Р Е Ш Е Н И Е № 154 гр. София, 26.06.2017г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети май през 2017 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Антони Лаков разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 382 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Г. В. Г. срещу решение № 56 от 27.02.2017 г. на Апелативен съд– гр. Пловдив, постановено по в.н.о.х.д. № 19/2017 г. В жалбата се съдържа оплакване за явна несправедливост на наказанието. То е подкрепено с претенция за оказано от подсъдимия пълно съдействие при разследването с пълни самопризнания в досъдебната фаза и разкаяние за извършеното. Изтъкнат е факта на възстановяването на вредите след престъпленията, както и това, че по времето на процесните събития подсъдимият е бил безработен, а с набавените чрез престъпленията пари е закупил храна за семейството си. Твърди се, че Г. има семейство с малко дете, като издръжката осигурява единствено той, тъй като съпругата му е безработна. Направено е искане за намаляване на наказанието. В съдебното заседание пред върховната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба, изложените в нея доводи и направеното искане. Настоява, че размера на отнетата парична сума е твърде малък. Моли изпълнението на наказанието да бъде отложено по реда на чл. 66 НК. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на въззивното решение. Подсъдимият, редовно призован, не взема лично участие в съдебното заседание. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, определени от чл. 347, ал. 1 НПК, прие, че жалбата е неоснователна. С присъда № 116 от 30.11.2016 г. по НОХД № 2061/2016 г., състав на Окръжен съд–гр. Пловдив е признал подсъдимия Г. Г. за виновен в това, че на 08.12.2015 г. в [населено място], при условията на повторност и в немаловажен случай е отнел чужди движими вещи на обща стойност 212.00 лв. от владението на В. К. П., без нейно съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 НК и чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на шест месеца лишаване от свобода, като го е признал за невиновен и го е оправдал по обвинението за това да е отнел лична карта и банкова карта (и двете на името на пострадалата) без стойност. Със същата присъда подсъдимият Г. е признат за виновен и в това, че на 08.12.2015 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, е използвал платежен инструмент – банкова карта с № ***, издадена от [фирма], без съгласието на титуляра В. П., поради което и на основание чл. 249, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл.58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е групирал така наложените наказания, като е определил едно общо най-тежко наказание в размер на една година лишаване от свобода, търпимо на основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим. С присъдата и на основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е привел в изпълнение наказанието, наложено на Г. по НОХД № 478/2013 г. по описа на Районен съд–гр. Перник - три месеца лишаване от свобода, като е постановил то да бъде изтърпяно в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е изменена в частта относно първоначалния режим на изтърпяване на всяко от двете наказания, като на осн. чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС е постановено те да бъдат търпяни при първоначален общ режим. В останалата й част присъдата е потвърдена от въззивния съд. За да извърши корекция на контролирания акт в насоката, желана от подсъдимия и от неговия защитник, касационната инстанция би трябвало да установи явно несъответствие между обществената опасност на извършеното и личната обществена опасност на подсъдимия – от една страна и тежестта на наложеното наказание – от друга страна. Конкретиката по случая не обосновава такъв извод. Напротив, отмереното от първостепенния съд наказание за всяко от двете престъпления е пропорционално спрямо извършеното. Направена е от съдилищата обстойна и качествена съпоставка на обстоятелства с действителна значимост за отмерването на приложимите наказания, като справедливо е отчетена обществената опасност на всяко от извършените престъпления, личността на подсъдимия и потенциалната негова поправимост. В касационната жалба няма сериозни аргументи срещу преценката на съдилищата от предходните инстанции относно заслужените чрез престъпното поведение на подсъдимия наказания. Вместо това повторно са изложени обстоятелства, които вече са оценени, при това по достойнство, както от първостепенния, така и от въззивния съд. Изтъкнатите от защитника възраст на подсъдимия, направено от него разкаяние за извършеното, възстановяване на вредите, социално положение са вече обсъдени, като справедливо съдилищата от предходните инстанции са ги съпоставили и с наличните отегчаващи обстоятелства, каквито са налице, макар да са спестени в касационната жалба. Съобразено е, че се касае за множество престъпления, чрез които се засягат различни по вид обществени отношения, като тези престъпления са реализирани в рамките на изпитателния срок по предходно осъждане. Без основание се претендира оказано от подсъдимия съдействие при разследването чрез направени от него пълни самопризнания. Данните по делото показват, че в рамките на наказателното производство подсъдимият не е давал обяснения по обвинението, като се е възползвал от правото си по чл. 115, ал. 4 НПК. Немислимо е при това положение да се говори за направено от него „пълно описание на фактическата обстановка“, подпомогнало разследването. Ето защо няма причина процесуалното поведение на подсъдимия да се третира като налагащо допълнително смекчаване на наложените наказания. Що се касае до признанието на фактите по обвинението, което той е направил при съдебното разглеждане на делото от първоинстанционния съд, то е премирано от самия закон, указващ в такава хипотеза намаляване на наложеното наказание с 1/3-та или определянето му при условията на чл. 55 НК, ако са налице предпоставки за това и тази норма е по-благоприятна за дееца. Това изискване в случая е било стриктно спазено при постановяването на присъдата. Прегледът на материалите по делото не показва особености от семейния и социалния статус на подсъдимия, които да изискват допълнително обсъждане, извън направеното вече от съдилищата. Няма по делото информация за легални източници на доходи, чрез които подсъдимият да е издържал себе си и семейството си, поради което аргументът, че той е единственият, който се грижи за издръжката е несъстоятелен. За всяко от престъпленията подсъдимият е получил наказание с Ѕ-ра под легалния минимум и това наказание достатъчно справедливо отразява съотношението между смекчаващите и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, като е напълно адекватно и от гледище на същността му на средство за индивидуално въздействие и предназначението му да стимулира извършилия престъпление към ценностна преориентация и зачитане на закона. Не следва да се забравя и значението на наказанието за подчертаване и в общественото съзнание на значимостта на социалните и правните норми и на необходимостта от тяхното зачитане. Всичко това не би било постигнато в случая с по-леко по размер наказание. Доколкото престъпленията са извършени след като подсъдимият вече е бил осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, приложението на чл. 66 НК е изключено (арг. от чл. 66, ал. 1 НК). С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 56 от 27.02.2017 г. на Апелативен съд–гр. Пловдив, постановено по ВНОХД № 19/2017 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.