Р Е Ш Е Н И Е
№ 190
Гр. София, 20 февруари 2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА
и след становище на прокурора от ВКП, А. ЛАКОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 655/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационен протест на прокурор при Софийска градска прокуратура срещу нова въззивна присъда № 123/16.05.2018 г., постановена по в.н.о.х.д. № 868/18 г., по описа на Софийски Градски съд, НО, 14 въззивен състав.
В протеста се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК и се иска отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд, поради неправилно оправдаване на подсъдимия. В писмено допълнение към протеста, постъпило в срока по чл.351, ал.4 от НПК, се излагат доводи за неправилна оценка на доказателства по делото, относно авторството на подсъдимия. Сочи се, че от наличните по делото доказателства и техният анализ се установява авторството на подсъдимия Ж. в извършването на деянието, като от обективна страна действията му се оценяват като конкретен израз на заплаха, осъществена с цел безпрепятственото извършване на грабежа спрямо пострадалото лице.
Пред касационната инстанция прокурорът от ВКП поддържа протеста по изложените в същия и допълнението към него съображения, като сочи, че е обстойно мотивиран и моли да се уважи.
Подсъдимият Ж., редовно уведомен, не се явява пред ВКС. Представлява се от служебно назначен защитник, адв. Т., който намира касационния протест за неоснователен и моли да бъде отхвърлен, като се остави в сила присъдата на въззивния съд. Счита, че Градският съд е мотивирал обстойно отмяната на първоинстанционната присъда, като е отстранил допуснатите от първия съд нарушения и правилно е оправдал подсъдимия по предявеното му обвинение.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационния протест оплаквания и доводите на страните, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда от 16.05.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 22025/12 г., по описа на Софийски районен съд, НО, 12 състав, подсъдимият Г. А. Ж. е признат за виновен в това, че на 21.07.2012 г., около 17.50 часа, в [населено място], в автобус №/номер/, пътуващ между спирка „име“ в посока спирка/име/,като непълнолетен, но като е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, в съучастие като извършител с Е. Т. И., /извършител / отнел чужда движима вещ – парична сума в размер на 2.00 лв. от владението на Н. Е. Ц. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това заплаха / седнал на седалката в автобуса плътно до Ц., гледал го злобно и му пречел да избяга, като това негово поведение Ц. възприел като заплаха спрямо него, докато Т. му казвал: „Дай левче или ще ти взема всичките пари“, след което последният избутал ръката на пострадалия, издърпал от джоба на банския му портфейла и взел от него два лева /, поради което и на осн. чл.198, ал.1, пр.2, вр. чл.20, ал.2, вр. чл.63, ал.1, т.3 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от шест месеца, изтъпряването на което е отложено на осн. чл.69, ал.1, вр. чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години.
Със същата присъда подсъдимият Ж. е осъден, на осн. чл.189, ал.3 от НПК да заплати направените по делото разноски от досъдебното производство, в размер на 222.50 лв., по сметка на СДВР, както и сумата от 901.40 лв, по сметка на Софийски районен съд и 5.00 лв. държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист.
С нова въззивна присъда № 123/ 16.05.2018 г., постановена по в.н.о.х.д. №868/2018 г., на Софийски градски съд, Наказателно отделние, 14 въззивен състав, присъдата на районния съд е била отменена и подсъдимият Г. Ж. е бил признат за невиновен в извършване на престъплението по чл. чл.198, ал.1, пр.2, вр. чл.20, ал.2, вр. чл.63, ал.1, т.3 от НК и на осн. чл.304 от НПК е оправдан по предявеното му обвинение, като направените по делото разноски, на осн. чл.190, ал.1 от НК са оставени в тежест на Държавата.
Касационният протест е подаден в законовия срок по чл. 350, ал.1, вр. чл.319, ал.1 от НПК, от активно легитимирана страна, като разгледан по същество се явява основателен.
ВКС намира, че при постановяването на въззивната присъда е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в неправилна оценката на доказателствата от значение за съставомерността на деянието, довели до неправилно приложение на материалния закон и оправдане на подсъдимия, което сочи на касасационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК и има за последица отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на същия съд.
При постановяването на въззивната присъда Градският съд се е позовал на възприетата в присъдата на първия съд фактическа обстановка, която е намерил за правилно установена, основана на обективен анализ и вярна интерпретация на съдържанието на наличните по делото доказателствени източници. Едновременно с това е приел, че от фактите по делото не се установява авторството на подсъдимия в извършването на деянието, тъй като инкриминираните действия по упражняване на принуда спрямо пострадалия, /под формата на заплаха, с цел безпрепятственото отнемане от подсъдимия Т. на паричната сума от пострадалия /не могат да бъдат квалифицирани от обективна страна като „заплашване“ по смисъла на легалното определение на понятието по чл.198, ал.2 от НК.
За да отмени осъдителната присъда на първата инстанция, Градският съд е намерил, че извършените от подсъдимия Ж. действия / за които е посочил, че не се опровергават от доказателствата по делото / не могат да бъдат оценени от правна страна в причинно-следствена връзка с отнемането на процесната сума, осъществено от подсъдимия Т.. Посочил е, че принудата, която Т. /производството за този подсъдим е приключило със споразумение/ е упражнил спрямо жертвата, е била с достатъчни интензитет и насоченост да сломят неговата съпротива, а от характеристиката на поведението на подсъдимия Ж. по време на деянието – „злобно гледане“, не може да се обоснове обективното застрашаване на пострадалия Ц.. Отделно от това е посочил, че инкриминираното „пречене на пострадалия да избяга“ също не може да бъде оценено от правна страна като заплашване, поради обективната обстановка по време на извършване на деянието – лицата са се намирали в движещ се автобус, което е препятствало свободното придвижване на жертвата и възможността й да избяга от местопрестъплението. По изложените съображения е намерил извършеното от подсъдимия Ж. деяние за обективно несъставомерно и го е оправдал по предявеното му обвинение за съизвършителство в грабеж, осъществен със споразумелия се по същото дело подсъдим Т..
ВКС намира, че извода на въззивния съд за обективната и субективна несъставомерност на деянието е изведен в нарушение на изискванията на разпоредбата на чл.14 от НПК за обективно всестранно и пълно изследване на релевантните за обвинението обстоятелства. Същият е основан на неправилна интерпретация на гласните доказателствени средства и е следствие на липсата на задълбочен и обективен анализ на съдържащите се в тях данни за поведението на подсъдимия по време на извършване на деянието.
Съгласно приетите за установени от контролираните инстанции фактически положения относно механизма на извършване на грабежа, подсъдимият Ж. и свидетелят Т. / производството спрямо когото е прекратено / заедно с трето неустановено по делото лице от мъжки пол, се качили в автобус от градския транспорт, в който на една от последните седалки се намирал пострадалият Ц. и се насочили към него. След като тримата се приближили до пострадалия свидетел, подсъдимият Ж. седнал плътно на седалката до него без да говори, а свидетелят Т. застанал прав. След като попитал Ц. има ли левче и получил отрицателен отговор, Т. му казал да даде левче или ще му вземе всичките пари. След като получил повторен отрицателен отговор от пострадалия, Т. избутал ръката му, която се намирала върху джоба на панталона и издърпал портфейла му, от който взел банкнота от два лева и я прибрал в собствения си джоб. След отнемането на парите пострадалият се опитал да вземе портфейла си обратно от Т., но последният му нанесъл удар с юмрук в корема, при което портмонето паднало на земята. В този момент подсъдимият Ж. хванал Ц. за ръцете, а Т. му нанесъл няколко удара с бокс в областта на лицето и корема.При спирането на автобуса, Ц. успял да се отскубне от подсъдимия Ж., който го държал и да избяга.
В мотивите към присъдата на първия съд относно действията на подсъдимия Ж. по време на извършване на деянието е прието, че докато седял до пострадалия, той го е гледал злобно и му е пречел да избяга, което поведение е било възприето от Ц. като заплаха. Горните факти са изведени от показанията на пострадалия свидетел от съдебно заседание и от приобщените по реда на чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.2 от НПК от досъдебното производство, като в доказателствения анализ на Градския съд са приети за обективно дадени и кредитирани изцяло, като надеждни. С доверие от проверяваните съдилища са приети и заключенията на основната и допълнителна комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза, изготвени по отношение на пострадалия Ц. в насока свидетелсктата му годност и възможността за обективно възпроизвеждане на факти и обстоятелства от действителността.
При установените фактически данни изводът на въззивния съд, че поведението на подсъдимия Ж. е несъставомерно и не може да бъде субсумирано в правната рамка на престъплението по чл.198, ал.1 от НК като съизвършителство със свидетеля Т. / производството спрямо когото е прекратено / е неправилен и е в нарушение на материалния закон.
Повдигнатото спрямо Ж. обвинение е за съизвършителство в грабеж, като от обективна страна се изразява в осъществяване на принуда под формата на заплашване с цел безпрепятственото отнемане на предмета на престъплението от свидетеля Т..
ВКС не се съгласява с правната оценка на въззивната инстанция за действията на подсъдимия Ж. и не споделя становището, че същите не могат да бъдат окачествени като вид принуда, насочена към обезпечаване на безпрепятственото противозаконнно отнемане на вещите от страна на свидетеля Т..
По своята същност грабежът представлява сложно престъпление, включващо във фактическия си състав две проявни форми – принуда и противозаконно отнемане на чужда вещ, всяка от които самостоятелно осъществява състав на престъпно деяние и при наличието на обективна и субективна връзка между тях разкрива определена по-висока обществена опасност. При това взаимовръзката между двете престъпни деяния, елемент от съставомерността на грабежа, се изразява в това, че принудата се явява средство, начин и условие за осъществяване на противозаконното отнемане на чуждите вещи, като е възможно тя да се осъществи преди, едновременно или след отнемането / в последния случай при т.н. грабежоподобна кражба, квалификацията на деянието е при условията на чл.198, ал.3 от НК, тъй като принудата е употребена с цел запазване владението върху отнетата вещ /.
В конкретния казус, поведението на подсъдимия Ж. преди отнемането на паричната сума от два лева, находяща се в портфейла на пострадалия, неправилно е оценено като ирелевантно спрямо действията на свидетеля Т. по противозаконното отнемане на вещите. Пренебрегнат е ефекта, който същото е оказало върху психиката на пострадалия и е игнорирана взаимосвързаността му с последващите действия на Т..
Установените от съдилищата факти разкриват еднопосочност в поведението на подсъдимия Ж. и свидетеля Т., като от фактическа страна действията на двамата след качването в автобуса и приближаването до пострадалия са насочени към принудително противозаконно отнемане на вещи от пострадалото лице.
В този смисъл не може да бъде възприет за правилен изводът на въззивния съд, че за да се приеме, че лицето участва в извършването на принудата към грабеж е необходимо от обективна страна „извършването на телодвижения с насоченост към сломяване на съпротивата на жертвата, като единствено присъствието му по време на извършване на посегателството не може да обуслови ангажирането на наказателната му отговорност “. Освен, че се явява в противоречие с легалното определение на „ заплашването“ по смисъла на чл.198, ал.2 от НК, тезата на въззивния съд противоречи и на трайната съдебна практика относно проявните форми на психичната принуда, каквото по естеството си представлява заплашването.
В разпоредбата на чл.198, ал.2 от НК заплашването е определено като застрашаване с непосредствено деяние, което излага на тежка опасност заплашения или друго присъстващо лице. Съдебната практика е едносопочна в разбирането, че за да е осъществена тази проявна форма на принуда не е необходимо деецът да извършва активни действия по посегателство спрямо пострадалия. Под „застрашаване“ се има предвид такова непосредствено деяние, което ще последва веднага или в най-близко време ако владелецът не се подчини на волята на субекта. В този смисъл Р № 563/71 г., 2-ро НО, ВС - „За да бъде правнорелевантно по смисъла на чл. 198, ал. 2 НК заплашването, извършено от дееца, не е необходимо да бъде установено, че той е имал обективна възможност да осъществи заплашващото деяние. Достатъчно е да бъде установено, че поведението му е създало основателен страх у пострадалия, че заплашващото деяние може да бъде осъществено и че от него може да настъпи тежка опасност за живота, здравето, честта или имота му или за друго присъствуващо лице.“
Последното тълкуване, съотнесено към действията на подсъдимия Ж., недвусмислено ги определя като вид психична принуда, упражнена спрямо пострадалия, насочена към обезпечаване безпрепятственото отнемане на вещите му от втория извършител. Цялостната обстановка и механизъм на извършване на деянието определят действията на подсъдимия като застрашаващи пострадалия. Неправилно анализът на действията на Ж. е осъществен изолирано, без да е отчетена взаимовръзката им с поведението на другия извършител, както и въздействието им върху психиката на пострадалия е напълно игнорирано. За да е осъществен фактическия състав на принудата е необходимо у пострадалото лице да е формиран основателен страх, мотивиран от поведението на дееца, поради което субективното му отношение е от съществено значение. Видно от установените от контролираните съдилища факти, поведението на подсъдимия Ж. преди противозаконното отнемане на вещите от Т. е създало у пострадалия основателен страх от последващи увреждащи действия спрямо него, поради което следва да се квалифицира като заплашване по смисъла на чл.198, ал.2 от НК.
Тезата на въззивния съд, че поведението на подсъдимия след извършването на грабежа по запазване владението над отнетите вещи, не е инкриминирано от обвинителния акт и не може да се постанови в основата на осъдителната присъда е принципно правилно, но в случая обективната и субективна съставомерност на деянието се извежда от действията на подсъдимия преди грабежа, които са включени в обстоятелствената част на обвинението.
В заключение, констатираното неспазване на процесуалните правила по анализа и оценката на доказателствата от значение за съставомерността на деянието е довело до неправилно приложение на материалния закон, тъй като постановената оправдателна присъда почива на невярна правна оценка на релевантните за обвинението факти. Налице са касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК, което налага упражняване на правомощията на ВКС по чл.354, ал.1, т.5, вр. чл.3, т.2 и 3 НПК.
По изложените съображения, въззивната оправдателна присъда, с която е отменена присъдата на първата инстанция, с която подсъдимият Ж. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. чл.63, ал.1, т.3 от НК следва да се отмени, като делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
При новото разглеждане на делото възприетите от съда фактически положения следва да бъдат анализирани в съответствие с изискванията на процесуалния закон, след което съдът да се произнесе и по правилното приложение на материалния закон.
Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.5, вр. чл.354, ал.3, т.2 и 3 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 123/16.05.2018 г., постановена по в.н.о.х.д. № 868/18 г., по описа на Софийски Градски съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|