О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 660 София, 20.12.2016 година Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тринадесети декември две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 2197/2016 година Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу определение № 12981 от 28.05.2016г. по ч. гр. д. № 5241/2016 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-ри брачен въззивен състав, с което е потвърдено определение от 07.10.2015 г. (неправилно обозначено като „решение”) по гр. д. № 423/2014 г. на Софийски районен съд, 74-ти състав за прекратяване на производството по същото дело поради неподведомственост на спора на съда. Частният касатор поддържа, че атакуваното определение е недопустимо и неправилно. Счита, че въззивната инстанция неоснователно е приела, че между страните е сключено арбитражно споразумение и че спорната клауза по т. 7.1 от подписаното между тях Агентско съглашение № 06/03/10-ЕС е валидна, без да отчете отсъствието на изрично уговорен конкретен арбитраж като институция или арбитраж ad hok с конкретно посочени арбитри. Като релевантни за допускането на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Валидна ли е арбитражна клауза в конкретен договор, сключен между страни по облигационен спор, по силата на която решаването на последния „се предава на арбитражния съд”, когато арбитражното споразумение предвижда арбитраж, без обаче да възлага изрично спора на конкретно определена арбитражна институция; 2. Следва ли съдът при постановяване на решението си да направи верни фактически констатации и да обсъди в тяхната взаимна връзка доказателствата, както и доводите на страните, изпълнявайки задълженията си по чл. 235 ГПК; 3. Следва ли въззивният съд да изложи самостоятелни мотиви в акта си, с който потвърждава обжалвания първоинстанционен акт; 4. Имат ли правно действие клаузите на договор за поръчка (в конкретния случай – договор между трето лице [фирма]- възложител и ответника [фирма] – изпълнител) в отношенията (обективирани в конкретния случай в процесното Агентско съглашение № 06/03/10-ЕС) между изпълнителя по договора за поръчка и третото лице, съдействало на изпълнителя за сключване на същия договор за поръчка”. По отношение на първите три въпроса се поддържа, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, съответно: определение № 281 от 07.05.2012 г. по ч. т. д. № 215/2012 г. на І т. о. (по първия въпрос); решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ІV г. о.; решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на ІV г. о.; решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ІV г. о. (по втория въпрос); решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о.; решение № 134 от 30.12.2013г. по т. д. № 34/2013 г. на ІІ т. о.; решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о. и решение № 348 от 28.10.2013 г. по гр. д. № 1363/2012 г. на ІV г. о. (по третия въпрос). Предвид липсата на формирана съдебна практика, частният касатор поддържа по отношение на четвъртия въпрос, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], [населено място] – оспорва същата и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 26.10.2016 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана от надлежна страна и в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. С оглед изрично приетото в т. 9, б. „в” на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, че определението на въззивния съд, с което се потвърждава определение на първоинстанционен съд за прекратяване на производството поради неподведомственост, подлежи на касационно обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, частната касационна жалба е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното определение (неправилно обозначено като „решение”) за прекратяване на производството по делото, образувано по искова молба на [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място], въззивният съд е приел, че спорът между страните е подведомствен на арбитраж. Този извод е направен с оглед уговорките по т. 7 от Договор от 16.10.2008 г. и т. 7.1. от Агентско съглашение № 06/03/10-ЕС). Като неоснователно решаващият състав е преценил оплакването на частния жалбоподател за нищожност на арбитражната клауза поради нейната неуточненост, като е счел, че в раздел ХІІІ, т. 3 от Договор DIV-6 от 28.01.2010 г. страните са уговорили и конкретен арбитраж, а именно – Арбитражния съд при Българска стопанска камара. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по първия поставен от частния касатор въпрос, доколкото същият отговаря както на предпоставката по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил изхода на конкретното дело, така и на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, а именно – постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 281 от 07.05.2012 г. по ч. т. д. № 215/2012 г. на ВКС, І т. о. По отношение на останалите три въпроса касационният контрол не може да бъде допуснат, тъй като същите са относими към оплаквания за неправилност на въззивното определение, каквито изобщо не са изложени в частната касационна жалба. Единственото релевирано от частния касатор оплакване срещу постановеното от Софийски градски съд определение е това за неправилност на направения в него извод, че арбитражната клауза съдържа конкретно посочване на арбитражен съд и поради това същата е действителна. По основателността на частната касационна жалба: Съгласно посоченото по-горе определение на ВКС, имащо характер на задължителна практика: Когато арбитражното споразумение предвижда арбитраж, без обаче да възлага изрично спора на конкретно определена арбитражна институция, то е винаги за арбитраж ad hoc, стига обаче в споразумението да не липсват белези по които арбитражният орган може да се индивидуализира; Защото ако това не е възможно, самата арбитражна клауза ще бъде недействителна /нищожна/, а не се превръща в арбитражно споразумение за арбитраж ад хок, щом като воля за арбитраж ад хок не е била обективирана. Обжалваното определение е постановено в противоречие с цитираната практика. В т. 7 от сключения между страните по делото [фирма] и [фирма], [населено място] договор, наречен Агентско съглашение № 06/03/10-ЕС, е предвидено, че при невъзможност разногласията и споровете във връзка със съглашението да бъдат разрешени по мирен начин, същите „ще бъдат предадени за разрешаване в арбитражен съд в съответствие с действащото законодателство на Р.България”. В случая обаче липсва конкретно посочване на арбитражния съд, пред който следва да бъде отнесен спора. А доколкото липсват и белези, по които арбитражният орган би могъл да бъде индивидуализиран, не може да се счете, че е постигнато съгласие за арбитраж ad hoc. Оттук и изводът, че арбитражната клауза е недействителна и не е налице воля на страните за отнасяне на спора пред арбитраж. Настоящият състав не споделя извода във въззивния акт, че арбитражният съд е конкретизиран в раздел ХІІІ, т. 3 от Договор DIV-6 от 28.01.2010 г., а именно – Арбитражния съд при Българска стопанска камара. Посоченият договор е сключен между [фирма], У. и [фирма], [населено място], а не между страните по делото [фирма] и [фирма]. Следователно, съдържащата се в същия уговорка за конкретен арбитражен съд е ирелевантна за отношенията, породени от процесното Агентско съглашение, което е единствено значимо за решаването на спора относно подведомствеността му. Поради изложените съображения въззивното определение и потвърденото с него първоинстанционно определение следва да бъдат отменени, а делото – върнато на Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ определение № 12981 от 28.05.2016г. по ч. гр. д. № 5241/2016 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-ри брачен въззивен състав и потвърденото с него определение от 07.10.2015 г. (неправилно обозначено като „решение”) по гр. д. № 423/2014 г. на Софийски районен съд, 74-ти състав за прекратяване на производството по същото дело поради неподведомственост на спора на съда. ВРЪЩА делото на Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на спора. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: