9 Р Е Ш Е Н И Е № 43 Гр. София, 28 март 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ШЕКЕРДШИЕВ ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора А. Лаков като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 64/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационни жалби на подсъдимите Я. Р. М. и М. Р. П. против решение № 282/06. 12. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 281/2016 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. В жалбата на подс. М. са изложени доводи за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Според подсъдимия са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила изразяващи се в следното: липсват мотиви към първоинстанционната присъда; неправилно са приобщени към доказателствената съвкупност и са кредитирани показанията на свидетелите Р. А. и Я. Я. пред съдия, тъй като преди разпита им по реда на чл. 223 от НПК върху тях е упражнено насилие, а заявеното от тях е нелогично и недостоверно; посочените свидетели също е следвало да бъдат привлечени като обвиняеми предвид участието им в инкриминираното деяние; на досъдебното производство не е удовлетворена молбата му за повторен разпит на свидетелите в присъствие на адвокат; неоснователно са оставени без уважение доказателствените искания му искания; нарушени са правилата за анализ и оценка на доказателствата, което е довело и до неправилно приложение на материалния закон. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция. В жалбата на подс. П. се сочи, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, тъй като обвинението не е доказано. Изтъква се, че не са открити нито предметът, с който са нанесени ударите на пострадалия, нито вещите – предмет на грабежа, поради което е недопустимо постановяването на осъдителна присъда. Твърди се, че присъдата се основава единствено върху показанията на свидетели, които не са очевидци и поради това не заслужават доверие, още повече, че те също е следвало да бъдат привлечени към наказателна отговорност. Поддържа се, че съдът неоснователно е оставил без уважение доказателствените искания на подсъдимия. Направено е искане за отмяна на съдебните актове на долустоящите инстанции и за връщане на делото на окръжния съд. В съдебно заседание защитникът на подс. М. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения, като наред с тях изтъква, че не е установена причината за смъртта на пострадалия и връзката ѝ с действията на подсъдимите. Подс. Я. М. се солидаризира със становището на своя защитник и моли съда да отмени въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане. Защитникът на подс. П. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Подс. М. П. споделя аргументите на защитника си и моли въззивното решение да бъде отменено, а делото да бъде върнато за ново разглеждане. В писмено становище повереникът на частния обвинител и граждански ищец излага доводи за неоснователност на касационните жалби. Счита, че не са допуснати твърдените от П. и Я. съществени нарушения на процесуалните правила. Моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби и пледира присъдата да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 34/12. 07. 2016 год., постановена по н. о. х. д. № 417/2016 год., Окръжният съд – Плевен е признал подсъдимите Я. Р. М. и М. Р. П. за виновни в това, че на 07. 12. 2015 год. в землището на [населено място] в съучастие като съизвършители, а подс. М. – при условията на опасен рецидив, отнели от владението на Б. Н. чужди движими вещи на обща стойност 3,50 лева, като употребили за това сила и грабежът е придружен с причиняване на средна телесна повреда, от която на същата дата е последвала смъртта на пострадалия, поради което и на основание чл. 199, ал. 2, т. 1, алт. 2 вр. ал.1, т. 4 вр. чл. 198, ал.1, алт. 1 вр. чл. 129, ал.1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „А” вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК – за подс. М. и на основание чл. 199, ал. 2, т. 1, алт. 2 вр. чл. 198, ал.1, алт. 1 вр. чл. 129, ал.1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК – за подс. П. ги е осъдил както следва: - подс. М. – на седемнадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор; - подс. П. – на петнадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор. Съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимите от 08. 01. 2016 год. до влизане на присъдата в сила. Подсъдимите са осъдени да заплатят солидарно на гражданския ищец П. Б. Н. обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в размер на 100 000 лева заедно със законната лихва от 07. 12. 2015 год. до окончателното изплащане на главницата. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и е възложил на подсъдимите направените по делото разноски. Присъдата е проверена по въззивни жалби на подсъдимите и с решение № 282/06. 12. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 281/2016 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, е потвърдена. Касационните жалби са неоснователни и тъй като в преобладаващата си част съдържат идентични аргументи не се налага да бъдат разгледани поотделно. По доводите за съществени нарушения на процесуалните правила: Преди всичко не могат да обосноват отмяна на постановените съдебни актове възраженията на подс. М., че е следвало да бъде повдигнато обвинение на свидетелите Я. Я. и Р. А., които, според подсъдимия, също са участвали в извършване на престъплението. Съгласно чл. 127, т. 1 от Конституцията на РБ прокуратурата ръководи разследването и упражнява надзор за законосъобразното му провеждане. Единствено от суверенната преценка на прокурора зависи кои лица ще бъдат привлечени в качеството на обвиняеми и за какви престъпления – чл. 46, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от НПК. В това отношение представителят на държавното обвинение не може да получава указания от други органи (с изключение на висшестоящия прокурор), и особено от съда. Извън изрично посочените в закона случаи съдът не може да интервенира в досъдебното производство и да предопределя хода му, изземвайки изключителни правомощия на прокурора и указвайки му, че следва да бъдат привлечени в качеството на обвиняеми и други лица или, че трябва да бъде повдигнато обвинение и за други престъпни посегателства. След като прокурорът е преценил, че обвинение следва да бъде повдигнато само на подсъдимите, настоящият съдебен състав не може по реда на инстанционния контрол да му укаже, че следва да привлече към наказателна отговорност и други лица. Наред с това искането делото да бъде върнато на досъдебното производство поначало няма как да бъде удовлетворено предвид разпоредбата на чл. 354, ал. 3 от НПК, съгласно която касационният съд връща делото само на първата или на въззивната инстанция, но не и в подготвителната процесуална фаза. Не съставлява основание за отмяна на въззивното решение и на първоинстанционната присъда и обстоятелството, че разследващият орган и прокурорът не са се произнесли по искането на защитника на подс. М. за разпит на свидетелите Я. Я. и Р. А. в присъствие на адвокат. Безспорно, органите на досъдебното производство са длъжни да вземат отношение по всяко искане на обвиняемия и неговия защитник, но не бива да се забравя, че съгласно чл. 7 от НПК досъдебната фаза на наказателния процес има само подготвителен характер, а централно място заема съдебната фаза. По време на последната се разгръщат в пълнота основните принципи на наказателния процес – устност, непосредственост, състезателност, публичност, а доказателствата се събират в присъствието и с участието на страните, в това число и на подсъдимия и неговата защита. Видно от протоколите от съдебни заседания, проведени на 23. 06. 2016 год. и 12. 07. 2016 год., свидетелите Я. и А. са били разпитани от първоинстанционния съд, като в разпита им активно са участвали подсъдимите и техните защитници, задавайки им въпроси включително и за причините, довели до промяна в заявеното от тях на досъдебното производство. По този начин нарушението на процесуалните правила е било отстранено, а подсъдимите са реализирали правото си на защита в пълен обем. Аргументите на касаторите, касаещи съдържанието на присъдата на Плевенския окръжен съд и качеството на мотивите към нея, също не дават основание за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция. Предмет на касационна проверка поначало е съдебният акт, постановен от въззивната инстанция. Само когато констатира, че първостепенният съд е допуснал нарушения на процесуалните правила, които не са съзрени от въззивната инстанция и които принципно не биха могли да бъдат отстранени от нея, а единствено от първата такава, ВКС отменя не само въззивното решение, но и първоинстанционната присъда и връща делото на първостепенния съд. От друга страна липса на мотиви по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК е налице, когато такива изобщо не са изготвени и приложени по делото, т. е. при физическо отсъствие на мотиви, или когато макар формално да са изложени такива, не може да се извърши проверка относно начина, по който долу стоящият съд е формирал един или друг съществен извод по фактите или по правото. Извън посочените случаи въззивният съд, предвид правомощията му на втора първа инстанция, може да допълни мотивите със собствени съображения, когато установи, че те не са изчерпателни. Именно в такава насока са и изводите на Великотърновския апелативен съд, който е констатирал, че първата инстанция, макар и да не е била многословна, е изпълнила задълженията си по чл. 305, ал. 3 от НПК. На следващо място е необходимо да се отбележи, че преобладаващата част от възраженията на жалбоподателите досежно аналитичната дейност на апелативния съд всъщност са такива за необоснованост на съдебния акт. Те обаче не отчитат особеностите на касационното производство. Касационната инстанция, за разлика от въззивната такава, не може да установява нови фактически положения, а е ограничена от фактическите рамки, поставени от долу стоящите съдебни състави. Ето защо тя няма правомощия да пререши въпроса за достоверността и убедителността на един или друг доказателствен източник, нито да дава подобни указания на проверявания съд, подменяйки по този начин вътрешното му убеждение. Предметът на касационната проверка е ограничен единствено до спазване на разпоредбите, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение. Логична последица от така очертаните предели на касационното производство е изключване на необосноваността от касационните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС няма да обсъжда тези доводи на подсъдимите. Внимателният прочит на материалите по делото позволява да се приеме, че контролираната инстанция е обсъдила внимателно и задълбочено събраните гласни и писмени доказателства, както и експертните заключения, а оценъчната ѝ дейност е реализирана при спазване на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота и при съблюдаване правилата на формалната логика. Доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание и са изложени убедителни мотиви във връзка с достоверността им. Апелативният съд е възприел изцяло фактическата обстановка, описана в мотивите на първоинстанционната присъда, споделил е доказателствената оценка на първата инстанция и я е допълнил със собствени съображения относно годността на доказателствата и доказателствените средства и тяхното съответствие с обективната истина. Не се подкрепят от материалите по делото възраженията, че изводите на апелативния съд относно авторството на деянието са изградени върху негодни доказателствени средства и съдържат недопустими предположения. За да приеме, че извършители на престъпното посегателство са подсъдимите, контролираната инстанция се е позовала на показанията на свидетелите В. А., Я. Я. и Р. А., депозирани по реда на чл. 223 от НПК, като е отчела, че от тримата единствено свид. В. А. не е очевидец на нанесения побой на пострадалия и на отнемане на вещите му, но разказът му за разменени реплики между свид. Я. и подс. П. по повод инкриминираното деяние и за коментар на този подсъдим при задържането им на следващия ден след деянието има важно значение, защото служи като контролно доказателство за достоверността на заявеното от останалите двама свидетели. Предмет на задълбочен коментар от страна на въззивната инстанция са били както противоречията в показанията на Я. и Р. А. в двете фази на наказателния процес, така и твърденията им за упражнено полицейско насилие върху тях непосредствено преди разпитите им пред съдия или от разследващ орган. Убедително е защитен изводът, че двамата не са били принуждавани да свидетелстват срещу подсъдимите, като съществено значение за него са имали не само показанията на свид. Б. М., в които категорично е отречено да са предприемани подобни действия спрямо Я. и А., но и фактът, че посоченото от последните пред решаващия състав на Плевенския окръжен съд се характеризира с непоследователност и съдържа множество вътрешни противоречия. За заключението, че показанията, уличаващи подсъдимите, не са изтръгнати с насилие от значение е бил и фактът, че в протоколите за разпит по реда на чл. 223 от НПК не се съдържат констатации за видими травми по свидетелите, както и обстоятелството, че представената от свид. Я. епикриза е от дата, предхождаща не само разпитите му на досъдебното производство, но и инкриминираното деяние, а при освидетелстването на свид. А. не са открити белези от въздействие на електрически ток, в каквато насока е основната част от твърденията на този свидетел. При положение, че не е установил разпитите на Я. и В. А. да са предхождани от недопустима принуда, въззивният съд не е имал основание да изключи от доказателствената съвкупност техните показания от досъдебното производство. Неоснователни са и доводите, че след като предметът на престъплението не е открит и приобщен като веществено доказателство и на местопроизшествието не са установени биологични следи от подсъдимите, е недопустимо двамата да бъдат признати за виновни по повдигнатото им обвинение. В процесуалния закон не съществува зависимост между вида на доказателствените средства и доказателствата, уличаващи подсъдимия, и признаването му за виновен по повдигнатото му обвинение и това е така предвид забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК за придаване на формална доказателствена сила на доказателствата и средствата за тяхното установяване. Както правната доктрина, така и съдебната практика неизменно приемат, че осъдителната присъда може да се основава и върху един единствен вид доказателствени средства, включително и само върху свидетелски показания, стига те да удовлетворяват императивното изискване за безспорна и категорична доказаност на обвинението. След като твърденията на свидетелите Я., Р. А. и В. А. от подготвителната фаза на процеса за участие на подсъдимите в инкриминираното деяние са били подложени на внимателен и задълбочен анализ, вследствие на който е направен извод за тяхната достоверност, логичност, убедителност и висока информационна стойност досежно фактите, включени в предмета на доказване, не е съществувала процесуална пречка за постановяване на осъдителна присъда. Не намират основание в материалите по делото и изтъкнатите в съдебно заседание доводи на защитата, отнасящи се до причината за смъртта на пострадалия. Въззивната инстанция се е позовала на съдебномедицинските медицинските експертизи, които въз основа на обективните находки по трупа на Б. Н. са достигнали до заключение, че пострадалият е изпаднал в безпомощно състояние вследствие причинените му увреждания на тялото, ръцете и вътрешните органи, довели до трайно затруднение движението на снагата и горните крайници и до разстройство на здравето, временно опасно за живота. Съдът е отчел, че експертите са категорични, че смъртта е настъпила от преохлаждане на организма вследствие съчетаното въздействие на няколко фактора – безпомощното състояние на пострадалия, кръвозагубата, употребения от него алкохол и престоя му на открито при ниски температури. Съобразено е също така, че независимо от уврежданията в областта на шията, вещите лица са изключили възможността леталният изход да е настъпил вследствие душене. Неоснователен е доводът за неправилен отказ на въззивния съд да попълни делото с доказателства. Безспорно положение в правната доктрина и в съдебната практика е, че доказателствените искания на страните нямат абсолютна обвързваща сила за решаващия съд. Удовлетворяването им е обусловено от преценка дали поисканите доказателства се отнасят до обстоятелства, включени в предмета на доказване, както и дали събирането им е необходимо за разкриване на обективната истина. Ето защо процесуалните права на съответната страна ще бъдат ограничени и ще е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила единствено ако вследствие отказа да бъдат събрани поисканите доказателства са останали неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване. Настоящият казус обаче не е такъв. На първо място, макар с въззивната жалба да е било направено искане за преразпит на свидетелите Р. А. и Я. Я., защитникът на подс. М. не е конкретизирал какво налага извършването на това действие. Единствената му аргументация е свързана с хипотетичната възможност показанията им да разкрият нови обстоятелства, при което евентуално да възникне необходимост от провеждане на очни ставки. От друга страна, и това е много по-важно, първостепенният съд е провел подробен и задълбочен разпит на Р. А. и Я. Я., констатирал е противоречия между заявеното от всеки от тях в двете фази на наказателния процес, приобщил е тези от досъдебното производство по предвидения в НПК ред и същевременно е изследвал причините за промяната в свидетелските показания. От своя страна въззивната инстанция е извършила внимателна преценка относно необходимостта от преразпит на Я. и А. и убедително е защитила заключението си, че не е наложително извършването на подобно процесуално действие. Аналогичен извод се налага и по отношение отхвърленото искане за разпит на полицейските служители, провели оперативни беседи със свидетелите Я. и А.. Показания относно реда и начина, по който са протекли тези действия, са депозирали не само Р. А. и Я. Я., но и свид. Б. М.. При положение, че коментираните обстоятелства са били установени посредством други доказателствени средства, не е съществувала необходимост от допускане на поисканите свидетели, още повече, че в мотивите към своя акт въззивната инстанция е изложила обстойни съображения защо приема, че пред окръжния съд свидетелите Я. и Р. А. са били неискрени, а показанията, депозирани от тях по време на съдебното следствие, са недостоверни. Най-сетне, отказът да бъдат разпитани лица, които „знаели кой е истинският извършител на деянието“ също не дава основание за отмяна на въззивното решение, доколкото не се сочи същите да са присъствали на местопроизшествието и непосредствено да са възприели извършването на грабежа и неговия автор. По доводите за нарушение на материалния закон: При положение, че не са допуснати твърдените от подсъдимите нарушения при анализа и оценката на доказателствата, а фактическата обстановка е установена по предвидения в НПК ред, няма основание за възприемане тезата на подс. М. за неправилно приложение на материалния закон. Доказаните действия на П. и М., изразили се в нанасяне на жесток побой с причиняване на множество средни телесни повреди, довели до смъртта на Б. Н., и отнемането на личните му вещи, законосъобразно са квалифицирани като грабеж по смисъла на чл. 199, ал. 2, т. 1, алт. 2 вр. чл. 198, ал.1, алт. 1 вр. чл. 129, ал.1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, доколкото конкретиката по делото показва, че подсъдимите не са предвиждали настъпването на леталния изход, но са могли и са били длъжни да предвидят този резултат предвид ниските температури, при които са изоставили пострадалия на неоживено място и в безпомощно състояние. Касационната инстанция съобрази, че след постановяване на въззивното решение е настъпила промяна в нормативната уредба, касаеща правомощията на съда да определи типа затворническо заведение, в което осъденият следва да изтърпи наложеното му наказание. Актуалната редакция на ЗИНЗС възлага разпределянето на осъдените в затворническите заведения на ГД „Изпълнение на наказанията“ (чл. 58 от ЗИНЗС), като същевременно със ЗИДЗИНС (обн. ДВ, бр.13/2017 год.) са изменени чл. 41, ал. 6 от НК и чл. 301, ал. 1, т. 6 от НПК и в двете разпоредби е заличен изразът „и тип затворническо заведение“. Ето защо е наложително изменение на съдебния акт като бъде отменено настаняването на подсъдимите за изтърпяване на наказанието в затвор. В останалата част решението на Великотърновския апелативен съд следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 282/06. 12. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 281/2016 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, като ОТМЕНЯ настаняването на подсъдимите Я. Р. М. и М. Р. П. за изтърпяване на наказанието в затвор. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.