мястото на удара е било, ако подсъдимият се е движил със скорост до граничната за спиране от 64. 04 км. ч. на къси светлини, след като го е възприел за първи път в покой до мантинелата на 50 м. отстояние преди удара. Приетото от фактическа страна, че появата на пешехода на ПП не е внезапна и неочаквана, както се изтъква от подсъдимият и свид.Р. е въз основа на оценка, спазваща правилата по чл.107, ал.3 и ал.5 от НПК. При тези данни неоснователно се сочи, че е даден приоритет при доказването единствено на заключението на САТЕ. Изяснена е методиката за изчисляване на скоростта на л.а. на подсъдимия ; исканията за допускане на допълнителна – петорна САТЕ е мотивирано отхвърлено с протоколно определение от 26.09.13 год. на съдебното следствие пред първата инстанция. Не е нарушен законът. При установените факти на обвинението , а те са : ПТП е станало в тъмната част на денонощието и л.а. на подсъдимия се е движил на къси светлини; при установената странична зона на осветеност, подсъдимият е имал възможност да забележи движещият се пострадал на разстояние най – малко от 50 м. напред и в дясно спрямо движението на лекия автомобил, тъй като мантинелата и пострадалият се намирали от дясната му страна; подсъдимият е имал техническа възможност да види пешеходеца и да намали скоростта до граничната за спиране на къси светлини, като възприеме пострадалия на пътното платно на разстояние от 50 м и да спре преди мястото на удара; при обективно установената скорост на движение от 98 км.ч., при която е настъпил ударът, подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да спре до мястото на удара, като се е движил със скорост над граничната за спиране. Тази гранична скорост е определена до 64. 04 км. ч., не и по – голяма. При конкретните пътни и атмосферни условия: тъмната част на денонощието, намалената видимост с оглед на тъмното облекло на подсъдимия, скоростта от 98 км.ч., която не му позволява да спре в зоната на осветеност от късите светлини на автомобила, ударът е бил неизбежен. Ето защо, съставът на ВКС намира за правилен извода на въззивната инстанция, че подсъдимият е причинил ПТП с пешеходеца поради нарушението по чл. 20, ал. 2, изр. 5 ЗДвП, тъй като не е съобразил скоростта на движение с характера на движението / в тъмната част на денонощието, намалената видимост , тъмното облекло на пострадалия , възможността да спре само в зоната на осветеност от късите светлини на автомобила/. Не е налице основание да се приеме, че настъпилото ПТП, причинило смъртта на пешеходеца е резултат от "случайно деяние", поради което да липсва виновно поведение на подсъдимия и той да следва да бъде оправдан на осн. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Въз основа на фактите, установени от първата инстанция, Великотърновският апелативен съд законосъобразно е приел, че съставомерните последици са резултат от допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Безспорно е установено, че подс. Г. е имал обективна възможност да наблюдава случващото се на платното за движение при управление на автомобила със скорост до 64. 04 км. ч., ,но не и по – голяма , при обективната даденост, че се е движел на къси светлини. Възможността подсъдимият да се позове на приложението на нормата на чл. 15 от НК съществува само в случай, че той е управлявал правомерно лекия автомобил. След като подсъдимият сам се е поставил в състояние на управление на МПС в нарушение на законовата разпоредба на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, не би могъл да претендира, че не е бил длъжен и не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Поради това липсват основания за оправдаването Претенцията на подсъдимия и защитата му за прилагане на намалена отговорност на подсъдимия по чл. 343а НК - поради „оказване помощ на пострадалия” е останала без обсъждане и последици от първата и въззивна инстанция, въпреки направените доводи в тази насока. Несъмнено и двете инстанционни съдилища не са изпълнили задължението си да отговорят в мотивите на присъдата и решението на този довод. Това нарушение обаче, не рефлектира върху крайните изводи по правилното приложение на материалния закон и в този смисъл не води до съществено ограничаване правото на защита на подсъдимия. Данните по делото, съдържими в заключението на СМЕ сочат на увреждания, които са били несъвместими с живота и че смъртта на пешеходеца е била неизбежна за минута- две от причиняването им/ спр. устните разяснения на вещото лицеу д-рПламен Д. на съдебното следствие пред първата инстанция/ . Уврежданията са черепно-мозъчно-гръдно-коремна травма и значителна загуба на кръв от разкъсване на магистрален кръвоносен съд – аортата на пострадалия. При обсъждане на данните от показанията на свидетелите Д. и М. М. е следвало да се установи, че са опитали да окажат първа помощ на пострадалия Б., а намесата на подсъдимия се е състояла в съдействие тялото да бъде качено в лек автомобил и транспортирането му до болнично заведение, но според свид.П. П. смъртта на пострадалия е била настъпила още на мястото на инцидента. При изводимите обективни данни по делото решаването на материалноправния въпрос за оказана помощ на пострадалия не може да намери позитивен отговор за прилагане на претендирания привилегирован състав. Според трайната и задължителна съдебна практика на ВС и ВКС / спр. ПП№1/83 год. по н.д.№8/82 год.на ВС на РБ / , освен че преценката - дали деецът е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия се състои в данните за конкретните психофизически възможности, здравословно състояние в момента, обстановката, в която е действал и характера на действията, които сам или с помощта на другиго е извършил, от значение е наличието и на фактора помощта да е била необходима/ т.е. критерият е обективен/. Помощта следва да е оказана на жив човек, независимо от характера и степента на нараняването му, да е насочена обективно към запазване здравето или спасяване живота на пострадалия. Не е допусната явна несправедливост на наказанието. Няма основание за последващо намаляване на наказанието. То е определено правилно при общите принципни положения за определяне на наказанието по чл. 54 от НК. Въззивната инстанция е отговорила в мотивите, макар и пестеливо, защо не са налице предпоставките по чл. 55, ал. 1,т. от НК. Аргументирано е приела, че липсват изключителни или многобройни смекчаващи вината на подсъдимия обстоятелства. Степента на обществена опасност на деянието е твърде висока предвид и величината на несъобразената скорост, усложнената пътна обстановка в конкретния случай, създаваща редица отрицателни фактори за безопасността на движението - преминаване на пътя покрай оживено място: търговски обекти , паркинг, струпване на множество пешеходци и автомобили , с които деецът- водач на процесния л.а. не се е съобразил. От друга страна, правилно е отчетен и анализиран превесът на смекчаващите вината на подсъдимия Х. Г. обстоятелства. Законосъобразно е приложен институтът на чл. 66 от НК. Наказанието лишаване от правоуправление е съобразено с тежестта на деянието и с размера на основното наказание. Не са допуснати касационни основания за отмяна или изменение на атакуваното въззивно решение , поради което и съгласно чл.354, ал.1,т.1 от НПК съставът на ІІІ н.о.при ВКС Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №11 от 23. 01.14 г.по ВНОХД № 303 / 13 г. на Апелативен съд гр.Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :