Р Е Ш Е Н И Е № 134 гр. София, 06.06.2017 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор МАРИЯ МИХАЙЛОВА разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 312/2017 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба от подсъдимия Б. А. С. чрез защитника му - адв.В. П. срещу решение № 23 от 09.02.2017 г. на Варненския апелативен съд, втори наказателен състав, постановено по ВНОХД № 479/2016 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на подсъдимия са релевирани касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, като са изложени твърдения за нарушение на закона и за допуснати съществени процесуални нарушения в процеса на анализ и оценка на доказателствените материали. Твърди се, че подсъдимият С. не е извършил инкриминираното му престъпление по чл.277а ал.6 от НК, тъй като участието му в инкриминираната ремонтна дейност на „К. д.“ е било единствено в качеството на дарител, който си позволил да осъществи контрол за това, дареното от него да бъде използвано по предназначение. Подчертава се, че той не е бил нито член на мюсюлманското настоятелство, което е собственик на джамията, нито е имал фактически достъп до нея. Според защитата на подсъдимия С., като са приели обратното, инстанциите по фактите са приложили неправилно материалния закон, тъй като са изградили изводите си въз основа на фактическа обстановка, която не се подкрепя от доказателствата по делото и са основани на предположения поради недоказаност на обвинението срещу подсъдимия. На следващо място в жалбата са изложени аргументи за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствата, изразили се в избирателното им кредитиране, поставяне в основата на изводите по същество на безкритично приетата като „компетентно“ изготвена комплексна съдебна историко-археологическа експертиза и игнориране на останалите доказателствени източници, установяващи в противовес на експертизата, че извършените ремонтни дейности не са засегнали историческите части на джамията, както и обстоятелството, че подсъдимият няма никакви правомощия в джамията, не заема никаква длъжност в мюсюлманското настоятелство и не е нареждал извършването на ремонтни дейности. Въз основа на изложените доводи от подсъдимия чрез защитника му - адв.П. към ВКС е отправено искане за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия Б. С.. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият С., редовно призован, не се явява. Не се явяват и защитниците му - адв.П. и адв.Е., от които са депозирани молби за разглеждане на делото в тяхно отсъствие, като се поддържа искането, отправено със жалбата. Представителят на ВКП намира, че при разглеждане на делото не са допуснати съществени процесуални нарушения и постановеният съдебен акт на въззивния съд е законосъобразен, поради което предлага същият да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 32 от 03.11.2016 г., постановена по НОХД № 160/2016 г., Силистренският окръжен съд е признал подсъдимия Б. А. С. за виновен в това, че в периода м.март – м.април 2016 г. в [населено място] е организирал противозаконна дейност, а именно ремонтни дейности по интериора и подовата настилка, в защитена територия за опазване на културното наследство – „К. д.“, декларирана като художествен паметник на културата /доклад от 20.02.1979 г. на Националния институт на паметниците на културата/ и като архитектурен паметник на културата /писмо на НИПК № 4262/29.11.1983 г./ с предварителна категория „национално значение“, като е знаел, че тя се осъществява в нарушение на чл.71 ал.1 т.2 и т.3, чл.83 ал.1 т.1 вр.чл.84 ал.1 и ал.2 и чл.164 от ЗКН, поради което и на основание чл.277а ал.6 и чл.54 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 /две/ години, изтърпяването на което отложил за срок от 5 /пет/ години на основание чл.66 ал.1 от НК и „глоба“ в размер на 5000 /пет хиляди/ лева, като го оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.277а ал.4 вр.чл.26 ал.1 от НК за това, деянието да е извършено в условията на продължавано престъпление, да е осъществено изпълнителното деяние „наредил“, както и за това противозаконната дейност да е била в нарушение на чл.71 ал.2 от ЗКН. По жалба от подсъдимия С. чрез защитниците му – адв.П. и адв.Е. било образувано ВНОХД № 479/2016 г. по описа на Варненския апелативен съд. С решение № 23 от 09.02.2017 г. АС – гр. Варна потвърдил изцяло присъдата на ОС гр. Силистра. Касационната жалба на подсъдимия С. чрез защитника му адв.П. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. И двете оплаквания срещу въззивното решение – за нарушение на закона поради неправилното му приложение и за допуснати съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на съда, са мотивирани с доводи за липса на годни доказателства за осъществяване от обективна и субективна страна на инкриминираното престъпление от подсъдимия и неправилна интерпретация на доказателствената съвкупност, обусловили осъждането на подсъдимия С. въз основа на предположения и недоказаност на обвинението, което позволява съвместното им обсъждане. Поднесените в този вид възражения, по съдържанието си са насочени срещу правилността на фактическите констатации на АС – гр. Варна, въз основа на които са формирани изводите за наличие на елементите на престъплението по чл.277а ал.6 от НК и от обективна, и от субективна страна, довели до осъждането на подсъдимия С.. Отправеното в тази връзка искане от неговите защитници към настоящата инстанция за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаването му, практически изисква ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. Тази формулировка на искането налага отново да се подчертае, че липсата на такива правомощия за касационната инстанция в процесуалния закон не позволява извършването на нейна собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело, въз основа на която да направи преценка за наличието на процесуални нарушения. Контролът, който ВКС осъществява в касационното производство се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите при осъществената от тях доказателствена дейност и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съд, като фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени в самостоятелни касационни основания за проверка на въззивния съдебен акт. За това проверката на контролираните съдебни актове обхваща единствено законосъобразността им въз основа на възприетата в тях фактическа обстановка, поради което настоящият състав на ВКС обсъди възраженията на подсъдимия С. единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съдебните инстанции по фактите. В контекста на изложените принципни положения, осъществената от този касационен състав проверка не установи да са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият е извършил инкриминираното му деяние. Фактическите положения, приетите за установени от инстанциите по същество са изведени в резултат на изчерпателен и задълбочен анализ на всички доказателствени източници по делото, които напълно ги подкрепят. Възраженията в жалбата срещу атакувания съдебен акт на Варненския АС са насочени основно срещу подхода при оценка на доказателствата с оглед изясняване обективната съставомерност на инкриминираното деяние, като в тази връзка от една страна се оспорва кредитирането на приетата комплексна съдебна историко-археологическа експертиза, според която организираните от подсъдимия С. ремонтни дейности в „К. д.“, която декларирана като паметник на културата, представлява защитена от закона територия за опазване на културното наследство и има статут на недвижима културна ценност, са извършени без необходимото съгласуване с надлежните органи по действащия ЗКН и са довели до сериозна намеса в нейния интериор, отстраняването на която е оценено на около 2 000 лева за възстановяване на пода и между 20 000 лв. и 27 000 лв. за възстановяване на оригиналната стенописна украса. От друга страна се оспорва изцяло осъществяването на изпълнителното деяние „наредил“ извършването на тези дейности чрез позоваване на показанията на свидетелите М. – районен мюфтия и Ю. – председател на мюсюлманското настоятелство, като същевременно се твърди, че като дарител си е позволил да осъществи контрол за това, дарението му да бъде използвано по предназначение. Аналогични възражения са били направени и пред въззивната инстанция, която внимателно ги е анализирала и основателно ги е оценила като несъстоятелни. Съображенията, изложени в проверявания съдебен акт изцяло се споделят от настоящия съдебен състав и не следва да бъдат преповтаряни. Основното, което следва да бъде подчертано е тяхната неотносимост към предмета на спора, поради което същите не следва да бъдат обсъждани. Това е така, защото подсъдимият С. е оправдан по обвинението да е „наредил осъществяване на противозаконна дейност в защитена територия за опазване на културното наследство“ по смисъла на чл.277а ал.4 от НК, в какъвто смисъл са показанията на цитираните свидетели М. и Ю., поради което тезата за игнориране на тези източници на гласни доказателства е некоректно. В същото време е признат за виновен за това, че е „организирал“ такава дейност, което категорично се установява от показанията на свидетелите Г. и Р. и не се опровергава от показанията на свидетелите М. и Ю., до който извод инстанциите по фактите са стигнали след съвкупния им анализ и оценка достоверността на последните, включително в контекста на чл.121 ал.1 от НПК предвид качеството им на представители на собственика на „К. д.“ – мюсюлманското настоятелство в [населено място]. Осъществяването на престъплението по чл.277а ал.6 от НК се установява и частично от обясненията на самия подсъдим, който сочи, че е осигурил дървен материал за дюшемето и като дарител е проследявал дейността на майсторите, за да е сигурен, че дарението му ще се използва по предназначение. От друга страна неотносимо към предмета на доказване по делото е и възражението, че на частите по стените на джамията, обхванати от ремонта, не са съществували стенописи, а дюшемето е поставено на пода по начин, който да не нарани оригиналния му вид, което изключва обективната съставомерност на деянието и по чл.277а ал.6 от НК. Престъплението по този текст от наказателния закон е формално, поради което осъществяването му не изисква настъпване на вредни последици за защитената територия за опазване на културното наследство. Деянието е довършено с факта на реализиране на дейност в нея, без да е протекла процедурата по чл.84 вр.чл.83 ал.1 т.1 от ЗКН и от лица, неотговарящи на изискванията на чл.164 от ЗКН, което я характеризира като „противозаконна“ по смисъла на чл.277а ал.6 вр.ал.4 от НК. В този смисъл заключението на комплексната историко-архитектурна експертиза за настъпилите изменения в интериора на „К. д.“ в резултат на организирания от подсъдимия ремонт и вероятната стойност за неговото възстановяване, имат отношение единствено към оценка степента на обществена опасност на деянието, но не и към неговата съставомерност. В този смисъл възражението на подсъдимия и неговата защита за това, че и първоинстанционният и въззивният съд са основали изводите си по същество основно на заключението на тази експертиза, като неоснователно не може да бъде възприето. Такова е становището на касационната инстанция и по оплакването за несъставомерност на инкриминираното престъпление и от субективна страна, поради липса на знание у подсъдимия С. за статута на „К. д.“ на защитена територия за опазване на културното наследство и за задължителната законова процедура, която следва да бъде спазена за извършване на ремонтна дейност в нея. Наличието на знание за тези обстоятелства у него е установено категорично чрез цитираните по-горе източници на гласни доказателства, при пълно спазване на процесуалните изисквания в процеса на тяхното събиране, проверка и оценка от страна на проверявания съд, което вече бе обсъдено в настоящото решение. Изложените до тук съображения обуславят извода на касационната инстанция за неоснователност на оплакването за нарушение на закона при квалифициране на престъплението – предмет на делото по чл.277а ал.6 от НК. Извършеното от подсъдимия С. деяние съдържа всички елементи на престъплението, за което е осъден както от обективна, така и от субективна страна – организирал е ремонтни дейности в защитена територия за опазване на културното наследство /“К. д.“ в [населено място]/, като е закупил и доставил дървен материал за дюшеме, наел работници и наблюдавал стриктното влагане на направеното от него дарение по предназначението му – подмяна пода на джамията и измазване на стените в нея, без да е протекла законовата процедура за съгласуването им съгласно Закона за културното наследство. Подсъдимият е съзнавал противозаконния характер на тази дейност при липсата на проведена процедура по реда на ЗКН, задължителността на която му била разяснена от представителите на собственика – мюсюлманското настоятелство в [населено място] и при липсата на инициатива от тяхна страна за стартирането й. Ето защо касационната инстанция намира, че нито въззивната, нито първата инстанция са допуснали нарушение на закона, поради което не е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК и това оплакване на жалбоподателя следва да бъде оставено без уважение. Такова е становището на касационната инстанция и относно оплакването за допуснати от проверявания съд съществени нарушения на процесуалните правила. Изложените по-горе аргументи за стриктно спазване процесуалните изисквания в процеса на събиране проверка, анализ и оценка на доказателствените материали от въззивния съд дават основание на настоящия състав на ВКС да приеме, че при разглеждане на делото АС – гр. Варна не е допуснал съществени процесуални нарушения, които да обусловят отмяна на постановения от него съдебен акт. Твърдението на подсъдимия и неговата защита в обратния смисъл е некоректно и не може да бъде споделено, поради което оплакването за наличие на касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК следва също да бъде оставено без уважение. В жалбата на подсъдимия С. не се съдържа изрично оплакване за явна несправедливост на наложените му наказания, но доколкото е оспорено изцяло ангажирането на неговата наказателна отговорност, ВКС извърши проверка и на тежестта на тази отговорност в контекста на касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК. При индивидуализацията на наказанията, които подсъдимият С. следва да изтърпи, въззивният съд е обсъдили всички установени по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства по чл.54 от НК и е стигнал до извода, че наложените му от първата инстанция наказания „лишаване от свобода“ за срок от 2 /две/ години, изтърпяването на което е отложено на основание чл.66 ал.1 от НК с изпитателен срок от 5 /пет/ години, както и „глоба“ в размер на 5 000 /пет хиляди/ лева са справедливи и ще изпълнят целите на наказанието по чл.36 от НК. Настоящият касационен състав намира, че така отмереното наказание „лишаване от свобода“ и срокът, за който изтърпяването на същото е отложено, макар и под средния размер на законово регламентираната санкция, не отчитат в достатъчна степен относителната тежест на надлежно установените смекчаващи и отегчаващи наказателната отговорност на подсъдимия С. обстоятелства. В противовес на въззивния съд, ВКС намира, че конкретната степен на лична обществена опасност на дееца не следва да бъде пренебрегвана в полза на обществената опасност на деянието. Оценката за високата степен на обществена опасност на конкретното деяние е правилно изведена с оглед обекта на престъплението и неговия конкретен предмет, както и предвид причинените несъставомерни вреди. В същото време изследвайки степента на обществена опасност на дееца, Варненският АС е приел като смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство единствено чистото му съдебно минало, а като отегчаващи я такива оценил поставянето на личния му интерес на преден план, желанието за превръщане на „К. д.“ в „комфортно място за молитва“ и проявената престъпна упоритост за довършване на деянието, въпреки нарушението на правилата за извършване на желания от него ремонт. Съдебният състав на ВКС намира, че при тази оценка на обстоятелствата, имащи отношение към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия С., неговата религиозна отдаденост и стремежът му за създаване на по-добри условия в храма за всички вярващи, неправилно са били оценени като желание за задоволяване на личния му интерес. Неговата дарителска дейност за мюсюлманската общност, както и декларираното в обясненията му намерение да подпомага поддръжката на храмове и на други вероизповедания води до обратния извод. В този смисъл обсъдените обстоятелства следва да се ценят като смекчаващи отговорността му, очертаващи го като личност с ниска степен на обществена опасност. Комплексният анализ на посочените отегчаващи и смекчаващи наказателната отговорност на подсъдимия С. обстоятелства обосновава извода, че определеното му наказание „лишаване от свобода“ е завишено. За да постигне целите си по чл.36 от НК както с оглед личната, така и по отношение на генералната превенция, упражнената от държавата наказателна репресия трябва преди всичко да е справедлива. В конкретния случай, обсъждайки комплекса отегчаващи и смекчаващи наказателната отговорност на подсъдимия обстоятелства, касационният съдебен състав намира, че наложеното на подсъдимия Б. А. С. наказание „лишаване от свобода“ следва да бъде при превес на смекчаващите я такива, като бъде намалено на 1 /една/ година. Намален следва да бъде и изпитателният срок, за който изтърпяването му да бъде отложено на минималния, предвиден в закона размер от 3 /три/ години, в какъвто смисъл следва да бъде изменено решението на Варненския апелативен съд. Що се отнася до кумулативно предвидената санкция „глоба“, касационната инстанция намира, че определеният размер от 5 000 /пет хиляди/ лева е справедлив, отговарящ на степента на обществена опасност на деянието и дееца, поради което решението в тази му част следва да бъде потвърдено. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.2 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 23 от 09.02.2017 г., постановено по ВНОХД № 479/2016г. по описа на Варненския апелативен съд, втори наказателен състав, като: НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Б. А. С. наказание „лишаване от свобода“ от 2 /две/ години, на 1 /една/ година. НАМАЛЯВА определения на основание чл.66 ал.1 от НК изпитателен срок, за който изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ е отложено от 5 /пет/ години, на 3 /три/ години. ОСТАВЯ В СИЛА решението на АС–гр. Варна в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.