Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№316

гр. София, 14.07.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито съдебно заседание на 28 юни през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски ч. т. д. № 1728/2021 г., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от пълномощника на „Енерго-Про Продажби“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], срещу определение № 260143 от 18.03.2021 г. по в. т. д. № 654/2020 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 260748 от 26.10.2020 г., постановено по т. д. № 1979/2019 г. на Окръжен съд – Варна. С последното в производство по чл. 248 ГПК е оставена без уважение молбата на настоящия частен касатор за изменение на постановеното първоинстанционно решение № 260138 от 30.07.2020 г. по т. д. № 1979/2019 г. на Окръжен съд – Варна в частта за разноските, като се присъди на ответното дружество „Енерго-Про Продажби“ АД пълният размер на сторените от него по предявените обективно съединени искове разноски в общ размер от 9 036 лв. с ДДС.
Частният касатор поддържат доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение на въззивния съд. Твърди, че в настоящия случай размерът на дължимите на ответника в първоинстанционното производството разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, следва да бъде определен в съответствие с чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ) във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 и т. 5 от същата наредба – т. е., че за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. По подробно изложени съображения и извършени аритметични пресмятания моли за отмяна на атакувания съдебен акт и присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение в пълния претендиран пред първвата инстанция размер от 9 036 лв. с ДДС.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния формулиран от жалбоподателя въпрос: Как следва да се изчисли минималният размер на адвокатското възнаграждение, до който последното може да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. с чл. 36 от Закона за адвокатурата, при направено възражение за прекомерност по дело, чийто предмет са няколко обективно съединени иска – на база сбора от цената на всички искове или като сбор от минималното възнаграждение, изчислено за всеки иск поотделно?
За обосноваване на този допълнителен селективен критерий за достъп до касация се твърди противоречие на въззивното определение с приетото в решение № 208 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 1261/2016 г. на ВКС, IV г. о., определение № 8 от 08.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4838/2019 г. на ВКС, III г. о., определение № 56 от 06.02.2013 г. по ч. гр. д. № 36/2013 г. на ВКС, I г. о. и определение № 178 от 05.03.2019 г. по ч. гр. д. № 3320/2018 г. на ВКС, IV г. о.
Частният касатор сочи в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, който аргументира с противоречието между горецитираната практика, която обосновава според него допълнителния селективен критерий за достъп до касация по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, и сочената от въззивния съд в обжалваното определение практика, а именно: определение № 366 от 18.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2443/2016 г. на ВКС, IV г. о., определение № 95 от 03.04.2017 г. по ч. гр. д. № 868/2017 г. на ВКС, III г. о., определение № 292 от 13.06.2017 г. по ч. гр. д. № 2096/2017 г. на ВКС, IV г. о. и определение № 399 от 22.10.2020 г. по ч. гр. д. № 1424/2020 г. на ВКС, IV г. о.
Насрещната страна – „УП България 6“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], както и конституираното в производството на основание чл. 219 ГПК като трето лице-помагач на страната на ответника „Национална електрическа компания“ ЕАД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], не са подали отговори в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.
За да потвърди обжалваното първоинстанционно определение, съставът на въззивния съд е посочил, че производството по т. д. № 1979/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна е образувано по искова молба на „УП България 6“ ЕООД, с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ и чл. 86 ЗЗД срещу „Енерго-Про Продажби“ АД, като претендираните за присъждане главни парични задължения са в размер съответно – 46 040.94 лв. и 143 040.28 лв., а акцесорните претенции за мораторни лихви до датата на предявяване на иска са за сумите 13 198.30 лв. и 41 004.95 лв. С постановеното по спора първоинстанционно решение № 260138 от 30.07.2020 г. исковете са отхвърлени изцяло, като по своевременно направеното от пълномощника на ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК претендираното за присъждане от ответника адвокатско възнаграждение е намалено като прекомерно от 9 036 лв. до сумата 6 395.64 лв., представляваща минимален размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от НМРАВ. Според въззивния съдебен състав, при определяне на размера, до който може да бъде намалено адвокатското възнаграждение поради прекомерност, първоинстанционният съд правилно е възприел като база за изчисление сбора от цената на отделните, обективно съединени осъдителни искове. Позовавайки се и на цитирана в определението си практика на ВКС, решаващият състав на Апелативен съд – Варна е приел, че в хипотеза на обективно съединяване на искове материалният интерес съвпада със сбора от цената на отделните искове, т. е. – неоснователно жалбоподателят претендира, че минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да се определя съобразно материалния интерес на всеки от исковете поотделно, а не от аритметичния сбор на всички претенции.
С тези мотиви въззивната инстанция е потвърдила първоинстанционното определение.
Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение, по следните причини:
Макар че формулираният в инкорпорираното в частната касационна жалба изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос е значим за изхода на спора, т. е. е в съответствие с общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, то не се установява наличието на поддържаната допълнителна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, част от посочените от частния касатор съдебни актове – определение № 8 от 08.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4838/2019 г. на ВКС, III г. о., не попада в категорията „практика на ВКС“, поради което евентуалното противоречие на атакуваното въззивно определение с приетото в него не би могло да обоснове достъп до касация. С тълкувателното решение е разяснено, че под практика на ВКС в хипотезата на т. 1 от чл. 280, ал. 1 ГПК се имат предвид тълкувателни решения и постановления на Пленума на ВС, тълкувателни решения на ОСГТК, ОСТК и ОСГК или решение по чл. 290 ГПК (респективно определение по чл. 274, ал. 3 ГПК, с което жалбата е разгледана по същество).
В останалите, цитирани от жалбоподателя съдебни актове, произнасянето на съставите на ВКС е по конкретни въпроси, напълно различни от поставения в настоящото производство – за възможността адвокатското възнаграждение да се определя на база цената на предявения иск, определена въз основа на чл. 55, ал. 1, б. „б“ ГПК (отм.), т. е. ј от данъчната оценка на недвижимия имот в случаите, в които исковата молба е предявена при действието на ГПК (отм.) – решение № 208 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 1261/2016 г. на ВКС, IV г. о.; дължат ли се на ответника разноски, ако той е получил исковата молба и е депозирал два отговора по нея, и дължат ли се разноски след като делото е прекратено по първоначално предявения иск, а по насрещния иск е висящо и как следва да се определят тези разноски – определение № 56 от 06.02.2013 г. по ч. гр. д. № 36/2013 г. на ВКС, I г. о., респ. при констатирана очевидна неправилност на въззивното определение – определение № 178 от 05.03.2019 г. по ч. гр. д. № 3320/2018 г. на ВКС, IV г. о.
Не може да бъде допуснато касационно обжалване и по сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Жалбоподателят не е съобразил, че частната касационна жалба е подадена на 07.04.2021 г., т. е. след влизане в сила на извършеното със ЗИД ГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г., изменение на основанията за допускане на касационно обжалване, поради което достъпът до касация не може да бъде обоснован с разрешаване на правен въпрос противоречиво от съдилищата. След цитираното изменение на процесуалния закон такова допълнително основание за допускане на касационно обжалване не е предвидено. Приложимата към настоящия случай редакция на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е заменена с различно изискване, с оглед което следва да се преценява основателността на искането за допускане на касационно обжалване, а именно – въпросът да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, в какъвто смисъл частният касатор не развива каквито и да било съображения.
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение


О П Р Е Д Е Л И:


НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 260143 от 18.03.2021 г. по в. т. д. № 654/2020 г. по описа на Апелативен съд – Варна.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: