Р Е Ш Е Н И Е № 203 гр. София, .16.01.2018г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети септември през 2017г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Петя Маринова разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 619 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия З. Г. И. срещу решение № 108 от 15.05.2017 г. на състав на Варненския апелативен съд-Наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 72/2017 г. Претендира се допуснато нарушение на закона. Според касатора не е изяснено какво точно престъпление е извършил подсъдимия. Поддържа, че е установено съставянето на неистински фактури от страна на И., но не и това кой е потвърдил неистината в процесните справки-декларации и кое е лицето, подало ги пред НАП. Настоява, че тези факти не са установени в хода на наказателното производство и подсъдимият не е правил признание във връзка с тях. С този аргумент се поддържа, че подсъдимият е осъден не за това, което е извършил и за което е направил признание на фактите, като това е обусловило и налагането на несправедливо наказание. Неясно е според касатора как въззивният съд е взел решението си по вътрешно убеждение. Заявява становище, че някои факти и обстоятелства биха получили интерпретация, различна от дадената им от съдилищата при личен разпит на „някои свидетели“ и изслушване на „някои експертизи“, като това би довело до присъда, различна от постановената или до друга правна квалификация. Направено е искане за отмяна на решението и на потвърдената с него първоинстанционна присъда и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Направено е и алтернативно искане - за смекчаване на наложеното наказание. В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът на подсъдимия поддържа жалбата, изложените в нея доводи и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за неоснователност на жалбата. Счита, че с оглед на процесуалния ред, по който делото е било разгледано пред първостепенния съд, свързан с направено от подсъдимия признание на фактите по обвинението, той не може да се противопоставя на обвинителната претенция, че е извършил вмененото му престъпление. Счита, че липсват съществени процесуални нарушения при воденето на наказателното производство, а наложеното наказание е индивидуализирано съобразно с изискванията на закона, като справедливо са отчетени както смекчаващите, така и отегчаващите отговорността обстоятелства. Подсъдимият И., редовно призован, не взема лично участие в съдебното заседание. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорената присъда в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 112 от 13.12.2016 г., постановена по НОХД № 1194/2016 г., състав на Варненския окръжен съд-Наказателно отделение е признал подсъдимия З. Г. И. за виновен в това, че през периода 15.07.2013 г. - 14.10.2013 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в съучастие като съизвършител с Е. К. А. избегнал установяването на данъчни задължения (данък добавена стойност) в особено големи размери - 2 269 630 лв., като затаил истина и потвърдил неистина в подадени справки-декларации по Закона за данъка върху добавената стойност и като използвал документи с невярно съдържание (фактури с конкретно посочени номера и дата на издаване) и приспаднал неследващ се данъчен кредит, поради което и на осн. чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 58а, ал. 1 НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от четири години и конфискация на ½-ра от имуществото. С присъдата е постановено наказанието лишаване от свобода да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор. С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето му разноски е възложено в тежест на подсъдимия. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е отменена в частта, с която е определен типа затворническо заведение, в което подсъдимият следва да изтърпи наказанието, свързано с лишаване от свобода. В останалата й част присъдата е потвърдена. Касационната жалба е неоснователна. Първоинстанционното съдебно производство е протекло по предвидената в чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК особена процедура, предпочетена от подсъдимия. Пред съда той е признал изцяло фактите по възведеното обвинение, така, както те са очертани в обвинителния акт и се е съгласил да не се събират допълнителни доказателства за тях. Съдът от своя страна, констатирайки обоснованост на така направеното признание от валидно събраните в досъдебното производство доказателства, е приложил съкратената процедура на съдебно следствие в избраната от подсъдимия форма. Лишено от основания е възражението, че от мотивите към въззивния акт не става ясно как е формирано убеждението на въззивния съд по фактите. Напротив, при непредубеден прочит на решението е очевидно, че съдът е изпълнил задължението си да извърши цялостна проверка на правилността на оспорената пред него присъда и да отговори на поставените на вниманието му възражения, като волята му е заявена по достатъчно ясен и убедителен начин, позволяващ проследяване на процеса по формиране на вътрешното му убеждение. Увереността на контролирания съд по фактите е формирана съобразно с правилото на чл. 373, ал. 3 НПК. Според него при проведена процедура на съкратено съдебно следствие в хипотезата по чл. 371, т. 2 НПК съдът в мотивите на присъдата приема за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, като се позовава на направеното самопризнание и на доказателствата, събрани в досъдебното производство, които го подкрепят. Разпоредбата е императивна и не допуска възможност да се приемат за установени други обстоятелства и факти, извън описаните в обвинителния акт и признати от подсъдимия. В случая предписанието й е изпълнено прецизно, както от първостепенния, така и от въззивния съд. От мотивите към съдебните актове става ясно, че е извършена дължимата съпоставка между направеното признание и събраните в досъдебното производство доказателства, като съдилищата са установили, че фактическите обстоятелства по делото са вярно установени от прокурора и са получили логически правилно и точно отразяване в обвинителния акт. На тази база са извели констатация, че направеното от подсъдимия признание на фактите по обвинението съответства в пълна степен на събраните доказателства. Използването на неопределителни местоимения и на елементи на алюзия при формулирането на възраженията е неуместно, когато се инициира инстанционен контрол, тъй като предназначението на жалбата е да предизвика произнасяне на висшестоящия съд не с оглед на асоциациите, които е провокирала у него жалбата, а съобразно с конкретни доводи, които са ползвани като фундамент на отправените от жалбоподателя искания. Поради това възражения, като това за възможност „някои факти и обстоятелства да получат интерпретация, различна от дадената им от съдилищата, ако са били разпитани някои свидетели и изслушани някои експертизи“ не биха могли да получат конкретен отговор от сезираната инстанция. Във връзка с това възражение в случая може да се каже единствено, че то не е съобразено със спецификите на правото на обжалване, предопределени от приложения алтернативен процесуален ред за разглеждане на делото и ограниченията, които този ред поставя пред възможностите не само на първостепенния, но и на въззивния съд да приема нови фактически положения, различни от описаните в обвинителния акт и признати от подсъдимия и да събира допълнителни доказателства за тях. При тази процедура правното значение на изявлението на подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК не се свежда единствено до реда за определяне на наказанието при постановяване на осъдителна присъда. То е свързано и с лишаване на подсъдимия от възможността впоследствие да оспорва признатите факти, тъй като това изявление е еднозначно обвързано с доброволен негов отказ от гаранциите, които дава състезателния процес. Касае се за фундаментални положения, многократно разяснявани в над 10-годишната съдебна практика по прилагането на особените правила по гл. ХХVІІ НПК положения, обстойно коментирани и в ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС. Поради това възражението на защитника за допуснато от въззивния съд нарушение на закона поради неразпитване на свидетели и изслушване на експертизи не обосновава порочност на въззивния акт. Обективният прочит на съдържанието на обвинителния акт опровергава следващото възражение в касационната жалба - това, че в този акт не фигурират и съответно не са обхванати от признанието на подсъдимия обстоятелствата, при които са били съставени процесните справки-декларации, нито е посочено лицето, което е подписало и това, което е подали тези документи пред НАП. Подробно на стр. 5, 9-12 от обвинителния акт са описани снабдяването на Е. А. (по отношение на когото наказателното производство е разделено) с електронен подпис от Информационно обслужване АД, с който именно впоследствие са били подадени инкриминираните 12 справки-декларации на процесните дружества пред НАП; наемането на свид. Е. от подсъдимия за счетоводното обслужване на поредицата от възложени й от него търговски дружества, сред които и четирите процесни - [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма]; описани са указанията, които подсъдимият е давал на Е. за изготвянето на месечните справки-декларации по ЗДДС и дневниците за покупки и продажби;посочено е и това, че именно подсъдимият е изготвял, а след това е носел лично на Е. фиктивните фактури, данните от които са били вписвани в справките-декларации от свидетелката; описани са събитията, при които месец след наемането на свид. Е., подсъдимият й е предоставил електронни подписи, в т.ч. и този на Е. А., заедно със съответните пароли, като изрично е посочено, че в инкриминирания период именно Е. по електронен път и чрез предоставените й от подсъдимия електронни подписи е подавала справките-декларации пред НАП. Неприемливо е с оглед на тези и останалите, изложени в обвинителния акт факти възражението, че подсъдимият е осъден не за това, което в действителност е извършил. Това възражение е било поставено на вниманието и на въззивния съд, като е получило съдържателен отговор с оспореното по касационен ред решение. С основание въззивният съд е акцентирал на факта, че всички съставомерни действия по цялостното изграждане на механизма за неправомерно получаване на бюджетни средства чрез лъжливо деклариране са извършени от подсъдимия (и със съответния принос на Е. А.). Това, че справките-декларации са били подавани не от него лично, а от извършвалата счетоводно обслужване на процесните дружества и с електронния подпис на техния управител Е. А. не налага друг извод. Фактът, че подсъдимият съзнателно е мотивирал свид. Е. да подава ежемесечно пред НАП инкриминираните справки-декларации с невярно съдържание няма как да го дистанцира от извършителската дейност, още повече като се има предвид, че той именно е създал цялостната организация на счетоводната дейност на четирите дружества; чрез създадените от него счетоводни документи, отразяващи ненастъпили данъчни събития са били определяни параметрите на финансовия резултат за всяко от тях през съответните процесни периоди. В тази връзка въззивният съд е изложил достатъчно и юридически издържани съображения. Не може да бъде удовлетворено искането за смекчаване на наложеното наказание. За да извърши корекция на контролирания акт в тази насока, касационната инстанция би следвало да установи явно несъответствие между обществената опасност на извършеното и на личността на подсъдимия – от една страна и тежестта на наложеното наказание – от друга. Конкретиката по случая не обосновава такъв извод. Доколкото претенцията не е обвързана с излагане от касатора на конкретни аргументи, в рамките на предопределения по този начин от самата жалба логически минимум, настоящият състав ще отбележи, че наказанието, което подсъдимият, възползвайки се от привилегиите на избраната от него процедура следва да изтърпи не е несправедливо. При установената фактология и приложения материален закон то е пропорционално спрямо извършеното престъпление. При отмерването му са съобразени индивидуалните особености на деянията, включени в продължаваното престъпление (включително предопределени от личността на подсъдимия), фактическите техни характеристики, специфичното съчетание на обективните и субективните техни свойства. Тези обстоятелства първостепенният съд е подложил на балансирана и справедлива преценка, която му е позволила да осъразмери точно наложената санкция с тежестта на извършеното и с личностната характеристика на подсъдимия. Закономерно, въззивният съд не е намерил основания за корекция. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 108 от 15.05.2017 г. на състав на Варненския апелативен съд-Наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 72/2017 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.