Р Е Ш Е Н И Е № 89 гр. София, 17 юни 2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на десети юни две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП ЛЮБЕНОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 319 / 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпил касационен протест от Окръжна прокуратура – Хасково срещу въззивна присъда № 3/ 14.01.2020 г., постановена по в.н.о.х.д. № 134/2019 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, в частта, с която изцяло е оправдан подсъдимият П. Ж. К. по обвинението по чл. 201, вр. с чл. 20, ал. 2 от НПК, както и в частта, с която подсъдимият Р. М. И. е оправдан по обвинението за извършено деяние по чл. 201 от НК в съучастие с подс. К.. В протеста се заявява наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 2 от НПК като се прави искане за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд прокурорът от Върховна касационна прокуратура поддържа протеста и пледира за уважаването му по изложените в него съображения. Защитникът на подсъдимите пледира за оправдаване и на подсъдимия И., поради липсата на доказателства за осъществено от него деяние. Подсъдимите не се считат за виновни и молят да бъдат оправдани. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда №1/22.01.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 131/207 г., по описа на Районен съд – Харманли, подсъдимите П. Ж. К. и Р. М. И. са признати за виновни в това, че на 20.03.2013 г., в землището на [община], обл. [населено място], в междугарието [населено място] – [населено място], в съучастие помежду си като съизвършители, от дизелов локомотив № 07049.0, в качеството си на длъжностни лица – „локомотивен машинист“ / И./ и „помощник локомотивен машинист“ /К./ и В. Ж. Д., като помагач /сключил споразумение с прокуратурата/, чрез използване на лек автомобил – „Лада Нива“ с рег. [рег.номер на МПС] , присвоили чужди вещи – 156, 300 литра дизелово гориво, на стойност 411,07 лв., собственост на „БДЖ – Товарни превози“ ЕООД – София, връчени им в това им качество да ги пазят и управляват, поради което и на основание чл. 201, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 55, ал.1, т.1 и ал. 3 от НК са осъдени на наказание „Пробация“, с пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес“ с периодичност два пъти седмично и „задължителни периодични срещи с пробационен служител“ и двете за срок от една година и шест месеца. Първоинстанционната присъда е обжалвана от защитника на двамата подсъдими пред ОС – Хасково, където е образувано в.н.о.х.д. №134/2020 г. С въззивна присъда №3/14.01.2020 г., постановена по същото дело, подсъдимият П. Ж. К. е признат за невиновен и оправдан изцяло по повдигнатото обвинение по чл. 201, вр. с чл. 20, ал.2 от НК, а подсъдимият Р. М. И. е оправдан по обвинението, че е осъществил деянието по чл. 201 от НК в съучастие като извършител с подс. К. и е намален срокът на наложеното му наказание „Пробация“ от една година и шест месеца на една година. В останалата й част първоинстанционната присъда е потвърдена. Срещу въззивната присъда е депозирана касационна жалба от подсъдимия И., която е върната от ОС – Хасково с разпореждане № 79/30.01.2020 г. на съдията – докладчик по в.н.о.х.д. № 134/2020 г., потвърдено с определение № 41/1.05.2020 г., по н.ч.д. № 220/2020 г. по описа на ВКС, НК, ІІІ н. о. Касационният протест, подаден срещу въззивната присъда, е допустим, тъй като е депозиран от страна, която има право на това, в законоустановения срок и срещу акт от категорията на чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледан по същество, протестът е неоснователен. В процесуалния документ, повод за образуване на касационното производство, се сочи, че при постановяване на въззивната присъда съдът е допуснал съществени нарушения на процесуалния закон и по – конкретно на правилата, визирани в чл. 13, ал.1, чл. 14, ал.1, чл. 102 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК. Твърди се, че съдът не е направил обективен анализ на доказателствената съвкупност. Въззивният съд не съобразил, че двамата подсъдими са се намирали в локомотивната машина и че подс. К. има принос в осъществяване на деянието. Въпреки че по делото били събрани доказателства /СРС/ за проведени телефонни разговори само между св. Д. и подс. И., както и че св. Т. не е могъл да възприеме кое е лицето, поело празните туби от прозореца на локомотива, то присъствието на подс. К. в него, налагало заключението, че същият съвместно с другия подсъдим е осъществил престъплението. Не било преценено от въззивната инстанция, че подс. И. не е могъл сам да напълни петте туби с дизелово гориво и едновременно с това да управлява локомотива, без участието на подс. К.. Независимо от това, че нямало преки доказателства за участието на последния, наличните такива били достатъчно, поради което, въззивният съд нарушил материалния закон, като приел, че обвинението, повдигнато срещу него е недоказано. С тези аргументи, изложени в подкрепа на твърденията за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, всъщност се оспорва обосноваността на въззивния съдебен акт, като се изразява несъгласие с приетите от контролирания съд фактически констатации, въз основа на които е формиран извода за недоказаност на обвинението, повдигнато срещу подс. К.. Необосноваността не е касационно основание, като извън правомощията на ВКС е да прави собствена оценка на доказателствените материали, установявайки нови фактически положения, различни от приетите от контролирания съд. В компетентността на касационния съд е да извърши проверка на осъществената доказателствена дейност относно спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дават основание за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. В мотивите на въззивната присъда контролираният съд е посочил, че единственото обстоятелство, което свързва подс. К. с деянието, предмет на обвинението, е присъствието му в локомотивната машина, което не е достатъчно, за да бъде признат за виновен в осъществяването на престъплението. Въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства, като е приел за установено, че св. Д. е провеждал телефонни разговори единствено с подс. И., в които двамата са се уговаряли къде и как ще бъдат предавани празните и пълните туби, както и че една от тях ще е за подс. И., а четирите – за свидетеля. Този извод е доказателствено обезпечен чрез експлоатираните по делото специални разузнавателни средства и протоколът за изземване на телефонен апарат, със СИМ карта с номер, ползван от подс. И.. Въззивният съд е обсъдил показанията на полицейския служител – св. Т., наблюдавал действията на св. Д. по предаване на празните туби на лице, подаващо се от локомотивната машина, което не е могъл да разпознае от разстояние. Контролираният съд е анализирал и заключението на техническата експертиза, дало положителен отговор на въпроса дали е възможно от вътрешността на локомотива, докато същият е в режим на работа, да се изтегли дизелово гориво, както и да се напълнят с него пет броя тридесет литрови туби за 8 минути / времето от взимане на празните туби до предаване на пълните/. Въззивната инстанция е анализирала и останалите доказателства, събрани по делото – свидетелски показания, писмени доказателствени средства, заключение на фоноскопна експертиза, като правилно е преценила, че те са относими към обвинението, повдигнато срещу подс. И.. Нито едно от тези доказателства не обосновава пряко или косвено обвинението, повдигнато срещу подс. К.. Поради това, твърдението на представителя на държавното обвинение, че не са обсъдени всички събрани доказателства е неоснователно. Не може да бъде споделен и доводът на прокурора, че присъствието на подс. К. в локомотивната машина е достатъчно, за да се приеме за доказано, че е присвоил като съизвършител с подс. И. дизеловото гориво и че последният не би могъл да го източи сам и едновременно с това да управлява локомотива. Такава едновременност на действията не е задължителна при положение, че подс. К. макар и да е изпълнявал по време на деянието длъжността „помощник машинист“, всъщност е бил назначен на длъжност „локомотивен машинист“ и е имал както правоспособността, така и обективната възможност да управлява сам локомотивната машина, докато подс. И. източва горивото по време на движение. Обстоятелството, че подс. Капитански не дава обяснения, с които да уличи подс. И., въпреки че е имал обективна възможност да възприеме приемането на празните туби, източването на горивото и предаването на пълните туби, не следва да се тълкува в негова вреда. Подсъдимият има право да не дава обяснения по обвинението независимо дали те са уличаващи или оправдаващи го. Още по-недопустимо е да се изисква от него да улеснява прокуратурата в изпълнение на основаното й задължение да представя доказателства обосноваващи обвинителната теза. С оглед на това, несподеляемо е искането на прокурора да се приеме, че деянието е осъществено при общност на умисъла и то единствено въз основа на предположението, че щом се е намирал в локомотива, то подс. К. е участвал в извършването на престъплението. В тази връзка правилно въззивният съд е преценил, че осъдителната присъда не може да почива на предположение, съобразявайки се изцяло с правилото на чл. 303, ал. 1 от НПК. Изложеното налага извод за неоснователност на твърденията за наличието на касационни основания, което обуславя оставянето в сила на въззивния съдебен акт. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 3/14.01.2020 г., постановена по в.н.о.х.д. № 134/2019 г., по описа на Окръжен съд – Хасково. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.