Ключови фрази

ОПРЕДЕЛЕНИЕ


№ 559

София, 25.09.2020г.


Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети април две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ЕРИК ВАСИЛЕВ

изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4681 по описа за 2019г. и приема следното:

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокати Ст.К. и Г.А. като процесуални представители на „МБАЛ д-р М.“ Бургас и на адвокат М.Ш. като процесуален представител на Ж. Г. Ж. и К. Б. Ж., и двамата с адрес [населено място], срещу въззивното решение на Апелативен съд Бургас /БАС/ от 10.07.2019г. по гр.д. № 156/2019г.
Страните не са подали отговори на касационните жалби по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационните жалби са допустими – подадени са в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното:
С атакуваното решение БАС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на ОС Бургас от 01.02.2019г. по гр.д. № 1194/2017г., с което „МБАЛ д-р Маджуров“ е осъдена да заплати на Ж. Ж. и К. Ж. по 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи и свързани със смъртта на детето им М., починало на 11.08.2012г. в лечебното заведение на ответника, и са отхвърлени исковете за разликите им до претендираните размери от по 150000лв., и в тежест на страните са присъдени разноски съобразно уважените, респективно, отхвърлените части от претенциите.
За да постанови решението, въззивният съд, препращайки и към мотивите на първоинстанционния, е приел за установено, че: ищците са родители на детето М., родено на 18.07.2010г. в Германия, установили се да живеят в Швейцария; детето е с вродено генетично заболяване от муковисцидоза, налагало полагането на по-специални грижи, както и с неустановено неврологично страдание; при пристигането на тримата на 08.08.2012г. в к.к. „Слънчев бряг“ детето вдигнало температура и поради повишаването й през нощта родителите потърсили медицинска помощ; след повторното им обаждане и съобщаването на заболяването на детето свидетелят д-р Г. ги посетил в хотелската стая, при което не констатирал специфична находка, но изрично препоръчал на родителите преглед от педиатър и болнично лечение; рано сутринта на 09.08.2012г. свидетелката д-р Р. – педиатър при ответника – извършила преглед и установнила леко зачервено гърло на детето, без хрипове, без кашлица, без промяна на сърдечната дейност, без симптоми на менинго-радикуларно дразнене, резултатът от назначените от свидетелката кръвни изследвания ищците не дочакали, като той им бил съобщен от нея по телефона, който резултат потвърдил нуждата от антибиотично лечение, каквото тя още при прегледа препоръчала с оглед съмненията й и за уроинфекция; д-р Р. настояла да се занесе урина за изследване и прием веднага на „Зинат“ след съобщаването от ищците за гнойно петно върху памперса на детето, предписвайки и прахове за рехидратация през устата поради опасността от обезводняване; на 10.08.2012г. късно вечерта с организиран от д-р Г. транспорт ищците с детето били откарани в ответната болница поради ново повишаване на температурата, където при прегледа му от д-р И.-И. – дежурен педиатър – било констатирано наличие на стомашно-чревна инфекция със степен на дехидратация, което наред със заболяването от муковисцидоза и неустановеното неврологично заболяване, проявяващо се в пареза на долни крайници, без детето да може да извършва самостоятелни действия и да говори, според педиатърката налагало хоспитализация в детското отделение; болницата не разполагала със самостоятелна стая, каквито били изискванията на ищците, и след отказ на други болнични заведения да приемат детето, ищците взели решение то да бъде лекувано в ответната болница; след приема то било поставено на кислород и въпреки трудностите при намиране на венозен път за извършване на вливания, такъв бил намерен и била започната рехидратация чрез парентерални вливания и антибиотично лечение с динамично проследяване на състоянието; в резултат на вливанията състоянието на детето се подобрило, появила се диуреза, дишането и сърдечната честота били стабилни, подобрили се тургура и еластичността на кожата; стабилни показатели имало и на 11.08.2012г. сутринта, но към 8.40 часа в резултат на покачване на температурата на 39 градуса детето направило тонично-клоничен гърч, овладян със съответните антиконвулсивни средства, като било дадено и лекарство за понижаване на температурата; втори гърч отново бил овладян, но от последвалия след 20-30 минути трети гърч детето не излязло, то било преведено в реанимация, интубирано и включено на апаратна вентилация с медикаментозно лечение, въпреки което състоянието му продължило да се влошава поради липса на кислород в тъканите, наложило д-р Р. да се свърже за консултация с републикански педиатър и екип с линейка тръгнал от Ст.Загора към Бургас, но междувременно настъпила смъртта на детето.
Въззивният съд е оценил като неоснователни оплакванията на ищците за нарушения при кредитирането на показанията на свидетелите – лекари при ответната болница – във връзка с предприетото от тях лечение и с непредприети действия по документално оформяне на извършения първоначален преглед, неоформяне писмено на отказа на родителите за хоспитализация, неназначаване на кръвни изследвания. Взети са предвид поясненията на д-р Р., че в ИЗ се вписват няколко диагнози - насочваща, приемна, предварителна и окончателна при изписването, последната в случая – при смъртта на детето, че наличието на три диагнози са достатъчни за определяне на необходимото лечение. Взета е предвид и СМЕ, според която установените симптоми сочат на тежко протичане на инфекциозен процес на фона на хронично заболяване от муковисцидоза и неуточнено неврологично заболяване с изявен синдром на парапареза, довело до тежко увредено общо състояние. Според вещите лица още при първите симптоми е трябвало хоспитализиране предвид заболяванията на детето, каквото родителите са отказали.
Като недоказани са приети твърденията на ищците, че хоспитализация не им е предложена от д-р Р., довело до неспазване на принципите за своевременност и достатъчност, свързано с последващото влошаване на състоянието. Твърдението, че отказът за хоспитализация не бил оформен съобразно чл.90ал.3 ЗЗ и чл.20 ал.3 от Наредба № 49/2010г. за устройството, дейността и вътрешния ред на лечебните заведения, само по себе си сочи, че хоспитализиране им е било предложено. Освен това, св.Р. сочи, че е отбелязала в амбулаторния лист отказ на ищците за хоспитализация, без някой от тях да се подпише. А и предложение за хоспитализация е направено още на 08.08.2012г. от д-р Г. в хотелската стая. Установена е от свидетелите – лекари трудна комуникация с родителите, на които обяснявали подробно възможностите за приемане на детето в болницата и по тяхно искане провеждали разговори с други болници. Неоформянето на отказа на родителите не е основание за ангажиране отговорността на ответника – установено е, че още след първия преглед е започнало интензивно наблюдение на детето, парентерална рехидратация и щирокоспектърна антибиотична терапия, адекватни според СМЕ и в компетенциите на педиатър, адекватни са и взетите мерки при настъпилата промяна в състоянието на детето. Според СМЕ влошаването с появата на мозъчен оток, дихателна недостатъчност и тежки ритъмни нарушения, развили се 8 часа след хоспитализирането, е правело транспортирането рисково.
Като недоказани са оценени твърденията на ищците, че не са били направени дори елементарни кръвни изследвания и за лекуването на детето „на сляпо“. Такива изследвания са назначени още при първия преглед, а според вещите лица при спешност водещо значение за преценка на състоянието са клиничните симптоми, като се пристъпва към незабавно лечение, както е процедирано в случая, и след получаване на резултатите се прави преоценка за оптимизиране на започнатата терапия. От СМЕ се установява, че при приема симптомите са отчетени правилно и е пристъпено незабавно към осигуряване на периферна венозна линия и инфузионна терапия с натриев хлорид, че няма стандарт за кръвни изследвания на всеки час за корекция, като ефикасността от рехидратацията е отчитана по клинични белези, отбелязани в декурзуси, отбелязващи състоянието през 3 часов интервал.
Като неоснователни са оценени оплакванията на ищците във връзка с лечението и с изводите на вещите лица. Ясно и обосновано вещите лица в заключението си и в отговорите в съдебно заседание са обяснили наличието на предпоставките за приемане от лекарите, че при детето е налице случай с относителна спешност, наложило предприемане на мерки преди резултатите от изследванията, подробно са разгледали състоянието на детето и са посочили, че при наличие на дехидратация и на заболяванията от муковисцидоза и сериозно увреждане на ЦНС има изключително висок риск от мозъчен оток и нарушение на жизненоважни функции с неблагоприятен изход, въз основа на данните от ЯМР вещите лица са заключили, че констатираните структурни уврежданияа на мозъка определят повишен гърчов риск и са допринесли за бързото развитие на мозъчен оток и настъпилото необратимо влошаване на дихателната и сърдечната дейност.
При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че липсват по делото доказателства за извод, че поведението на лекарите, прегледали и лекували детето, е било в противоречие с утвърдените основни принципи на правото на медицинска помощ. Напротив, вещите лица са категорични, че при хоспитализацията през нощта на 11.08.2012г. в условията на спешност дежурният екип правилно и своевременно е преценил по клиничните белези състоянието на детето и наличието на умерено тежка дехидратация, като е поставен периферен венозен източник и са започнати кислородотерапия, рехидратираща терапия и терапия с широкоспектърен антибиотик. Формалното нарушение – неоформяне на отказа на родителите съобразно изискванията, както и евентуалните нарушения при воденето на медицинската документация, не обосновава наличие на причинна връзка с настъпилото увреждане. Не са установени от вещите лица данни за нарушаване на някои от сочените от ищците медицински стандарти и не са констатирали лечението да не съответства на утвърдени научни и практически методи. Сочените от ищците фактори, причинили смъртта на детето им – подценяване сериозността на състоянието, изгубено ценно време, лоша организация на болничната дейност и липсващ капацитет за адекватно лечение – не само не се установяват от доказателствата, но са и в пълно противоречие с тях. Събраните доказателства налагат извод, че предвид информацията, с която лекарите са разполагали, извършените от тях действия сочат на полагане на дължимата грижа за подобряване състоянието на детето. Не са установени данни за лекарска грешка, тежестта за което е на ищците. Не е доказана и причинна връзка между поведението и действията на лекарите и леталния изход. Във връзка с оплакванията относно свидетелските показания на лекарите е прието, че те са последователни, обективни, ясни и достоверни, кореспондиращи на останалите доказателства, с оглед на което няма основание да се счита, че те са заинтересовани, макар да са в служебни отношения с ответника.
Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника, че искове за обезщетения поради нарушения на етичните норми, регулиращи отношенията на лекаря с пациента, не са предявени. Съобразено е, че претенциите са за обезщетение в общ размер за всички вреди, в т.ч. причинени от неизпълнение на вменени на медицинския персонал задължения и причинени в резултат на поведение, изразяващо се в незачитане и несъобразяване с етичните норми. Позовавайки се на практика на ВКС е прието, че обезщетение се присъжда за всички вреди при отчитане на отделните видове. Прието е за установено, че медицинските екипи са проявили бездушно, нетактично и най-вече липса на човешко отношение към ищците след настъпване на смъртта на детето им в нарушение на приетите с Кодекса за професионална етика на лекаря принципи – никой не взел мерки да съобщи по подходящ начин на родителите за настъпилата смърт на детето им, нито да създаде условия да се сбогуват с него с оглед последващите действия по аутопсия, да облегчи доколкото е възможно душевното им състояние, те трябвало да напуснат болницата, да престоят часове навън в горещото и задушно време, предоставена им била невярна информация за местонахождението на трупа на детето, довело до излишно обикаляне за установяването му и едва след намеса на правоохранителните органи им бил осигурен достъп и възможност да видят отдалече телцето на детето им, което определено не се е намирало на подходящо за ситуацията място в лечебното заведение. По този начин са им причинени неимуществени вреди, справедливите обезщетения за които са в присъдените размери. В тази връзка освен другите доказателства съдът е кредитирал и показанията на св.Б., въпреки родствената й връзка с ищците, имайки предвид, че тя е сред най-близките им хора до тях по време на престоя в болницата и е пресъздала непосредствените си впечатления от отношението на медицинския персонал. Като неоснователно е оценено и възражението на ответника за съпричиняване – сочените от ответника факти като допринесли за настъпилите вреди /провокативно поведение на родителите, извършване на действия, които по маниер, насоченост и интензитет са имали или най-малкото са възприети като поведение на пренебрежение, професионална и персонална дисквалификация и отказ от съдействие с информация и документация, които да улеснят или да направят възможна по-бърза реакция/ нямат отношение към претърпените вреди вследствие допуснатите нарушения на етичните норми.
В изложението си по чл.287 ал.1 ГПК касаторът-ответник сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. Допустимо ли е съобразно чл.6 ГПК разглеждането на спор по непредявен иск /неиндивидуализирано основание/, неиндивидуализирани вреди, причинна връзка и цени на исковете – в противоречие с практиката на ВКС - изложени са съображения, че искове за присъждане на обезщетения вследствие нарушаване на етичните правила спрямо ищците не са предявени, че всички твърдения в исковата молба визират поведението на болничния персонал само относно грижата за пациента; 2. Допустимо ли е съдът да откаже да изпълни задължението си по чл.51 ал.2 ЗЗД при наличието на причинна връзка между поведението на пострадалите и настъпилия вредоносен резултат, когато това поведение е предизвикало негативното отношение на деликвента; приложими ли са правилата на чл.51 ал.2 ЗЗД в случаите на реализиране на отговорност по чл.49 ЗЗД – в противоречие с практиката на ВКС; 3. Какви са материалните и процесуални предпоставки, разграничаващи исковете за обезщетяване на неимуществени вреди от деликт на искове за обезщетяване на причинен общ деликт като резултат на множество деяния с увреждащ характер и присъждане на глобално обезщетение от исковете за вреди от всяко увреждащо деяние, имащо самостоятелно качество на деликт – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението на касаторите – ищци се сочи очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована с твърдение за произволно произнасяне от въззивния съд, тъй като изградил част от изводите си, приемайки, че на родителите е било предложено хоспитализиране на детето още при първия преглед на 09.08.2012г., но те са признали, че са отказали, въпреки твърденията на страните, че хоспитализация никога не е предлагана от д-р Р. при този преглед. Сочи се и произнасяне по въпросите: 1. Неосигуряването на необходимия обем от спешни диагностични изследвания съобразно възможностите и наличната апаратура на лечебното заведение съгласно изискванията на медицинските стандарти и утвърдените диагностично-терапевтични алгоритми представлява ли противоправно поведение на лекарите като предпоставка за отговорността по чл.49 ЗЗД – в противоречие с практиката на ВКС; 2. Следва ли при липсата на отразяване на факти в медицинската документация, когато за отразяването им е предвидена писмена форма, последното да се тълкува в ущърб на ищцовата страна /че не е осъществено пълно и главно доказване на дадено обстоятелство/ - в противоречие с практиката на ВКС; 3. Налице ли е причинна връзка между неспазването на нормативно установена форма на отразяване на определени данни относно лечението на пациента и настъпилите вреди – в противоречие с практиката на ВКС; 4. При решаване на делото следва ли решението да се изгради на медицинско заключение, даващо отговор за „най-вероятна причина“, без да изгради вътрешно убеждение за наличие или липса на причинна връзка и без да съобрази кои от фактите, респ. връзките между тях, свързани с дадените от експертизата отговори, са предмет на специални в случая медицински знания и по отношение на кои факти следва да изгради извод за причинно-следствената връзка по опитните правила и логика при преценка на доказателствения материал - ако вещите лица посочват релевантна за отговорността причина като „най-вероятна“, от това не следва пряко извод за липса на пълно и главно доказване, от решаващо значение е дали останалите причини следва да бъдат изключени като вероятност поради обстоятелства, установени по делото извън предмета на медицинското заключение или на основание констатации в него съобразно приетите доказателства, вкл. свидетелски показания – в противоречие с практиката на ВКС; 5. Следва ли съдът да приложи принципа на адекватните очаквания при преценката относно противоправността на дадени действия/бездействия, и конкретно, следва ли съдът да обсъди само извършването/неизвършването на задължителния минимум от диагностично-лечебни дейности или е необходимо да установи какво е следвало да бъде най-адекватното лечение за конкретния пациент – в противоречие с практиката на ВКС; 6. При наличие на изисквания в нормативни актове /чл.90 ал.3 ЗЗ и чл.20 ал.3 1 от Наредба № 49/2010г. за устройството, дейността и вътрешния ред в лечебните заведения за болнична помощ/ за начина на отразяване на факти и обстоятелства в медицинска документация как следва съдът да формира изводите си по отношение на неотразените по този ред факти и може ли такива факти да се приемат за установени въз основа на свидетелски показания, ако не са отразени в изискуемата се форма и ред – които въпроси били от значение за развитие на практиката.
ВКС намира, че не са налице твърдяните от касатора – ответник основания за допускане на касационно обжалване.
ВКС не констатира недопустимост на въззивното решение в обжалваните му осъдителни части във връзка с твърденията на касатора в тази насока. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие със заявените в исковата молба претенции – за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди вследствие трагичната смърт на детето на ищците поради допусната от служители на ответната болница медицинска грешка, изразяваща се както в подценяване сериозността на състоянието на детето, поставена грешна диагноза, изгубено ценно време, лоша организация на болничната дейност, липсващ капацитет за адекватно лечение, така и в несъобразяване и неизпълнение на етичните правила по отношение на пациента и близките му. В исковата молба са изложени и конкретните обстоятелства, на които тези претенции са основани, включително такива за проявени от служители при ответника нехуманно и недобронамерено отношение, неразбиране и липса на съчувствие към болката на ищците, като обезщетенията се претендират общо за всички претърпени вреди. Това е включено и в доклада по делото съобразно чл.146 ГПК, който страните не са оспорили. В съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС е приетото, че обезщетение се присъжда глобално за всички претърпени вреди. В този смисъл е даденото с ТР № 3/2004г. на ОСГК разрешение, както и с решението по гр.д. № 7046/2014г. ІV ГО, според което „в случаите на причиняване на неимуществени вреди с няколко деяния, свързани обективно помежду си и осъществени в непродължителен период от време, обезщетението се определя глобално; това е принципът, възприет в ТР № 3/2004г., което тълкуване с оглед деликтната отговорност за вреди по ЗОДОВ е относимо и към общата хипотеза на причиняване на неимуществени вреди с противоправно деяние; в този случай неимуществените вреди, кумулирани от няколко последователни деяния, свързани помежду си, подлежат на глобално обезщетяване, като ищецът не е длъжен да разграничи какво обезщетение претендира за вредите, причинени с всяко отделно деяние; такова разграничаване в повечето хипотези практически е невъзможно, тъй като всяко от деянията само по себе си може да не е от естество да предизвика сериозни негативни последици, но кумулираният ефект от тях има много по-голямо отражение в емоционалната сфера на пострадалия; дори ищецът да е направил разграничение, когато съдът установи наличие на обективна връзка между деянията и общо причиняване на вредите, той дължи определяне на глобално обезщетение при отчитане на кумулирания ефект от отделните деяния“.
Третият поставен от ответника въпрос също не обосновава допускането на касационно обжалване. Въпросът е неотносим към резултата по спора, защото съдът не е правил съпоставка и не е формирал изводи, обусловили резултата по спора, относно предпоставките за разграничаването на искове за обезщетяване на неимуществени вреди от деликт по искове за причиняване на общ деликт от множество деяния с увреждащ характер и присъждане на глобално обезщетение от исковете за обезщетяване на вреди от всяко увреждащо действие, имащо самостоятелно качество на деликт. Освен това, с оглед наличието на съдебна практика, на която даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие предвид изложеното в предишния абзац, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Изложените в тази връзка съображения – за позоваване от въззивния съд на практика за „интегрални искове“ и „интегрални обезщетения“ /т.е. пълно обезщетяване на всички вреди/, в която практика се прокрадвало трудно обяснимо смешение между принципа на „интегрално обезщетяване“, относим към всички случаи на вреди от деликт и приложението на чл.52 ЗЗД и като „глобално обезщетение“ по смисъла на т.11 от ТР № 3/2004г. на ОСГК; частният случай на определяне на глобално обезщетение при хипотези на увреждане от съдебен акт – комбинация от осъдителни и оправдателни диспозитиви – постепенно се пренасял в областта на обезщетението за различна от тези хипотези, основание за каквото нямало; не можело да се извеждат общи правила относно съдържанието на исковата молба и присъждането на обезщетение за множество актове на непозволено увреждане, засягащи различни ценности и лица – пациент и близки са различни лица; дори при пълно съвпадение между изпълнително деяние на престъпление и деликт причинната връзка и вредите можели да направят напълно невъзможно присъждането на глобално обезщетение за неимуществени вреди; както многобройните увреждащи деяния, причиняващи различни по степен болки и страдания, така и едно увреждащо деяние с последици върху различни неимуществени права и блага, не можело да се допусне неразграничаване на всяко отделно деяние, обект, интензитет и конкретно увреждащо действие; за отражение на множествеността на увреждащи действия върху началото на погасителната давност за всяко от тях, за датата на изискуемостта на лихвите за забава, за размера и стойността на главницата, имат теоретичен характер и преценката им в случая не би се отразила на изхода на спора.
Неотносим към резултата по спора, до който е достигнал въззивният съд, е и вторият въпрос. Това е така, тъй като решаващият извод на въззивния съд в тази насока е, че не е налице причинна връзка между твърдяното от ответника противоправно поведение на ищците, допринесло за вредите /провокативно поведение, извършване на действия, които по маниер, насоченост и интензитет са имали или най-малкото са възприети като поведение на пренебрежение, професионална и персонална дисквалификация и отказ от съдействие с информация и документация, които да улеснят или да направят възможна по-бърза реакция/, и вредите, а условието във въпроса е за приложение на чл.51 ал.2 ЗЗД при наличие на такава връзка. Така поставен, въпросът всъщност представлява оплакване за необоснованост и незаконосъобразност – основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, което се подлага на преценка от касационния съд, ако допусне касационно обжалване. Въпросът във втората му част не е от значение за спора, защото въззивният съд не е отрекъл приложимостта на чл.51 ал.2 ЗЗД при търсене на отговорност по чл.49 ЗЗД.
Не е налице твърдяното от касаторите-ищци основание за допускане на касационно обжалване „очевидна неправилност” на въззивното решение. Очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице при порок на въззивното решение, който е установим само от неговото съдържание, защото от него е явно, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Т.е. очевидната неправилност е видимо тежко нарушение на закона или явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивния съд. С оглед на това очевидно неправилен ще е съдебен акт, примерно, с който законът е приложен в обратния на вложения в него смисъл, или спорът е разрешен въз основа на несъществуваща или отменена норма или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да е очевидно неправилен съдебен акт поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с решения на Конституционния съд или на Съда на ЕС, при неправилно разрешаване на спорни въпроси относно приложимия закон, действието на нормите във времето, при необоснованост в резултат на неправилно възприемане на фактическата обстановка, на необсъждане на доказателства и др. – във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на предвидените в чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК предпоставки.
В разглеждания случай наличието на това основание за допускане на касационно обжалване касаторите основават на твърдения за произволно произнасяне от въззивния съд, тъй като изградил част от изводите си, приемайки, че на родителите е било предложено хоспитализиране на детето още при първия преглед на 09.08.2012г., но те са признали, че са отказали, въпреки твърденията на страните, че хоспитализация никога не е предлагана от д-р Р.. Тези твърдения са за процесуално нарушение и за необоснованост, които представляват касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Сочените нарушения не са видни пряко от съдържанието на въззивното решение, а преценката дали такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.
ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато в отхвърлителните му части по касационната жалба на ищците по въпроса „При наличие на изисквания в нормативни актове /чл.90 ал.3 ЗЗ и чл.20 ал.3 1 от Наредба № 49/2010г. за устройството, дейността и вътрешния ред в лечебните заведения за болнична помощ/ за начина на отразяване на факти и обстоятелства в медицинска документация може ли такива факти да се приемат за установени въз основа на свидетелски показания, ако не са отразени в изискуемите се форма и ред“, по който на настоящия състав не е известна практика.
За касационното обжалване на ищците следва да бъде указано в едноседмичен срок да представят доказателства за внесени по сметката на ВКС 5600лв. държавна такса, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще им бъде върната.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас, ГК, № 48 от 10.07.2019г. по в.гр.д № 156/2019г. в отхвърлиотелните му части по касационната жалба на Ж. Г.Ж. и К. Бл.Ж..
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас, ГК, № 48 от 10.07.2019г. по в.гр.д № 156/2019г. в осъдителните му части.
УКАЗВА на Ж. Г.Ж. И К. БЛ.Ж. в едноседмичен срок да представят доказателства за внесени по сметката на ВКС 5600лв. д.т., както и че при неизпълнение касационната жалба ще им бъде върната.
Определението не подлежи на обжалване.

Делото да се докладва за преценка на следващите се процесуални действия след провеждане на процедурата във връзка с даденото указание.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: