1 Р Е Ш Е Н И Е №. 117 Гр. София, 02 юли 2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на осми юни през две хиляди и осемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора К. Иванов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 470/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по протест на Апелативна прокуратура – Велико Търново против решение № 314/26. 02. 2018 год., постановено по в. н. о. х. д. № 391/2017 год. по описа на Великотърновския апелативен съд. В протеста са изложени доводи за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. В подкрепа на тезата за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила прокурорът изтъква, че предходните съдебни инстанции не са приобщили към доказателствената съвкупност ревизионния акт, издаден срещу управляваното от подсъдимия търговско дружество и не са обсъдили констатациите на данъчните органи за направено признание от подсъдимия, че строително-монтажните работи са извършени с материали, закупени от дружеството, а не от едноличния търговец – съконтрахент на [фирма]. Твърди се, че са игнорирани и показанията на свид. П. за организацията на работа в счетоводството и не е отчетено, че тази дейност е рутинна, като е следвало да бъде извършен повторен разпит на свидетелката за установяване на тези обстоятелства. Поддържа се, че е пренебрегнат фактът, че подсъдимият се е подписал като възложител на двата договора и на приемо-предавателните протоколи към тях и не е съобразено, че именно той е предал на свид. П. инкриминираните фактури, а впоследствие не е подал коригираща декларация. Твърди се, че вследствие на тези пропуски в доказателствената дейност на въззивния съд е приложен неправилно материалният закон. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения. Подс. Г. Н. не изразява лично становище по основателността на протеста. Защитникът му счита, че протестът е неоснователен. Сочи, че наличието на ревизионен акт, независимо от това какви са констатациите в него и дали е влязъл в сила или не, не води автоматично до извод за извършено престъпление, още повече, че подсъдимият не е подписал документите, които е следвало да послужат за неправомерното възстановяване на данъчен кредит. Предвид тези съображения настоява въззивното решение да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 20/15. 06. 2017 год., постановена по н. о. х. д. № 264/2017 год., Окръжният съд – Русе е признал подс. Г. М. Н. за невинен в това, че на 10. 12. 2009 год. в Р., чрез използване на документи с невярно съдържание – справка-декларация за ДДС с вх.№ 1067745/10. 12. 2009 год. по описа на ТД на НАП, Офис – Р., дневник за покупки към нея, данъчни фактури с №№ 33/04.11.2009г., 34/09.11.2009г., 37/23.11.2009г. и 43/30.11.2009г., издадени от [фирма] на [фирма] – Р., се опитал да получи от държавния бюджет неследваща се парична сума на стойност 13 400 лв., - особено големи размери, като дея­нието останало недовършено поради независещи от волята му причини, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 256, ал. 2, пр. 3 вр. ал. 1, пр. 1 вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по протест на прокурора с искане подсъдимият да бъде признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 212, ал. 1 от НК. С решение № 391/26. 02. 2018 год., постановено по в. н. о. х. д. № 264/2017 год. по описа на Великотърновския апелативен съд, присъдата е потвърдена. Протестът е неоснователен. Не намират опора в материалите по делото доводите на държавното обвинение, отнасящи се до аналитичната дейност на предходните съдебни инстанции. В изпълнение на задължението си да провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт въззивният съд е подложил на собствен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване. Доказателствените материали са били обсъдени поотделно и в съвкупността им, а оценъчната дейност на контролираната инстанция е реализирана при спазване на правилата на формалната логика, като доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание. Обстоятелствата, подлежащи на установяване съобразно поставените от обвинението фактически рамки, са изведени след изпълнение на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота, а основният спорен въпрос по делото – дали подсъдимият е знаел за включването на четирите инкриминирани фактури в дневника за покупките за м. ноември 2009 год. като неразделна част от справката-декларация за същия месец, е намерил своето правилно разрешение в мотивите на въззивния съдебен акт. Несъстоятелни са възраженията за проявена от апелативния съд пасивност при изясняване на правно значимите обстоятелства, тъй като не бил допуснат повторен разпит на свид. С. П.. На първо място, нито една от страните, в това число и прокурорът, чиято е доказателствената тежест в наказателния процес, е направила искане за провеждане на въззивно съдебно следствие, включително и за разпит на счетоводителката на [фирма]. На второ място, и това е много по-съществено в случая, такъв разпит не е бил необходим за разкриване на обективната истина, доколкото и пред първоинстанционния съд, и при разпита си на досъдебното производство, приобщен към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 5 от НПК, П. е депозирала показания за принципната организация на работа и за това, че поначало подсъдимият ѝ предавал документите, въз основа на които да състави месечните справки-декларации по ЗДДС, но с оглед отдалечеността на инкриминираните събития във времето не е могла да посочи дали и в конкретния случай четирите фактури са ѝ предоставени от Г. Н. и описването им в дневника за покупките е станало по негови указания. Тук е мястото да се отбележи и несъгласието на касационната инстанция с аргументите на държавното обвинение за игнориране на обстоятелството, че счетоводната дейност е рутинна и след като по принцип свид. П. в качеството на счетоводител получавала необходимата ѝ документация от управителя на дружеството, то и в настоящия казус събитията са се развили по идентичен начин. Възприемането на подобна теза би означавало присъдата или въззивният съдебен акт да бъдат основани на предположения в нарушение на забраната на чл. 303, ал. 1 от НПК. В най-добрия случай създадената организация на работа в счетоводството би могла да послужи като косвено доказателство в подкрепа на обвинителната теза, което обаче нито само за себе си, нито в съвкупност с останалите доказателства по делото може да доведе еднозначно до извода, за който настоява прокуратурата. Това е така предвид съобразеното от долу стоящите съдилища твърдение на свид. П. по време на съдебното следствие, че макар да са били рядкост, са съществували случаи, в които счетоводни документи са ѝ предавани и от други лица. Аналогично е положението и с другото обстоятелство, на което е поставен акцент в протеста – неподаването на коригираща справка-декларация. Тезата на обвинението не отчита, че освен че хронологически следва инкриминираното деяние, бездействието на данъчно задълженото лице да поправи или изменени декларираните обстоятелства може да се дължи на различни причини. Независимо дали се осъществява посредством нова справка-декларация (чл. 126, ал. 2 от ЗДДС) или чрез писмено уведомление на компетентния орган по приходите (чл. 126, ал. 3, т. 2 от ЗДДС), извършването на корекции е предпоставено от установяване на грешката при изчисленията и/или от констатация, че са включени документи, които не е следвало да бъдат вписани в дневниците за покупки или продажби. При това следва да се има предвид и създадената в дружеството организация на счетоводната дейност и извършването ѝ само от свид. П., за чиито действия или бездействия подсъдимият би могъл да носи отговорност само ако те са осъществени по негово нареждане. Такова обаче долу стоящата инстанция не е установила след като е анализирала показанията на свидетелката от двете фази на наказателния процес и не е констатирала други доказателства, които да опровергават заявеното от нея. Несподеляеми са и доводите, че инстанциите по фактите не са приобщили към доказателствената съвкупност ревизионния акт, с който е приключила данъчната проверка на [фирма]. Разпоредбата на чл. 284 от НПК задължава съда да прочете писмените доказателства и другите документи по делото, но не поставя изискване за подробното им изброяване в протокола от съдебно заседание. Посоченото в диспозитива на определението по чл. 284 от НПК, че съдът прочита наред с протоколите за действията по разследването от досъдебното производство и всички други документи, съдържащи факти от значение за изясняване на обективната истина, не оставя място за съмнение, че сред тях е и коментираният ревизионен акт. Що се отнася до анализа на този документ, вярно е, че апелативният съд не е коментирал изрично съдържанието му, но това обстоятелство не дава основание за отмяна на постановения съдебен акт. Прокурорът основава твърденията си за дадено от подсъдимия нареждане за включване на четирите фактури в дневника за покупки върху посоченото от Г. Н. по време на данъчната проверка относно начина на извършване на ремонта в базата на [фирма], както и върху отсъствието на твърдения, че не той е предоставил фактурите за осчетоводяване. Пропуска се обаче, че в тази му част ревизионният акт е източник на производни доказателства, доколкото възпроизвежда извън процесуални изявления на подсъдимия, които не са потвърдени от него в наказателния процес посредством надлежно депозирани обяснения. Ето защо принципната допустимост на производните доказателства, когато първичните такива са недостъпни, следва да бъде осмисляна в светлината на гарантираното от процесуалния закон право на подсъдимия да откаже да дава обяснения без това да бъде третирано в негова вреда за разлика от данъчното производство, в което непредставянето на поискани от данъчния орган доказателства има неблагоприятни последици за проверявания данъчен субект (чл. 37, ал. 3 от ДОПК). Наред с това следва да бъде съобразена и забраната на чл. 116 от НПК обвинението и присъдата да се основават единствено на самопризнания. При положение, че е констатирала, че показанията на свид. П. не съдържат информация за указания да впише фактурите в дневника за покупки и в справката-декларация, дадени ѝ от Г. Н., и след като е съобразила показанията на свид. К. за извършени от него ремонтни дейности на базата на [фирма] именно по поръчение на едноличния търговец, посочен като издател на фактурите, контролираната инстанция законосъобразно не е основала изводите си относно субективната страна на деянието на заявеното от подсъдимия пред данъчните органи. Най-сетне, несъстоятелни са и възраженията, че съдът е не е взел предвид, че договорите от 02. 11. 2009 год. и от 06. 11. 2009 год. и приемно-предавателните протоколи към тях са подписани от подсъдимия. Въззивната инстанция не е имала основание да приеме въз основа на този факт, че именно Г. Н. е предоставил фактурите на свид. П. и ѝ е дал указания за включването им в справката-декларация, защото действията по сключване на договора и отчитане на изпълнението му са предшестващи инкриминираното деяние, а предназначението на посочените документи е да очертае кръга на правата и задълженията на страните по сделката, респ., да документира изпълнението ѝ, като в нито един от тях приемането на извършената работа не е обвързано с издаването на фактура. При положение че не бяха констатирани недостатъци в аналитичната дейност на въззивния съд не могат да бъдат възприети и доводите за неправилно приложение на материалния закон. Прокурорът очевидно е изоставил първоначалната обвинителна теза за наличие на престъпление по чл. 256 от НК след като още от съдебните прения пред първоинстанционния съд е поддържал, че подсъдимият следва да бъде признат за виновен за осъществен от него състав на престъпление по чл. 212, ал. 1 от НК. Макар поначало да не съществува процесуална пречка за подобна преквалификация на деянието, тъй като се касае за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, в конкретния казус наказателната отговорност на Г. Н. не би могла да бъде ангажирана за документна измама по чл. 212, ал. 1 от НК. За съставомерността на деянието е необходимо имущественото разпореждане от страна на въведеното заблуждение лице да е осъществено в полза на дееца, т. е., неследващото се имущество да премине в патримониума на извършителя и именно той се облагодетелства от него. Ако разпореждането е направено в полза на друго лице, деянието е несъставомерно по чл. 212, ал. 1 от НК. Този извод се налага при съпоставяне и анализ на съставите на чл. 212, ал. 1 и 2 от НК и при съобразяване, че в ал. 2 изрично е посочено, че съставителят на неистинските или преправени документи или на тези с невярно съдържание дава възможност на друго физическо или юридическо лице да получи без правно основание чуждо движимо или недвижимо имущество. В настоящия случай, макар в диспозитива на обвинителния акт прокурорът да твърди, че подс. Н. е направил опит да получи в лично качество инкриминираната сума, очертаната в обстоятелствената му част фактическа обстановка, приета и от долу стоящите инстанции, е свързана с получаване на средствата от държавния бюджет от [фирма], което е данъчно задълженото лице по смисъла на ЗДДС и следователно и лицето, което би имало право да приспадне данъчен кредит. Обстоятелството, че подсъдимият е управител и едноличен собственик на капитала на търговското дружество, не променя този извод, тъй като се касае за различни правни субекти по смисъла на гражданското и търговското право, които имат собствено, ясно обособено имущество, своя собствена сфера на действие и различни права и задължения. Следвайки трайната си практика, че оправдателна присъда може да бъде постановена само ако деянието не съставлява изобщо престъпление, е наложително ВКС да обсъди и възможността подсъдимият да бъде признат за виновен за друго престъпление, разбира се в рамките на приетите от апелативния съд фактически положения. Невъзможно е, на първо място, да бъде ангажирана наказателната отговорност на Г. Н. за престъпление по чл. 212, ал. 2 от НК, тъй като изпълнителното му деяние се изразява в съставяне на неистински документ, в преправяне на съдържанието му или в съставяне на такъв с невярно съдържание, а по делото е прието за установено, че инкриминираните документи не са изготвени от подсъдимия и не носят негов подпис. С оглед обстоятелството, че не е установено по изискуемия от НПК безспорен и категоричен начин, че именно подс. Н. е предоставил на свид. П. инкриминираните фактури и включването им в справката-декларация и в дневника за покупките е станало по негово нареждане, няма основание и за прилагане на чл. 316 от НК, защото тези обстоятелства имат отношение към субективната страна на деянието. Предвид всички тези съображения касационната инстанция не намери основания да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 3, т. 2 и 3 от НПК, поради което въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение 314/26. 02. 2018 год., постановено по в. н. о. х. д. № 391/2017 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.