О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 321 гр. София, 31.07.2020 г. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и осми юли две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ като разгледа докладваното от съдията Владимиров ч. гр. д. № 2007/2020 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ, Комисията), чрез пълномощниците й Т. и Ц., съответно началник на ТО – Враца при ТД – София на КПКОНПИ и старши инспектор в същото звено, срещу определение № 61 от 13.02.2020 г. по ч. гр. д. № 66/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив. С последното е обезсилено определение № 651/29.11.2019 г. по гр. д. № 828/2019 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е допуснато обезпечение на бъдещ иск по чл. 153, ал. 2 ЗПКОНПИ на Комисията против И. А. М., Е. Г. М., Н. К. К. и Б. И. П., всичките от [населено място] като е наложена възбрана на недвижими имоти и запор на вземания по банкови сметки на ответниците до размер на цената на иска от 2 155 496. 87 лв., обезсилени са издадените обезпечителни заповеди и е прекратено производството по искането за обезпечение. В жалбата се прави оплакване за неправилност и незаконосъобразност на въззивното определение и се иска отмяната му. От ответниците по жалба И. А. М. и Е. Г. М., и двамата чрез пълномощниците си адвокати Д. и А. са подали писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, с който изразяват становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за нейната неоснователност. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащо на обжалване определение на въззивен съд, с което се прегражда развитието по същество на „други производства“ по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, поради което е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение намира следното. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че едногодишният срок по чл. 112, ал. 1 и ал. 2 ЗПКОНПИ за проверката по чл. 107, ал. 2 от същия закон е преклузивен процесуален срок, за спазването на който следят служебно както държавните органи, така и съдът. При служебната проверка за законосъобразност на обжалваното първоинстанционно определение апелативният съд е установил, че в случая този срок не е спазен. Посочил е, че срокът за проверката е започнал да тече от постъпване на уведомлението от Специализираната прокуратура на 09.03.2018 г. за привличане на И. М. като обвиняем за престъпление в предметния обхват на ЗПКОНПИ, а не от 31.05.2018 г., когато формално производството е образувано с протокол и този срок е изтекъл на 09.03.2019 г., до когато решение за продължаването му не е било взето. Развити са доводи, че след горната дата правомощията на Комисията да иска отнемане на незаконно придобитото имущество са били прекратени, поради което и взетото на 22.05.2019 г. решение за продължаване на срока не е произвело правно действие. Според съда, това обстоятелство е рефлектирало върху правните последици на извършените след това действия от административния орган, като ги е лишило от ефект. Затова внесеното искане за обезпечение на бъдещ иск за отнемане на горното имущество, е счетено за недопустимо, тъй като е недопустим искът, чието обезпечение се търси в това производство. В частната касационна жалба се поддържа като основание за селекцията й фактическият състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на обжалваното въззивно определение. По силата на чл. 274, ал. 3 ГПК въззивните определения подлежат на обжалване с частна касационна жалба, когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - когато с обжалваното определение съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил решаващия му извод и е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решен е в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, респ. при вероятна нищожност или недопустимост на въззивния съдебен акт, както и при очевидната му неправилност. Поддържаният от касатора фактически състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива негови пороци са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. В случая обжалваното въззивно определение страда от порок, попадащ в категорията на разглежданите по – горе. Решаващият извод на въззивния съд за прекратяване на производството по искането на Комисията за обезпечение на бъдещ иск (с правно основание чл. 116, ал. 3 КПКОНПИ) е функция от становището й за недопустимост на последния, доколкото действията на административния орган са извършени след като са прекратени правомощията му да иска отнемане на незаконно придобитото имущество. Това съждение пък е последица от установения факт на изтичане на срока за проверка по чл. 112, ал.1 и ал. 2 ЗПКОНПИ, който е възприет за преклузивен (решителен) по своя характер. Въпросът за естеството на този срок е разрешен с приетото ТР № 1/4.06.2020 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2018 г., ОСГК. Според там даденото обвързващо тълкуване срокът за проверка по трите действащи във времето конфискационни закона (Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност – отм., Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество – отм. и Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество) и в частност по чл. 112, ал. 1 и ал. 2 ЗПКОНПИ за проверка и събиране на доказателства за установяване на произхода и местонахождението на имущество, за което има данни, че е придобито пряко или косвено от престъпна дейност, е инструктивен, а не преклузивен, при което е допустимо образуването от Комисията на производство пред съд - в частност по чл.153 ЗПКОНПИ след изтичане на този срок. Ето защо, след като обезпечителното производство е винаги функционално свързано с исковия процес - вж. мотивите към ТР № 1 от 21.07.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2010 г., ОСГТК, допустимостта на последния предпоставя допустимост и на искането за обезпечаване на иска, вкл. и предявимия, бъдещ иск по чл. 153 ЗПКОНПИ. Това е така, предвид принципното положение, че обезпечаването на иска има за цел да защити и съхрани застрашеното материално гражданско право, което е предмет на делото или ще бъде негов предмет, чрез налагане на обезпечителни мерки, и по този начин да гарантира изпълнението на решението по съществото на спора. Предвид горните постановки, които и настоящият състав изцяло споделя въззивното определение е неправилно. Противно на възприетото в цитирания тълкувателен акт второинстанционният съд е счел, че срокът за проверка е решителен и изтичането му рефлектира върху допустимостта на сезирането (по чл.116, ал. 3 ЗПКОНПИ) от страна на Комисията на компетентния окръжен съд с искане за допускане на обезпечение на иска по чл. 153 ЗПКОНПИ, за отнемане в полза на държавата на незаконно придобитото имущество. Тъй като срокът за проверка не е краен, доколкото след неговото изтичане могат да се извършват нови действия по проверката, същите могат да се продължават по преценка на административния орган, като в съответния конфискационен закон (в случая ЗПКОНПИ) не се предвижда изрично прекратяване на проверката и на производството след неговото изтичане, се налага извод, че същият е инструктивен. Затова, като е приел, че изтичането на срока за проверка е процесуална пречка за надлежното упражняване и съществуването на правото на обезпечение на бъдещия иск на държавата, с който се реализира материалното й право за отнемане на незаконно придобитото имущество и рефлектира върху допустимостта на производството по обезпечение, с последица прекратяването му, въззивният съд е постановил процесуално незаконосъобразно определение, което ще следва да бъде отменено, а делото – върнато на същия съд за произнасяне по допустимото искане за обезпечение, по чл. 116, ал. 3 ЗПКОНПИ. По тези съображения, Върховният касационен съд, ІІІ г. о., О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 61 от 13.02.2020 г. по ч. гр. д. № 66/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив. ОТМЕНЯ определение № 61 от 13.02.2020 г. по ч. гр. д. № 66/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив и ВРЪЩА делото на същия съд за произнасяне по допустимото искане за обезпечение. Определението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.