Ключови фрази


2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 60143

гр. София, 28.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на трети юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3830 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Стал 2007“ ЕООД срещу решение № 952/30.04.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 5227/2018 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 2582/24.04.2018 г. по гр. дело № 3662/2016 г. на Софийския градски съд (СГС), е признато за установено по предявения от К. М. М. и С. Х. М. срещу дружеството-жалбоподател, иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, че учреденото в полза на последното от ищците, ипотечно право, произтичащо от нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 149/27.06.2008 г., том *, рег. № ****, нот. дело № 135/2008 г. на нотариус с рег. № ***, вписан в Службата по вписванията – [населено място] с вх. № 672300/27.06.2008 г. – акт № **, том № **, не съществува поради погасяване по давност на обезпеченото задължение, произтичащо от нотариалния акт и договор за заем от 26.06.2008 г., сключен между ответното дружество-касатор като заемодател и Й. К. М. като заемополучател; постановено е и заличаване на ипотеката, обективирана в горепосочения нотариален акт; в тежест на касатора са възложени разноските и държавната такса по делото.
В касационната жалба на ответното дружество се излагат оплаквания и съображения за процесуална недопустимост, евентуално – за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Доводите за недопустимост са следните: Позовавайки се на разпоредбите на чл. 26, ал. 2 и ал. 4 от ГПК, касаторът поддържа, че заедно (наред) с него, в качеството му на обезпечен кредитор, по делото е следвало да се конституира като страна – ответник по предявения иск, още и Е. Й. М. – единствена наследница на заемополучателя Й. К. М.. В тази връзка се поддържа, че съдебното решение следва да бъде еднакво за страните по материалното правоотношение, които имат качеството на необходими другари по смисъла на чл. 216, ал. 2 от ГПК, и тяхната процесуална легитимация е съвместна, за което касационната инстанция (съдът) следи служебно. За това свое становище жалбоподателят се позовава на решение № 153/29.12.2016 г. по търг. дело № 896/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. В касационната жалба се поддържа също, че след като съдът не е конституирал като страна по делото лицето, чиито права са упражнени съгласно чл. 151 от ЗЗД, във вр. с чл. 26, ал. 2 от ГПК, и двете съдебни инстанции (първата и въззивната) са постановили недопустими съдебни решения. В откритото съдебно заседание и с представената в него писмена защита дружеството-жалбоподател изменя становището си, като отново поддържа, че наследницата на главния длъжник (заемополучателя) е необходим другар, но не на него (ответника по иска), а на ищците по делото, като в тази връзка излага подробни съображения. В писмените бележки се поддържа и че независимо от нарушаване изискването за участие на длъжника (респ. наследницата му) в настоящия процес, не е необходимо обезсилване на решенията на инстанциите по същество, тъй като със съдебна спогодба, постигната по гр. дело № 5892/2016 г., която има значението на влязло в сила съдебно решение, спорът между кредитора и длъжника за съществуването на главното задължение е бил решен и не може да бъде пререшаван в настоящото производство. С оглед на това касаторът поддържа, че касационната инстанция следва да реши спора по същество.
Ответниците по касационната жалба – ищците К. и С. М. в отговорите на жалбата, в откритото съдебно заседание и с представената в него писмена защита излагат подробни доводи и съображения за неоснователност на жалбата, респ. – че обжалваното въззивно решение е допустимо и правилно.
С определение № 188/17.03.2021 г., постановено по делото по реда на чл. 288 от ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 от ГПК – с оглед извършване на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на решението, по следния процесуалноправен въпрос: задължителни необходими другари на страната на ответника ли са обезпеченият кредитор и неговият длъжник (респ. – техните универсални правоприемници) в производството по предявен от трето лице, ипотекирало свой имот, отрицателен установителен иск, че ипотечното право, учредено от ищеца в полза на обезпечения (ипотекарния) кредитор, е погасено поради погасяване на обезпеченото задължение, респ. – на насрещното му обезпечено вземане.
В посоченото от жалбоподателя решение № 153/29.12.2016 г. по търг. дело № 896/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС е разгледан случай, подобен на този по настоящото дело и е даден положителен отговор на този процесуалноправен въпрос, като е прието следното: Правният интерес за ищеца да установи по исков ред, че длъжникът вече не дължи, произтича от изричната норма на чл. 151 от ЗЗД, предвиждаща правото на собственика на имота, ипотекиран като обезпечение на чуждо задължение, какъвто се явява и ищецът, да противопостави на кредитора всички възражения, с които разполага длъжникът. С оглед посочената разпоредба, е прието и че предявеният отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК е допустим и следва да бъде разгледан по същество; допустимо е и искането по чл. 179, ал. 1 от ЗЗД за заличаване на вписаната законна ипотека, явяващо се последица (а не самостоятелен иск) от евентуално уважаване на установителния иск за недължимост на обезпечените вземания. Прието е също (без да са изложени съображения в тази насока), че с този иск ипотекарният длъжник (ищецът) упражнява свое право, а не правото на главния длъжник по основното правоотношение, от което е породено обезпеченото вземане, поради което не е налице хипотезата на предявяване на чужди права пред съд по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ГПК. С оглед това е прието и че главният длъжник по материалното правоотношение, от което е възникнало обезпеченото вземане, следва да бъде конституиран не като съищец на ипотекарния длъжник, а като ответник по иска, заедно с обезпечения кредитор. Изтъкнато е и че тъй като решението следва да бъде еднакво за страните по материалното правоотношение, същите имат качеството на необходими другари по смисъла на чл. 216, ал. 2 от ГПК и тяхната процесуална легитимация е съвместна, като за нея съдът, в това число и касационната инстанция, следи служебно; т.е. – макар това да не е изрично посочено, по същество е прието, че в тези случаи е налице задължително (а не факултативно) необходимо другарство на страната на ответника.
Същото разрешение на въпроса е възприето в решение № 80/01.04.2021 г. по гр. дело № 2583/2020 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 457/27.09.2017 г. по частно търг. дело № 2021/2017 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 93/17.05.2021 г. по гр. дело № 2766/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В последното е прието, че в подобни случаи отрицателният установителен иск е такъв по чл. 439 от ГПК (а не по чл. 124, ал. 1 от ГПК), както и че с предявяването му ипотекарният длъжник (собственикът на имот, върху който е учредена ипотека за чуждо задължение) цели създаването на основание за прекратяване на принудителното изпълнение, макар и само за изпълнителния способ, който засяга неговите права – публичната продан на ипотекирания имот. Изхождайки от така посочения правен интерес за ипотекарния длъжник, и този състав на ВКС е приел, че за да бъде обвързан съдебният изпълнител от решението, с което искът се уважава, респ. – за да възникне правомощието му да прекрати изпълнителното производство по изпълнителния способ – публичната продан на ипотекираната вещ, ипотекарният длъжник трябва да насочи иска си срещу кредитора и главния длъжник по обезпеченото вземане, респ. – срещу техните правоприемници (лицата по чл. 429, ал. 1 и ал. 2 от ГПК). Прието е също, че процесуалната легитимация на ответниците е съвместна; по разпореждане на закона (чл. 297, във вр. чл. 433, ал. 1, т. 7 от ГПК) решението трябва да бъде еднакво спрямо тях – правото на принудително изпълнение върху ипотекираната вещ или съществува, или не; както и че случаят е на необходимо задължително другарство (чл. 216, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ГПК).
В решение № 88/08.01.2020 г. по търг. дело № 2056/2018 г. на І-во търг. отд. на ВКС е възприето същото принципно разрешение на въпроса, но и отклонение от него, като е прието следното: След като и за главния длъжник, и за ипотекарния длъжник съществува правен интерес да установяват несъществуването на вземането, предмет на образуваното изпълнително производство, не съществува пречка тези искове да бъдат предявени едновременно от двамата длъжници с обща искова молба. В тази хипотеза е невъзможно длъжникът по оспореното вземане да бъде конституиран като ответник, доколкото търсената защита обуславя избраното от самия него качество на ищец. Видът на обективното и субективното съединяване на исковете зависи от естеството на материалното правоотношение и от изразените от участниците в него защитни позиции. Длъжникът следва да бъде конституиран като ответник по предявения отрицателен установителен иск в случаите, когато вземането се оспорва само от ипотекарния длъжник, каквато е разгледаната хипотеза в решение № 153/29.12.2016 г. по търг. дело № 896/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. В тази хипотеза длъжникът по оспореното вземане следва да участва в производството, тъй като решението следва да бъде еднакво за страните по материалното правоотношение, но той може да бъде конституиран именно като ответник, доколкото служебно конституиране на съищец е допустимо само в изрично предвидените от закона случаи.
Съобразявайки така установената практика на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос, настоящият съдебен състав намира следното:
Собственикът на имот, върху който е учредена (вписана) ипотека за обезпечаване на чуждо задължение (т. нар. ипотекарен длъжник) има правен интерес да отрече със силата на пресъдено нещо ипотечното право на обезпечения (ипотекарния) кредитор, изразяващо се най-общо във възможността, при неизпълнение от страна на главния длъжник на обезпеченото задължение, ипотекарният кредитор да насочи принудителното изпълнение и да се удовлетвори предпочтително при публичната продан на ипотекирания имот, независимо от промяната на собствеността върху него и от това дали той е секвестируем. Без съмнение ипотекарният длъжник има правен интерес от воденето на такъв иск когато вече е образувано изпълнително производство или поне е издаден изпълнителен лист в полза на ипотекарния кредитор срещу главния длъжник – чл. 429, ал. 3 от ГПК (в този смисъл подробни разяснения са дадени в решение № 93/17.05.2021 г. по гр. дело № 2766/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). Такъв правен интерес е налице за ипотекарния длъжник, и преди издаването на изпълнителен лист, както и след прекратяване на образувано изпълнително производство, тъй като въз основа на влязлото в сила решение, с което се уважава отрицателния установителен иск, и като последица от него, той може да иска заличаване на вписаната ипотека – чл. 179 от ЗЗД, при което имотът му вече няма да е обременен с тази тежест и безпрепятствано може да бъде не само владян и ползван от него, а и прехвърлян на трети лица – без да е налице дори и хипотетична възможност върху имота да бъде насочено принудително изпълнение (респ. – без да е налице опасност от евентуална евикция).
Без съмнение с отрицателния установителен иск за отричане на ипотечното право на обезпечения кредитор, ипотекарният длъжник брани пълния обем на своето право на собственост върху имота, т.е. защитава своята правна сфера, която процесуална възможност му е дадена с общата разпоредба на чл. 124, ал. 1 от ГПК (без последната да съставлява правната квалификация на иска). Този иск може да бъде основан както на твърдения, с които се оспорва съществуването на самото ипотечно право – предвид неговата относителна самостоятелност (например за недействителност на ипотеката поради пороци при нейното учредяване), така и на твърдения, с които се оспорва съществуването на обезпеченото вземане, респ. – на насрещното му задължение, предвид акцесорния характер на ипотечното право. С последната възможност ипотекарният длъжник разполага, тъй като, макар той да не е страна по основното материално правоотношение между обезпечения кредитор и главния длъжник, именно изричната разпоредба на чл. 151 от ЗЗД му дава възможност да противопостави на ипотекарния кредитор всички възражения (правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи), с които разполага главният длъжник. Настоящият съдебен състав намира, че в тази хипотеза (каквато е и постановката на разглеждания процесуалноправен въпрос) ипотекарният длъжник предявява от свое име чужди права пред съда по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ГПК, тъй като не само основава отрицателния си установителен иск на чужди възражения съгласно изричната разпоредба на чл. 151 от ЗЗД, а и тъй като по този начин той неизбежно въвежда в предмета на спора по делото съществуването (респ. – несъществуването) и на основното материално правоотношение между ипотекарния кредитор и главния длъжник, по което ипотекарният длъжник – ищецът – не е страна. Нещо повече – съгласно цитираните по-горе три решения и определение на ВКС, допустимо е предмет на този отрицателен установителен иск да е единствено основното материално правоотношение между ипотекарния кредитор и главния длъжник, без в предмета на спора изрично да се въвежда от ипотекарния длъжник съществуването (респ. несъществуването) на самото ипотечно право на обезпечения кредитор. С предявяването на този отрицателен установителен иск ипотекарният длъжник се стреми да отрече със силата на пресъдено нещо съществуването на чуждо право на вземане – обезпеченото такова на ипотекарния кредитор, но също – и на чуждо задължение – това на главния длъжник; т.е. – упражнявайки възраженията на последния, който бездейства и не ги упражнява сам, ипотекарният длъжник брани с иска си не само своя патримониум, а и правната сфера на главния длъжник – в хипотеза, напълно сходна с тази по чл. 134 от ЗЗД, за която в съдебната практика никога не е имало съмнение, че попада в приложното поле на чл. 26, ал. 2 от ГПК. Следователно, съгласно изричната разпоредба на чл. 26, ал. 4 от ГПК (и в съответствие с трайно установената практика по приложението на чл. 134, ал. 2 от ЗЗД), при предявяването на отрицателния установителен иск в хипотезата, когато ипотекарният длъжник основава същия на възраженията на главния длъжник съгласно също изричната разпоредба на чл. 151 от ЗЗД, е налице процесуална субституция от вида на процесуалното застъпничество, поради което съдът следва служебно да конституира главния длъжник (респ. – неговите универсални правоприемници) като съищец на ипотекарния длъжник, т.е. – между тях е налице активно задължително необходимо другарство в производството (а не е налице пасивно такова – на страната на ответника – между обезпечения кредитор и главния длъжник, които в такива процесуални качества – на ответници, не биха и могли да бъдат обвързани помежду си от силата на пресъдено нещо на решението, която се формира единствено между насрещните страни по делото – ищец и ответник). При това положение, започнатото от ипотекарния длъжник исково производство е недопустимо да се развие без служебното конституиране от съда и участието в него на задължителния необходим другар на ищеца, какъвто се явява главният длъжник (респ. – неговите универсални правоприемници), като за наличието на тази абсолютна процесуална предпоставка съдът (всяка от инстанциите по делото) следи служебно (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 6 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС).
При така възприетия отговор на поставения по делото процесуалноправен въпрос, обжалваното въззивно решение, както и потвърденото с него първоинстанционно решение, са процесуално недопустими, като конкретните съображения за този извод на настоящия съдебен състав са следните:
Ищците по делото К. и С. М. са основали отрицателния си установителен иск за несъществуване на ипотечното право на ответното „Стал 2007“ ЕООД върху техния собствен имот, на твърденията си, че ответното дружество, в качеството си на заемодател, не е предало заемната сума 700 000 EUR на заемополучателя Й. М., както и – при условията на евентуалност – че ако е възникнало обезпеченото задължение на М. за връщане на тази заемна сума на ответника, респ. – насрещното обезпечено право на последния на вземане за същата сума по договора за заем, те са погасени по давност. С тези свои твърдения и доводи в исковата си молба ищците са направили именно възражения (правоизключващо и правопогасяващо) по чл. 151 от ЗЗД, с които разполага главният длъжник Й. М., а след неговата смърт (настъпила преди подаването на исковата молба) – единствената му наследница по закон – малолетната му дъщеря Е. Й. М.. Първоинстанционният съд не е конституирал служебно последната като ищец по делото съгласно чл. 26, ал. 4 от ГПК и производството по него (първоинстанционното и въззивното) се е развило без нейно участие, поради което (съобразно изложеното по-горе и също съгласно т. 6 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС) обжалваното въззивно решение, както и потвърденото с него първоинстанционно решение, са процесуално недопустими и следва да бъдат обезсилени, като делото следва да се върне на първоинстанционния съд – за ново разглеждане с участието на задължителния необходим другар на ищците.
Тъй като участието (респ. – неучастието) на задължителен необходим другар в исковото производство е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът (включително касационната инстанция) следи служебно по всяко време на производството, неоснователни са доводите на ищците, че оплакване за неучастието по делото на Е. М. е направено за първи път едва с касационната жалба на ответното дружество. Неоснователни са и направените от ответника-касатор в откритото съдебно заседание и в писмената защита, доводи, че предвид представената и приета във въззивното производство съдебна спогодба, спорът за съществуването на заемното правоотношение не можел да бъде пререшаван в настоящото производство, поради което първоинстанционното и въззивното решение не следвало да бъдат обезсилвани, а касационната инстанция следвало да се произнесе с решение по съществото на спора между ищците и ответното дружество. Тази съдебна спогодба е постигната и одобрена между ответното дружество и наследницата на главния длъжник в рамките на развилото се исково производство по чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК. Макар ищците в настоящото производство да са били конституирани в това производство като подпомагаща страна на ответницата (наследницата на главния длъжник), те не са страна по спогодбата, а и не биха могли да бъдат страна по нея съгласно чл. 221, ал. 1 - in fine от ГПК, поради което съдебната спогодба не ги обвързва по никакъв начин (те биха били обвързани единствено от съдебно решение, ако такова беше постановено в това производство – съгласно разпоредбите на чл. 223 от ГПК). Макар съдебната спогодба съгласно чл. 234, ал. 3 от ГПК да има и в случая значението на влязло в сила съдебно решение в отношенията между дружеството-кредитор и наследницата на главния длъжник, тази спогодба не е процесуална пречка за развитието на настоящото исково производство, включително – за задължителното участие като съищец в него на наследницата на главния длъжник. Това е така, защото дори и в случаите когато е налице влязло в сила решение, с което със силата на пресъдено нещо в отношенията между ипотекарния кредитор и главния длъжник е установено съществуването на обезпеченото с ипотека вземане на първия, респ. – на насрещното главно задължение на втория, това решение не съставлява процесуална пречка за ипотекарния длъжник да предяви отрицателния установителен иск за несъществуването на същите, респ. – и на ипотечното право на обезпечения кредитор, основавайки иска си на възраженията на главния длъжник съгласно чл. 151 от ГПК. Такова съдебно решение, при постановяването на което ипотекарният длъжник не е участвал като подпомагаща страна на ответника – главен длъжник, респ. – съдебната спогодба, постигната и одобрена между последния и ипотекарния кредитор, могат да бъдат зачетени от съда, разглеждащ отрицателния установителен иск на ипотекарния длъжник само дотолкова, доколкото при постановяването на решението, респ. – при подписването и одобряването на спогодбата, от страна на главния длъжник са били релевирани същите негови възражения, на които е основан и отрицателният установителен иск на ипотекарния длъжник. Ако обаче главният длъжник е бездействал и не е направил свои възражения, на които се основава искът на ипотекарния длъжник, в тези случаи влязлото в сила решение, респ. – одобрената съдебна спогодба, които са непротивопоставими на ипотекарния длъжник, не са от естество да преклудират ненаправените дотогава възражения, респ. – не са и от значение за основателността, а още по-малко – за допустимостта на иска; приемането на обратното би обезмислило разпоредбата на чл. 151 от ГПК и тя би била неприложима. Следователно, сочената от страна на касатора по настоящото дело съдебна спогодба не е от значение и не може да бъде преценявана служебно от съда с оглед процесуалната допустимост на иска и с оглед задължителното участие в производството на наследницата на главния длъжник, а би могла да бъде единствено доказателство, относимо към основателността на иска – ако отново бъде посочена като такова от някоя от страните при новото разглеждане на делото.
Предвид изложеното по-горе, след връщането на делото първоинстанционият съд следва да започне новото му разглеждане със служебното конституиране на Е. Й. М. като ищец в производството и предоставянето ѝ на възможност да вземе участие във всички съдопроизводствени действия в него, включително – да изложи становище по исковата молба на К. и С. М., като предвид обстоятелството, че тя е малолетна и недееспособна следва да се съобразят разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗЛС и на чл. 15 от ЗЗакрД; с оглед становището и доказателствените искания на новоконституираната ищца, съдът може да даде възможност и срок на досегашните страни да направят нови доказателствени искания, по които да се произнесе с определение по чл. 140 от ГПК, като във всички случаи следва да извърши и нов доклад по чл. 146 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 952/30.04.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 5227/2018 г. на Софийския апелативен съд, и потвърденото с него решение № 2582/24.04.2018 г., постановено по гр. дело № 3662/2016 г. на Софийския градски съд.
ВРЪЩА делото на Софийския градски съд за ново разглеждане и постановяване на процесуално допустим съдебен акт от друг съдия, съобразно указанията, изложени в мотивите към настоящото решение.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: